Къде е покаянието от Джок Полфрийман?

Пускането предсрочно на свобода на австралиеца Джок Полфрийман събуди толкова страсти и у политиците, и у обикновения патриотар, че целият процес може преспокойно да влезе в учебниците за социална антропология и да се разглежда от психолозите като феномен за образуването на свръхполяризирани реакции на едно изключително далтонистично общество. 

Къде е истината обаче и къде е правдата? Полфрийман, от когото единствено Българският хелзински комитет се интересуваше в последните години, стана нещо като "интернационален герой" за онези в либералната ос на политическата координатна система и особено популярен за защита сред десните, чийто представител в Софийския апелативен съд го пусна на свобода. Разбира се, кресливите срещу предсрочното пускане на убиеца на доказано невинния 20-годишен Андрей Монов, се проявиха пак с черни знамена и черни фанелки с бръснати глави. Нищо ново. Те не са интересни. 

Питам обаче онези, които защитават правото на съда да амнистира един убиец, какъв е техният аргумент за откровено дебилния мотив: "Ама те и другите ги пускат по-рано"? И как може това да бъде мотив в една уж правова държава? Особено, когато покаяние от убиеца никога не е имало, няма и да има. 

Защо не се помилват онези, които веднъж искрено са декларирали и пред съда, и пред обществото, че съжаляват за извършеното от тях престъпление? А и които, между другото, не правят опити за бягство от затвора, не инициират напрежение от клетото си присъствие зад решетките и не раздават пандизчийско правосъдие за реда на страната, която ги е осъдила. Защото за да тръгнеш да бягаш от затвора веднага, след като се те тикнали там, напълно по правилата при това, означава, че не съжаляваш за деянието си. Нещо повече - сочи, че намираш решението на съда за неправдиво, за прекалено и за неадекватно на твоето престъпление. Е, убил съм някакъв си никому известен български студент, неумишлено, голяма работа. Следствената връзка не е на автора на коментара, а на автора на престъплението - споделена многократно пред десетките телевизионни екипи, които излъчваха едночасови "документални" филми за неговия живот, на живия, и не споменаваха дори дума за покойния Андрей Монов, в последните 10 години. Отвъд 3 океана той и те заедно не спираха да защитават правото му... да бъде убиец. Е, накрая се видя, че и България му дава това право. 

През последните 10 години, в които Полфрийман обитаваше Централния софийски затвор, а по-късно тихомълком се прехвърли при наркоманчетата, дишащи лепило, в общежитието в Казичене, той не спря да хули българските системи - правосъдната, здравната, образователната, социалната. За 10 години той научи едно - не как да се опита да изкупи вината си пред родителите си, пред родителите на Монов, пред държавата си, пред нашата, а най-накрая и пред себе си. Научи какви са дупките в нереформираната българска система, разбра кои са десетките случаи на НЕосъдени убийци, напипа всички болни места на обществото ни. И никога не се извини. Часове преди да напусне България (надявам се, завинаги) убиецът на Андрей Монов продължаваше да шикалкави при въпроса за извършеното от него. "Ако кажа, че съм убиец, значи съм чудовище и нямам място в свободния свят. Ако кажа, че съм невинен, казват че не съм поправен и трябва още да съм в затвора. Няма печелене", са точните думи на Полфрийман, с които той пожела и получи своята предсрочна свобода и с които родителите му се опитват да повлияят на австралийското общество. Може би наистина само един социопат не умее да прикрие сбърканата си същност и дори не опитва да изиграе лесния театрален етюд на дълбоко съжаляващият и молещият за прошка. Просто защото покаяние у него няма. Няма и прошка.