Мазно темане за кича на меценатите братя Диневи

У нас е много характерно да се съвместяват по няколко обществени функции. Едно време България имаше председател (президент), Йоло Денев е счетоводител – върховен жрец на Тангра, а Мегз е бизнесдама – кривозъба измамница от Раковски. Таксиметровите шофьори са политически анализатори, лекарите – търговци на дребно, а евродепутатите – обикновени пияндури. Тази седмица обаче на социалния небосклон изгря нова, невиждана досега роля – предприемач-спомоществовател. В лицето на братя Диневи.

Точно с този етикет бяха афиширани властелините на Свети Влас на традиционната си Коледна вечеря, на която хрантутят неколцина изпаднали от обществения живот маргинали, вечни гладници и алчни нагажденци в замяна на няколко високопарни изречения в горепосочения стил на в. „Народна младеж”.

„Единствено меценатите Динко и Йордан Диневи успяват да съберат толкова много успешни, но различни българи на едно място, а от тяхното общуване преди Коледа се раждат прекрасни и полезни за България инициативи.” Не, това не са думи от програмна реч на Георги Джагаров в списание „Пламък” през 1966 г., а на Иван Гарелов от въпросното плюскане (спомоществователство) за вечно гладния „елитен” лумпенаж.

Ако Миню Стайков и Николай Банев търкат наровете за финансови машинации, длъжностно присвояване и данъчни измами, то братя Диневи са виновни за друго, неподсъдно, но далеч по-опасно за обществото престъпление – легитимация на тоталния и съвършен кич, въздигане в култ на липсата на вкус и обожествяване на безплатната храна и уиски за маргинали.

Хайде, Иван Гарелов е известен с предпочитанията си към узото и гръцките калмари, но редом с него на меценатското соаре се изсипаха Бат Петьо Стоянов, Георги Първанов, Любен Дилов – син, акад. Стефан Воденичаров и прочее абонати за всяка софра, за да прегърнат кича в обятията на дисфункционалните си персони.

Едно трябва да им се признае на българските олигарси – може да им липсва вкус и образование, но умеят да черпят, спонсорират, канят на купони и радват с подаръчета и рекламки представителите на първата, втората, третата и четвъртата власт. Парвенющината на подобни светски събития граничи с шизофрения по нашите географски ширини. Не за друго, а защото същите лъскави публични фигури, които дрънкат бижута и веят феерични воали веднъж годишно във Военния клуб или в галерия „Квадрат 500”, или в Свети Влас, в останалите 364 дни в годината не свалят от гърба и задника си омазаните анцузи и селските клинчета. И като дрехи, и като поведение. Да си го кажем направо – кичът у нас няма нужда от спомоществователи. Той си избуява самостоятелно без никакви задръжки. И вече напълно ние е превзел.