Музикантът Николай Воденичаров-Никеца пред Lupa.bg: Раждам се всеки път, когато изляза на сцената

Никеца е от онези хора, които вярват, че на този свят няма нищо случайно. Вярва и че житейските и професионални избори, които е правил са били правилни и са го вдъхновявали да продължи напред. Животът му е музика и той й се е посветил изцяло. Николай Воденичаров, познат на феновете си като Никеца, е щастлив, че още от малък е грабнал китарата на дядо си и на баща си и също като тях се е научил сам да свири, да композира, както и да пише стихове и да създава песни. Признава, че е роден за рок и въпреки че учи съвсем друга специалност в УНСС е убеден, че има какво да даде само на музиката, театъра и киното.

Мнозина са го гледали да свири и да пее на живо като вокал и басист в клубове и по фестивали в различни формации, както и в популярното риалити предаване "Гласът на България", където с таланта си и импровиазциите си грабна Иван Лечев, който освен член на журито, стана и ментор на Никеца. В края на миналата година талантливият и ексцентричен музикант издаде заедно с групата си Casual Threesome дебютния албум Casualties.

Заедно с Милица Гладнишка направи дует, който е част от проекта "Лисицата и Котарака". Никеца е част и от феноменалната рок опера "Исус Христос суперзвезда", поставена от режисьора Весела Кунчева в Пловдивската опера. Певецът влезе в трудната, отговорна и изстрадана роля на Исус - изстрадана, защото заради пандемията премиерата на емоционалната постановка се състоя 20 месеца след предвидената дата, но пък предизвика фурор сред зрителите. За житейските избори, за пътя му на музикант и за изкачването на Голготата - по тези теми Lupa.bg разговаря с Никеца, който непрекъснато проявяваше чувство за хумор.

Николай красиво и образно описа какво е за него музиката - воали в лилаво и жълто, която ти не можеш да докоснеш, но тя теб може да те грабне завинаги.

Снимка: Ники Шуманова

- Никец, ако трябва да избираш между любовта и виното кое би избрал?

- Любовта, защото от виното вече имам киселини. (усмихва се) Виното трябва да е домашно, за да ми хареса. Без вино мога, но без любов трудно.

- Любовта ли е онова чувство, онази емоция, която те вдъхновява да твориш и изкарва всичко най-хубаво от теб като музикант?

- Да, тя е едно от тези чувства. Но някой път от отрицателни чувства към някого също съм сядал да пиша и после съм се чувствал по-добре и към самия човек. Eдно от парчетата ми се казва „Hate” и със сигурност е написано не е от любов към даден човек, а от любов към музиката. Въпреки че парчето е „Hate” аз си го обичам, харесва ми. Благодарение на него ми е олекнало на душата и то ми е помогнало да се освободя от отрицателни емоции. Но все пак любовта е основна движеща сила. Особено пък по отношение на Пловдив – всичко е любов. (смее се)

Снимка: Ели Дели

- Ти си поредният софиянец, който изпитва особена обич към Пловдив и може би искал да живееш там.

- Да, така е. Аз съм софиянец, но родът ми ямболски. Имаме много хубава къща на брега на река Тунджа. Напоследък по-рядко ходя там, защото за щастие има работа в София. Но иначе Ямбол ме влече. Понякога ми се иска да си отида за седмица-две. Пожелавам си да го направя сега на първа пролет.

- Когато завършиш някое парче и когато си тръгваш от клуба след концерт и от операта след спектакъл чувстваш ли се като прероден?

- Много добре го сравни – наистина е като да се родиш или все едно си направил дете, създал си нещо. Преди излизането ми на сцената чувствам, че ще умра, все едно ми предстои смърт. И това бих могъл да го сравня с очакването, когато би настъпила тази смърт, толкова силна е емоцията.

Знам, че спектакълът ще започне в 19 часа и петнайсет минути преди това не знам къде се намирам. И след това вече е това избухване. Преди концерт или преди спектакъл чувството ми е, че с колегите ще се видим чак след спектакъла, защото по време на представлението никой не е никой. Така е и с парчето, ако става дума за концерт, защото иначе човек се разсейва и излиза от магията на песните или на спектаклите.

- Една от последните ти песни е „Дойдох да те взема”, като направихте клип заедно с Иван Лечев и Росен Вътев. На кого е посветена и би ли споделил за емоцията около създаването на парчето?

- Преди няколко години написах това стихотворение само във формата на текст и още нямах мелодия за него. Бях с един паяк на един таван, живях половин година там. Това беше през топлите месеци и той си беше направил паяжината. Тя беше на половината от единия прозорец и аз така си написах това парче, далеч след това ми дойде и мелодията. Може да се каже, че песента е за двама души, които искат да са заедно, но не могат по един или друг начин и в крайна сметка главният лирически герой решава да разкара абсолютно всички препятствия с един замах и да отиде и да я вземе. Това е история ала Ромео и Жулиета, но без да се самоубиват.

Рок бандата Casual Threesome. Снимка: Светослав Ковачев

- Преди няколко месеца групата Casual Threesome, която създаде преди десетина година с твои съмишленици, издаде дебютния си албум „Casualties”. Едва сега се решихте да запишете албум. Как се срещнахте с колегите ти музиканти и какъв е вашият път дотук?

- Преди повече от 10 години първо се запознах с другия вокал на групата – Иван Иванов. Аз работех в един вече несъществуващ бар в София, в „Лозенец”. Той идваше да свири там с тогавашната му група Awake. Аз харесвах бандата.

Мен от малък ме грабна рокендрола, но не слушах българска музика. Започнах директно с Metallica, Queen, Aerosmith, Nirvana, с Бон Джоуви. Пропуснах всичко, което се случваше тук. При положение, че имам Metallica си казах „Защо да слушам българска музика?”

После пораснах вече и разбрах, че има страшно хубава и ценна българска музика. Това, което ни сближи с Иван беше, че и двамата искахме да пеем на английски. През 2010 г. с него започнахме да свирим песните на The Doors. The Doors е нашият крайъгълен камък и двамата известно време свирихме заедно. После дойде барабанистът Ивайло Петров-Пифа, който за щастие и сега е с нас. И така направихме групата. Хората реагираха добре на това как свирим Led Zeppelin и Nirvana и започнаха да ни подпитват: „Имате ли нещо ваше” и ние започнахме да се питаме дали не искаме да направим нещо заедно.

Взаимно си допаднахме и през 2012 г. направихме парчето „No Relief” и оттам нататък обаче малко се замотахме, всеки имаше ангажименти извън бандата, започнахме да свирим и по кораби. В един момент в групата се появиха различия, но през 2019 г. Музикаутор ни даде субсидия за запис на албум. Забавихме се със записа заради пандемията. Няколко месеца не можехме да се събираме. Но пък от друга страна се възползвахме от това, че не бързаме за никъде и искахме да го направим перфектно. Затова си казахме, че ще запишем максимално много парчета, защото минаха много години от създаването на групата.

Снимка: Ели Дели

- Защо избра музиката и китарата пред публичната администрация, която си завършил в УНСС? Не се ли видя като проспериращ държавен чиновник?

- Ха-ха. Видях се като държавен чиновник и се изплаших. (смее се) В Икономическия институт завързах много хубави приятелства, но разбрах, че това изобщо не е за мен. Може би беше заради задълбочаващото се слушане на групи като The Doors, Led Zeppelin. Публичната администрация е прекрасна специалност, но не е моето. Благодарен съм обаче за приятелствата, които ми останаха от университета.

- Като че ли тяхната философия малко не се връзва с твоята специалност...

- Абсолютно не се връзва – как виждаш тяхната мащабна и вселенска философия в публичната администрация (смее се). От 20 години не съм спирал да пиша моя музика и да си представям някакви неща. Реших да не се съмнявам в моя избор и продължавам да не се съмнявам. И ми харесва, че направих точно този избор, защото в другия вариант не знам какво щеше да стане. Взех нещата в свои ръце и започнах да работя по строежите, където не се изискваше образование. И продължих да си пиша стихотворенията.

Никеца на крепостта Калиакра. Снимка: Пламена Милева

- Бил си на „ти” с икономиката.

- Ха-ха, доста на „ти” – от 55 предмета осъзнах, че ми е било интересно да влизам в пет. Аз си падам по история и затова влязох да уча публична администрация. Но нещата се промениха.

- Когато разбра, че музиката е твое призвание и поиска тя да стане и твой занаят не си робувал на клишето „Музикант къща не храни”.

- Това е една от най-смешните и отвратителни български поговорки - сбирщини на думи една след друга. Тази поговорка може да важи само за България и е казана от някой, който няма понятие от музика и от изкуство. Защото има толкова музиканти, които изхраниха света с пари.

Снимка: Игор Шабов

- Би ли разказал за твоя дядо Николай, на когото си кръстен и който запалва в теб искрата на музиката.

- Тази китара на дядо, с която съм се снимал в клипове на мои песни като „Violet” и в „Mirror Clock”, стана като актриса. Тя вече почти не може да изкара нормален звук и трябват доста пари за „операция” и не знам дали тя ще я издържи. Дядо свиреше на нея.

Спомням си едно празненство на вилата ни по случай 60-ия му рожден ден през 1989 г. Тогава съм бил на 4 и той свиреше „Калинка, калинка, калинка моя”. Дядо беше на руски строй, свиреше песни на Висоцки, руски военни песни, както и стари градски песни. Аз тогава също взех китарата и татко ми, който също свиреше, ми показа някои неща. Иначе дядо много не разбираше музиката, която аз харесвам и се опитвах тогава да свиря и постоянно ми правеше забележки: „Каква е таз гюрултия на онез дето вирят саповете?!” (сап е змия в някои райони на България). Дядо беше чувал за Б.Т.Р и викаше „Онез бетееерите” мятат косите и нищо не става от тях”.

Години по-късно вече бях на 23-24 години пак се бяхме събрали родата и този път аз бях с китарата и им изсвирих една песен на Бон Джоуви. Тогава дядо се просълзи и каза: „Ама, дядовото, ти си можел да свириш”.  За мен това беше едно стъпало нагоре. Щом дядо ми е казал, че мога, за мен беше голямо признание. Аз съм се учил сам, както и дядо, и баща ми също.

Него може би са го пускали на уроци по музика. Аз много исках да ме запишат на уроци по музика, майка ми казваше на баща ми: „Николай има усет, дай да го запишем”, а татко отговаряше: „Абе, какъв усет, да посвири малко, да навлезе, пък тогава ще го пуснем.” И тогава като ме чуха на тази вечер как свиря майка ми пак каза: „Дай вече да го запишем”, а татко отговори: „Хъм, той вече може да свири”. Аз съм им благодарен, че не са ме записали на уроци, защото може би щях да се отвратя. По това време братовчед ми, който е режисьор на клипа към парчето на Casual Threesome „Mirror Clock”, започна да ходи на уроци по китара.

Снимка: Никола Николов

По същото време аз пък започнах да свиря. Той знаеше много неща и ми показа как да изсвиря „Уesterday” на Beatles и „Stairway To Heaven” на Led Zeppelin. Аз тогава свирех само Metallica и си представях, че ако тръгна на уроци ще ме занимават с някакви класицизми, а това на онзи етап не ми беше в главата. В последствие благодарих на нашите и им казах: „По-добре, че не сте ме записали на уроци и че ме насърчавахте да свиря”.

Много исках да вляза в НАТФИЗ. Родителите ми обаче ме спряха и ми казаха: „Какво ще правиш в НАТФИЗ?”. А аз исках да завърша режисура или актьорско майсторство. Много исках да бъда актьор. Киното ми е било интересно цял живот.

Сега след толкова години режисьорът на „Исус Христос суперзвезда” Веселка Кунчева, която много обичам и на която страшно много благодаря, ми каза: „Изобщо не е трябвало да слушаш никого, просто е трябвало да се пробваш ти какъвто си.” Но аз съм доволен как се случиха нещата.

Снимка: Ники Шуманова

- Възприемаш ли китарата като нещо одухотворено, дори като човек с когото може да си говориш? Китарата може би е нещо между духовния и материалния свят.

- О, да. Музиката е полуматерия, защото не можеш да я пипнеш, но всъщност може да я пипнеш – ти не може да я докоснеш, но тя може да те докосне, може да те накара да получиш сърцебиене, може да се възбудиш или натъжиш от нея. Затова е полуматерия – представям си я като воали, като мелодии в лилаво и в жълто. Представях си как лирическият герой се съхранява в бездната. И когато не се чувстваш добре, но не ти се говори с никого, може да си изсвириш една песен и да ти стане по-добре. Това пак означава, че си говориш с китарата.

Снимка: Михаил Руев

- В твои клипове ми е правило впечатление, че сценичните ти костюми са в лилаво и жълто. Има ли за теб особена символика в тези цветове?

- Лилавото е любимият цвят на Жулиета. Може би и за това. Лилави са и дрехите на Жокера, когото много харесвам. А и двата цвята в комбинация много ми допадат. Песента ми „Violet” пък е вдъхновена от едно прекрасно същество, което се казва Виолета. Лилавото е смесица от червено и синьо, а и лилавото е накрая на цветовия спектър. Най-горещите звезди са лилави. А преди лилавото е синьото, а след лилавото, ако си представим един кръг, идва червеното, така че лилавото е между „най-студения” цвят – червения, което е странно и „най-горещия” – синия. И жълтото, разбира се, го свързвам със Слънцето.

- Нуждае ли се творецът да живее в паралелен свят, за да може да твори и нужно ли му е да се абстрахира от реалността?

- Според мен творецът без да иска бива абстрахиран от реалността. Защото той вижда неща, които всъщност са там, но и не са. Някои хора казват, че трябва да излезеш от реалността, но всъщност ти поглеждаш същото нещо, но от друга гледна точка. Но в този ред на мисли всички творци излизат от реалността по някакъв начин.

Музикантът до храма на своя светец-покровител - Свети Николай на нос Калиакра. Снимка: Пламена Милева

- Да поговорим и за рок операта „Исус Христос суперзвезда”, която режисьорът Веселка Кунчева направи в Пловдивската опера. Тежи ли трънният венец на Христос, който ти сложи на главата си?

- Това е много отговорна роля. Тежи, разбира се и най-вече, защото в този проект са замесени много хора и самият аз много завися от всеки един от тях. Весето изкара всичко от нас. Много, много щастлив съм, че съдбата ме срещна с този екип на „Исус Христос суперзвезда”. Аз си избрах да вярвам в този развой на събитията, както са представени в рок операта. В спектакъла казваме, че винаги издигаме един, на когото му е тежко, но на който му е и хубаво, но после пак му става тежко, защото вече не го харесваме.

Благодарение на този спектакъл видях човещината на Христос – на него също му е било тежко, той също се е съмнявал, той дори е искал да се откаже в един момент, бил е тотално отчаян, защото явно ще се наложи наистина да умре, като вижда, че ще е жертвеният агнец. Даже сега като говоря за спектакъла и настръхвам. Тежко е да си жертва, особено преди да го осъзнаеш.

Защото Исус преживява няколко стадия и според мен след като вече осъзнава накъде вървят нещата, силата му го кара да преживее през всички тези наказания и мъчения, през които го слагат всички тези, които са го въздигнали. Тежко е. Гледната точка е да се види тази цикличност на битието – как един човек се харесва на хората, а след това го сваляме, за да дойде друг.

Като Исус в рок операта "Исус Христос суперзвезда" в Пловдивската опера. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- За теб кои са най-емоционалните сцени в спектакъла?

- Много са, но веднага бих казал – последната. Когато вече съм изкачил Голготата и съм на кръста. Там е най-разпадната музиката. Това е и моментът на абсолютна тишина в залата. С колегите сме си говорили за това и не можем да повярваме как цялата публика е притихнала. Вълшебно е. Никога не съм се чувствал по този начин. Бих искал да благодаря на всички зрители и да изкажа признателността ни, че присъствахте на премиерата през ноември и вярвам, че пак ще дойдете през март.

В ролята на Христос. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- Какво се промени за теб от 13 март 2020 г. до 13 ноември 2021 г. – от деня на неслучилата се премиера на „Исус Христос суперзвезда” до деня на случването на спектакъла и на първата среща с публиката? Загуби ли вяра и надежда в доброто?

- Не, в никакъв случай не загубих нито вяра, нито надежда и то благодарение на всички мои приятели от спектакъла, с които го вдигнахме и с които бяхме на ръба да го направим още на 13 март 2020 – деня на първия локдаун в България. Изминаха точно 20 месеца от 13-ти до 13-ти – но не съм спрял да вярвам, че ще стане.

През цялото време бях на тръни, всяка сутрин се събуждах с песента в Гетсиманската градина, защото това е един от пиковете на самия образ, това е един от моментите на пречупване, в който вече осъзнаваш какво ще ти се случи и вече се оставяш на всички да те правят каквото искат. Исус е казал каквото има да казва. С колегите се виждахме през тези 20 месеца и вярвахме, че спектакълът ще ни се случи.

Една от най-силните сцени в "Исус Христос суперзвезда" между Исус (Никеца) и Юда (Владимир Михайлов) Снимка: Александър Богдан Томпсън

- Спектакълът наистина е великолепен и разтърсващ. Въпреки противоборството се забелязва една особена химия на сцената между твоя Исус и Юда, изигран от Владимир Михайлов, както и между теб и Керана, която изпълнява ролята на Мария Магдалена. Бързо ли се сработихте помежду си?

- Керана е невероятен професионалист. Не чух нито едно оплакване от нея, че нещо няма да стане. Да си все такава, ей! Страшно ни надъхва, както и Влади, и Цвети Пеняшки, който е Пилат. На Цвети, според мен, тепърва му предстои невероятна кариера. С Влади имаме особен „поглед” преди сцените – той ме гледа като Юда и това е велико. Много съм благодарен за приятелството ни. Страшно лесно е с такива добри хора да се превъплътиш и ти в този сложен образ на Христос. Всички са ми учители и се надявам и аз да ги предразполагам и тях. Страхотно е. Като една голяма трупа сме.

"С Влади имаме особен „поглед” преди сцените – той ме гледа като Юда и това е велико. Много съм благодарен за приятелството ни", споделя Никеца. Снимка: Личен архив

И през цялото това време на неслучване на спектакъла, както казва Веселка Кунчева, ние си бяхме заедно, виждахме се. Не репетирахме, защото нямаше и смисъл. Един-два пъти пробвах да си пея сам, но не исках да хабя емоции без да съм там на сцената, без да съм с приятелите от спектакъла. Ние си го съхранявахме и само ни беше в очите, в погледите, в докосванията и в прегръдките, които сме си имали и сме знаели всички, че ще го направим. Защото е нещо невероятно красиво и сме вярвали в него и се надяваме да можем още много пъти да го показваме.

Благодаря на всички колеги – на солистите, на балета, на хора, на всички замесени в проекта, че през тези 20 месеца не спряхме да вярваме и да обичаме този спектакъл. „Исус Христос суперзвезда” наистина ми промени живота и тези 20 месеца бяха като един инкубационен период, в който аз не можех да повярвам, че това се случва.

На 13 ноември, когато беше първата премиера, когато слязох от горе, от кръста и започнаха аплодисментите, се родих наново. Най-накрая се успокоих, че нещата се случиха. Изби ме на сълзи и на смях. Но аз се успокоих още предната вечер – на генералната репетиция, когато най-накрая видях, че денят на случването е настъпил. Защото бях много напрегнат през тези 20 месеца и ми стана много приятно на 12 ноември, когато всички бяха в очакване и притеснени, но вече видях, че сме го направили. И се усмихнах и ми стана леко на душата.

Керана като Мария Магдалена утешава Исус. Снимка: Александър Богдан Томпсън

След генералната репетиция отидохме в едно заведение и гледах колегите и ми стана супер спокойно. Вече усещах, че сме направили нещо велико и че всички се раздаваме на 150%. За щастие то стана. За мен дори беше изненадващо, че бях по-спокоен преди премиерата. Преди да затворят държавата през 2020 г. Пловдивска опера имаше договорка да гостува с „Исус Христос суперзвезда” във Варна, Бургас и в София. Надявам се да направим турнето тази година. Сега мечтая за постановките през март – предвидени са на 17, 18 и 19 март – това са отложените спектакли от януари и някакси нямам търпение да отида в Пловдив и да бъда заедно с приятелите от „Исус Христос суперзвезда”.

Сблъсъкът между Исус и Пилат Понтийски. В ролята на Пилат е Цвети Пеняшки. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- Говорихме за споделената емоция между вас, артистите, а кога за теб емоцията между теб и публиката е най-споделена?

- За щастие мога да сравня няколко вида сценично изкуство, в които участвам. Много са различни и са много хубави по своему. Бих ги правил и трите до края на живота си. Бих участвал в още театрални представления, в още опери, естествено в концерти. Мечтая да се снимам и в киното. Ако изпълнявам мои парчета е едно, ако участвам в представление е друго. Когато съм сам на сцената тогава аз съм режисьорът на момента и е доста по-фриволно и можеш да видиш как реагират хората. Докато по време на спектакъл не можеш да видиш нищо, защото ти не си там. (смее се)

Снимка: Ели Дели

- За какво мечтаеш?

- Един приятел ме попита през октомври същия въпрос и тогава му казах: „За премиера на Христос. Сега мечтая за още музика и близките ми да са здрави. На 18 февруари каня в София в бар Stroeja ще свирим с Casual Threesome и с нашите големи приятели от No More Many More, на 19 февруари във Видин с Милица Гладнишка ще представим проекта „Лисицата и Котарака”, на 25 февруари е дългоочакваният за нас концерт в Пловдив, в Download отново ще свирим Casual Threesome и No More Many More и средата на март се надявам да се видим на „Исус Христос суперзвезда” в Пловдивска опера.