Кеворк: Миналото падна плячка на мародери

Прави са македонците да ни крадат като пладнешки хайдуци, заслужаваме си го. Може да ви изглежда странно, че го казвам, след като имам немалко текстове за въртоглавщините, които ще ни докара фамозният ни договор с тях. Но пък, от друга страна, припомнете си, какво правим самите ние със собственото си близко минало.

Да не мислите, че македонците не виждат как шепа тарикати майкопродавци цицат/сучат от него, както си знаят.

Защо тогава - след като сме толкова гламави, и те да не ни премятат както си щат.

Ние сме се предали, още когато изоставихме истината за близкото минало в ръцете на шарлатани, на джуджета, които се надяват да извисят ръст, газейки из него.

Спомнете си, колко фалшификации се направиха, какви ялови глупотевини продължават да се ръсят за „онези“ години - колкото да се прикрие геноцида днес над милиони български клетници.

Направо се предадохме пред напъните на празноглави типове, които се препитават понякога със смайващи преувеличения.

И колкото по-комични/нелепи са тия преувеличения, толкова повече те възкресяват – и разкрасяват - спомена за Живков.

Това е поредната прокоба, която ни настигна.

Той сякаш ни е урочасал „неговата“ ера да ни задиря и досега - и от Онзи свят сигурно се хили доволно.

Некадърниците, които уж трябва да го анатемосват, всъщност работят за него.

Един детайл от тази мрачна комедия: колкото повече натрапват на публиката писателя Георги Марков, толкова повече я подсещат, че е бил галеник на Живков.

Добре, че има хора като Пенчо Ковачев /“24 часа“/ - този чудесен и съвестен реставратор на Миналото.

И той понякога допуска някои грешчици, но те са бял кахър.

И книгата му за Петър Младенов събужда някои несъгласия.

Можеше да се допита до повече хора, когато е писал за прословутата „танкова“ реплика /и касета/ на Младенов.

Например, аз щях да му предоставя общото заключение на Комисията, която ръководството на телевизията учредихме, за автентичността на танковата касета.

То гласи: „Откъсът, който е предоставен за експертиза, е автентичен, върху него няма данни за направени манипулации. В изследвания откъс съществува безспорно фразата, изречена от г-н Петър Младенов – „Добре е танковете да дойдат“.

Подписали са се 28 души, все известни професионалисти от киното и телевизията, между тях и някои знаменити режисьори.

Е, на кого ще вярва Историята – на този документ или на някакъв късен „изследовател“, който ще се пръсне от омразата си срещу „комунизма“. Спомних си за тази история, понеже онази вечер един от най-истеричните „изследователи“ на близкото минало се пенявеше по телевизията за нея - горкият, опасявам се да не се удави някой път в собствените си плюнка.

Като цяло Пенчо е наистина много съвестен и скрупульозен, майсторски борави с фактите, без да нарушава истинността им, перото му е впечатляващо артистично.

Тия дни потвърди класата си и с едно интервю с Калин Тодоров, син на премиера от Живковата ера Станко Тодоров.

Разговаря с него по повод книгата му „Зад завесата на соца“ – и на няколко пъти го засича много здраво, дори безжалостно.

Например, когато става дума за „делото“ срещу бившия премиер. Може ли да пишеш книга за баща си - и да нямаш никакви свидетелства/документи, че е бил съден, както се твърди в книгата и само да се усукваш по килифарски.

Твърдението на автора, че в съдебната система много неща се губят не върши работа - а и той е могъл да прибегне до други косвени доказателства, включително и медийни публикации.

Процесите срещу Живковата върхушка бяха много шумни и е изключено да не е останала някаква следа от процес/дело срещу Станко Тодоров.

Синът сега твърди, че съдят баща му за две неща /цитат/: „Едното – за посещението му с правителствен хеликоптер във Враца, когато се скъсва стената на едно хвостохранилище. И второто, което не съм написал в книгата – че един път сме летели до „Евксиноград“ с правителствения самолет и не сме имали билети, макар че ставаше дума за смешна сума -180 или 200 лева. Но си беше парекселанс политически процес“ /цитат от интервюто/.

Но Пенчо пак е готов и уточнява: стената на хвостохранилището до Згориград се скъсва на 1 май 1966 година, а Станко Тодоров става министър-председател през 1971 година. Нещо не се връзва.

Когато си изправен пред нечии спомени, трябва да душиш като хрътка – дори и около най-незначителната подробност, това прави Пенчо.

Иначе книгата на Калин Тодоров заслужава внимание, особено частта за Георги Марков.

Писането на мемоари е коварно изкушение.

Мнозина чакат всичките им герои да измрат и тогава да се хванат за молива - тогава много лесно той може да се превърне в сатър, а този инструмент не е особено милостив към Истината.

Преди десетина години издадох част от дневниците си, исках да проверя как ще реагират героите ми, повечето от тях тогава бяха живи и здрави. Никой не се обади с някакво възражение.

Много е важно в споменната литература Истината да не остане без контрол.

При най-недобросъвестните „изследователи“ на близкото минало, водещото правило, общо взето, е едно: изръсват някаква глупост, изчакват малко и започват да препикават реалните факти.

Така създават една фалшива мълва – тя е много важна за копелетата на Прехода, така те прикриват недоимъците на Настоящето.

Общо взето, Миналото се превърна в лесна плячка за негодници и профани.

Отгоре на всичко, свидетели сме на един типично нашенски майтап, невъзможен никъде другаде: кръвожадното отношение към близкото Минало в същото време се съчетава парадоксално с опити да бъде амнистирано, орозовено турското робство.