Съживихме Лепа Брена, а телефоните с шайби и Гошо Димитров кога?
Носталгията не бива да преминава в некрофилия, защото едно, че е естетически неиздържано и второ – пагубно за е психическото здраве
Носталгична била речта на Румен Радев, дето в 12 без 5 на Нова година все дрънка за отминалото българско величие, традициите на непрани потури и паметниците на ранния соц. Само той да беше, с кеф да го целунеш по плешивото теме и да го погалиш по големите уши. Обаче по две от трите големи телевизии посрещнахме 2024-а с Лепа Брена. 63-годишната Фахрета дето тези дни е много повече Брена, отколкото Лепа. И освен шепа заклети геронтофили, може да забавлява само карталния клуб на глухонемите, да ме извиняват за тъпата шега.
Да се залага на нещо добре познато, изпитано и любимо е безотказна медийна тактика. Без Гала, Камен Во и Точно Токмакчиев нямаме телевизия. Това обаче е едно, а да се вадят мумии от саркофага на палеолита навръх празника, символизиращ промяната и новото начало, си е откровена тъпотия. Фахрета Яхич е златна, ама беше секссимвол когато се мъчех с проходилката, а сега брадата ми е прошарена, простата – за проверка, а диоптърът – по голям от либидото.
Що за абсурден вуду ритуал на Нова година? Чудя е направо как не извикаха и 92-годишния Димитри Иванов да направи кратък обзор на международното положение, Даниела Кънева да ни разкаже как празнуват в Индия, Мустафа Чаушев да изкара някой шансон. А новогодишното обръщение напарво да го бяха делегирали на безсмъртния дух на Тодор Живков. Или на мумията на самия Гошо Димитров, какво да си играем на дребно.
Не е грях, че Лепа Брена е остаряла, случва се на всички (при достатъчно късмет). Престъпление е обаче да не усещаш и да не разбираш до такава степен пулса и желанията на зрителите си, че да им я пробутваш през 2024 г. Може 80% от тийновете да са бесни чалгарчета, но от тях я един от 10 е чувал за прецъфтялата сексбомба, я не. Те имат своите нови герои, нови интереси, нови желания. А ние влизаме в дигиталната епоха с телефони с шайби и сръбско от средата на 80-те. И после се чудим, че тестовете на ПИЗА ни демонстрират като кръгли олигофрени.
Носталгията не бива да преминава в некрофилия, защото едно, че е естетически неиздържано и второ – пагубно за е психическото здраве. Едно изследване от началото на миналата година показа, че повече от четвърт от нашенците са застинали някъде по перестроечно време. Когато Брена беше Лепа, а краката й до сливиците не бяха целите в разширени вени. Кашкавалът беше 5 кинта, билетчето – 6 стотинки, здравеопазване, образование, две ваканции годишно, всичките глупости сме ги чували безброй пъти. Нищо, че умирачката на 50 от инфаркт беше норма, опашките за тоалетна хартия – ежедневие, а телевизорът струваше половин годишна заплата.
По времето на така незабравимия соц българите живееха единствено с вярата в „светлото бъдеще“ и не се интересуваха от сивото си тъмно, скучно и мизерно настояще. Днес пък живеем с носталгията по миналото и пак пропускаме да забележим днешния ден, забили главите си в спомени или по-скоро в нескопосани преразкази на едно идеализирано време, което така и никога не се сбъдна. Докато не се научим да гледаме тук и сега, вечно ще слушаме Лепа Брена и ще чакаме безплатна карта за станцията в Мичурин.
