Путин взе овчарката Бъфи и ни върна дакела Руменчо

Спомням си един наглед незначителен, но показателен епизод от президентстването на Георги Седефчов на синора между двата му мандата през 2006 г. Точно посред скандала с мезонета и „Десетката“ на Иво Инджев, гледах репортаж от някакво видинско село по БНТ. Ром на средна възраст, явно добре индоктриниран, обясняваше, че надеждите на етноса са свързани с държавния глава Първанов, защото бил „Социалният президент“. „А какво значи това?“ – сети се да попита репортерката. „Значи, че ша дава!“

Три петилетки по-късно отново имаме професионален даващ на „Дондуков“ 2. Първанов ни даде „Българската Коледа“ и посланическо място на Никола Филчев в Казахстан, даде ни рога от архар и помилване за Цветелин Кънчев. Румен Радев обаче вдигна нивото и директно подаде целокупния ни национален задник на увисналото пишле на Владимир Путин. Може да няма ерекция да ни опъне, но поне да ни го потърка, ей така, за да помним кои са двойните ни освободители.

Все ми се струва, че актуалният държавен глава е рестото на Владимирович за овчарката Бъфи, която получи навремето в дар от Бойко Борисов. Клепоухият дакел Румен в момента е най-цитираната личност от ТАСС и РИА Новости, поставил в джоба си сенилни полезни идиоти от международно значение като  Роджър Уотърс, Оливър Стоун и Ноам Чомски. „Виждането, че трябва да има война до пълен крах на едната страна неминуемо и постепенно ни тласка към глобален конфликт с възможност за ядрено самоунищожение“, избълва резервният генерал онзи ден, сякаш четеше директно от туитъра на побърканото джудже Дмитрий Медведев. Само пропусна да допълни как ще бъдат превърнати в радиоактивна пепел разни там поляци, германци, французи, но то се разбираше между редовете.

Това, което Радев преживява в последните месеци, е трудно да се определи с хомогенен социологически или психологически термин. Става въпрос за нещо като обратен катарзис в Аристотеловия смисъл на душевно очистване чрез страх и състрадание. Тук говорим по-скоро за преминаване към най-малкото общо кратно на личността и най-долните й и примитивни зависимости и инстинкти. Превръщането на един офицер в пропаганден рупор, на един политик в идеологизиран фантазьор, на един мъж в дакел.

От зората на кървавата болшевишка революция преди повече от век заблудени, платени или откровено неуравновесени комуноидни интелектуалци, наричани за удобство от В. И. Ленин „полезни идиоти“, бълват дитирамби за руския свят, светлото бъдеще и щастието на народите под смрадливия ботуш за монголоидната Империя на злото. Само че няма как да присъединим Радев към тази колкото интересна, толкова и противна прослойка, защото той интелектуалец съвсем не е, идеологически е напълно неангажиран, а равновесието му е добре документирано с коремни претъркаляния на лоста.

Опасявам се, че държавният ни глава не е инсталиран от дъртия кагебеец Леонид Решетников, а по собствена воля се е превърнал в кремълски домашен любимец. Маниакалната му амбиция доведе до желание да яхне русофилска вълна, да се самоподложи като прокси на Путин, тъй като пътят му на Запад беше блокиран първо от Борисов, а след това от Петков и Василев. Актуална версия на доброволните доносници на ДС от близкото минало, които не са вербувани, а сами са се натискали да топят колеги и роднини за една командировка в ГДР и жигула без ред. Със същия плам, с който повтаря опорките на Медведев, той би прегърнал и Си Дзинпин, и Байдън, и Вучич дори. Той не е агент, русофил или продажник, той е просто дакел.