Петър Стоянович издаде книга за пътя на България от османска провинция до европейска страна

Новата монография на Петър Стоянович "Фердинандеум" разказва с научни факти и в лек, четивен стил целия процес на трансформация на България от една османска провинция в европейска държава. Периодът от 1887 до 1912 г. е разгледан в основните области на националното развитие, като с типичната си любопитност и чувство за хумор авторът не пропуска и всички непознати досега страни от личния живот на царя и царското семейство, съобщава БНР. 

"Фердинандеум" е научно-исторически труд, описващ в подробности първите 25 години от управлението на Цар Фердинанд. Проф. Петър Стоянович го определя като "книга за човек, който нито е ангел, нито е особено симпатичен като характер, но е човек, без когото България нямаше по никакъв начин да изглежда такава каквато тя стана само за 25 години."

Книгата засяга сфери на държавното развитие като армията, офицерския корпус, строителството и архитектурата, комуникациите, железопътния и морския транспорт, културата, образованието, науката, обществения живот, благотворителността и други. Според Стоянович трудът му отчита, че в пътя на модернизацията на България заслугата на цар Фердинанд I не е единствена.

"Но тя е водеща. И, лека-полека, по този начин се опитвам да покажа, че в историята няма само черни и бели личности. Всички са цветни, пъстри и интересни, и трябва да се въздаде онова, което заслужава на всяка една личност, която е градила, без да се изпускат от очи и всички негативни моменти от неговата лична или владетелска история. "Фердинандеум" е един голям разказ за модернизацията на България от 1887 година до 1912 година.

Едни 25 години на мирно съществуване на България, като изключим социалните сътресения, разбира се. В тях България от състояние на османска азиатска провинция става европейска държава. Това е следствие на един голям общонароден, особено елитарен, напън към Европа, начело на който стои българския владетел - княз, впоследствие цар, Фердинанд I. На неговото участие в този голям подем е посветена тази книга. Тя е венецът на едни дългогодишни мои изследвания, които намериха публикации в отделни по-малки книги, но това сега е увенчаването на този труд", пише самият Стоянович. 

Ето какво добавя той в своя труд, приличащ на своеобразния книжен наследник на антрополигичната и културна дисекция на българското общество на Румен Даскалов и Иван Еленков от миналия век "Защо сме такива?": 

"Ние много си падаме по бързите, по резките смени, но и това също е бърза и много рязка трансформация. Как става това? Става, когато имаш, въпреки политическите различия, въпреки омразите, предателствата, боищата в парламента и всичко останало, което ние смятаме, че сега е измислено едва ли не – глупости,

цял живот по-голямата част от българските депутати са били напълно зависими, доста средно интелектуално надарени и т.н., тоест, ние не измисляме нещо ново – на избори винаги се лъже, има бой, има купуване, разбира се системата тогава е била различна, между другото, много по-удобна за съставяне на правителство – намигам спрямо днешния ден...

Въпреки всичко това – има една много важна тройна симбиоза – от една страна имаме начело един човек, който много ясно олицетворява Европа тук. Той е блестящ европеец, аристократ, с добра образованост във всички основни сфери на познанието. От втора страна, имаме един политически, военен и интелектуален елит, който се стреми целенасочено, въпреки своите вътрешни раздори и различия, да заведе тази страна обратно в Европа.

Ние все казваме „да се върнем в Европа“ и това връщане е вече пет века и половина, ама както и да е...Но добре, да се върнем там, където някога сме принадлежали. И трето – няма двусмислие накъде трябва да тръгне България – тя никога не върви на изток и на югоизток. Да, русофили е имало и тогава, и гръкомани, и туркофили, но хората не гледат към Нижни Новгород, а гледат към Виена, Париж, Берлин.

Все пак трябва да кажа, че тази европеизация в немалка част остава повърхностна – ние няма как да си представим, че като се настеле паважа на централния булевард, това се отнася и за най-малката улица в края на града. Това става постепенно, но има физиономия, има сурат, както казваха нашите баби. Тази европеизация е по-бавна в селата, в отдалечените места, но е факт, след това тя се затвърждава след войните, в периода между двете световни войни и угасва отново в 1944 година и по един друг начин започва след това по съветски образец.

Спомням си през 90-те години, по време на реформаторските правителства на България, когато и аз имах мерак за политика и съм идвал и във Варна покрай тогавашните ръководители на държавата, тогава всички смятаха, че едва ли не този устрем съм Европейския съюз и европейската интеграция ни се случва за пръв път. Тогава нямаше кой, пък и аз много не смеех да се обаждам, да им обясни, че това е вторично, второ засилване и втори опит, първото вече е направено.

Ние в момента и като нация, и като политическа класа, искаме, ако може, да сме навсякъде: с едното краче в Австрия, с другото краче – някъде около Урал; с едното краче – в Свиленград, с другото краче -  в Цариград. Ама не става така! Човек трябва да е наясно защо е на тоя свят и кого представлява, какви ценности представлява. Оттам насетне – да си поеме отговорността и да води след себе си.

Смятам, че в крайна сметка, България, макар и куцукайки, общо взето върви в една правилна посока.

Лошото е, че се колебаем, лошото е, че сме изложени на голям външен натиск от всички страни, но от една страна особено, и трето, разбира се, е простотията – тя върви ръка за ръка с полуграмотността.

Тези две неща вървят ръка за ръка особено в нашата политическа класа по един начин, който винаги след три успешни стъпки предпоставя задължителното спъване, оглеждане, псуване на околните и уж продължаване напред. Това ни пречи!

Аз лично съм убеден, без да съм националист в шовинистичния смисъл на думата, убеден съм, че в България живеем изключително симпатично и приятно. Въпросът е да лепнем още някое луксозно тапетче на нашата кочинка, за да стaне тя още по-приятна, слънчева и проветрива!"