Изборният кодекс като носа на Ангелкова – всеки кълца и шие

През 1875 г. в Париж гледат премиерата на „Кармен“, умират Ханс-Кристиан Андерсен и Алексей Толстой, а ние губим поета Кръстю Пишурка. Знаете ли още какво се случва през това лето Господне? Патентована е първата машина за гласуване от някой си Хенри Спрат от Кент, като пускането на вот се извършва със серия от натискане на бутони. Минали са 145 години, но ние все още държим на Пишурката... чурката и не само това, а май се готвим за най-идиотските избори в историята си, независимо дали ще са след месец като в полюциите на Бабикян, или след 6 като в речите от джипката на Бойко.

Изборният кодекс у нас претърпява в последно време повече корекции от носа на Николина Ангелкова – някои по медицинско предписание, други естетически. В крайна сметка резултатът е, че един средностатически гражданин с 2-3 магистърски степени и активна гражданска позиция няма никаква идея как ще гласува. Хем бюлетини – хем машини – нещо като да си измиеш дупето на бидето след ходене по голяма нужда, но после за всеки случай да си го забършеш с добре познатия вестник, ей така, за по-сигурно.

Нямам намерение да пропагандирам нито една от формите на гражданско волеизявление за сметка на другата. Твърдо убеден съм, че една избирателна технология е толкова добра, колкото са хората, стоящи зад нея. Тя е само продължение на човешките действия в двоичен код. Няма как машинното гласуване да е магическа панацея за изборна честност и прозрачност, след като във въвеждането му имат пръст личности като Маяма Нолова и Барни Ръбъл. Въпросът е, че независимо каква система сме избрали, тя трябва да бъде ясна на гласоподавателя.

Сагата с машините започна през 2014 г., само експериментално по Кодекса на Мая, но пък по европейска директива остана за постоянно в закона. Първите изцяло дигитални избори трябваше да се проведат през 2017 г., ама кабинетът Борисов 2 си тръгна предсрочно, имаше само един кандидат за доставка на устройства, който ЦИК не хареса и в резултат пак си гласувахме с тоалетна хартия.

Експериментите продължиха и в следващите няколко години, както и дописванията в Изборния кодекс. Началото на машинното гласуване се измести за 2019-а. После за местните избори отпадна напълно, а накрая се реши, че на европейски, национални и президентски вот се гласува изцяло машинно във всички секции с над 300 записани в списъка гласоподаватели.

Хайде пак местим датата - 2021 г. на редовния вот за Народно събрание. Уж всички това искат – и правителството, и размахалия юмруче Румен Радев, и Хаджигеновчетата, че и Христо Иванов е навит. Да, ама в последния момент властта би отбой. Томислав Дончев реши пак да пипа текстовете за машините. Щото нямало кой да ги купи и достави. И предложи връщане към комбинираното гласуване - във всяка секция с над 300 гласоподаватели да има и машина, и хартиени бюлетини – а избирателят да си реши сам дали да ходи на бидето, или да се забърше. Да, ама май решението е предварително взето, защото време за обявяване и изпълнение на държавна поръчка за устройствата не остана.

За финал на цялата каша ще цитирам американски политолог Джим Адлер, който казва: „Проблемът с изборите е, че трябва да са едновременно и тайни, и честни. А това няма как да се случи.“ Щом те не могат, къде сме тръгнали ние? Ама поне да знаехме дали в изборния ден да си носим QR код, или намачкан вестник...