Седмицата: Инфантилите ли пак се завръщат?
Този път нещата не са просто като в детска градина. Тия политпартийните неща, дето обаче мятат пръта директно в колелата на държавата като такава. Та именно тия неща в момента са повече от „на ти си куклите – дай си ми парцалките“ между ония дето си играха, но ще трябва пак да си играят на власт. В момента положението е лудо парти за детски рожден ден. Дето уж възрастни са го планирали и подготвяли, ама в един момент всичко е извън контрол за ужас на възрастните и за кеф, ама може и опасен кеф, на децата.
„Децата са като вихрушки, които непрестанно тичат, кикотят се, викат, прекъсват се, бутат се…“. Тази картинка – може би и сладка наглед, обаче се използва като регулярен пример за едно, най-общо казано заболяване – за хиперактивност. По научно му - СДВХ, синдром на дефицит на вниманието/хиперактивност. Като изрично се подчертава че тази енергия може да е изтощаваща за всички, но е напълно нормална…, само че като част от порастването. А когато при някои попораснали деца и особено при вече възрастни, „способността за контрол на импулсивното поведение или внимаването излиза извън обикновените рамки за възрастта“, то това може да причини сериозни проблеми и за самите тях, и за всички околни.
Като медицински „СДВХ е невробиологично (свързано с начина, по който мозъкът расте и се развива) заболяване, определяно от постоянни проблеми с вниманието, организацията и/или хиперактивност и импулсивност, които влияят на ежедневието или развитието“.
Познато изглежда тъкмо за политпартийния (без)държавнически купон, дето си е пълна лудница, ама му викат „детско парти на растежа“. В което обаче в едно са се омешали и недорасли, и вдетинени. Които тръгнаха с „отивамеее на купооон…“, ама забравиха, че все някога трябва да се върнат, да излязат от тая си хиперактивност, в която – да, непрестанно търчат от избори на избори, от преговори на преговори, като в същото време през цялото това време се хилят – подиграват се един на друг, навикват се, прекъсват се, бутат се, че се и млатят и партийно, и политически, и властово.
И как не, каква друга да е цялостно невробиологията ни, ако не напълно сбъркана, след като за шести път отивамеее… на избори за парламент. Плюс за същите тия има-няма три години бяхме и на президентски, и на местни, ще сме и на европейски.
Тия дни - през изминалата седмица, някак си помежду синдромната ни еуфория, ни диагностицираха едно към едно. Е, дипломатично ни го рекоха, но пък по немски ясно подредено. Понеже излезе от германската посланичка у нас Ирене Мария Планк: „За 3 години има шест пъти избори. Това е малко необичайно. Ако погледнем от положителната страна, това демонстрира, че българската демокрация е много жизнеспособна. Но в по-общата картина това демонстрира липса на стабилност. А това не е добре за държавата“. Това беше съвсем дипломатично казаното, след което последва по немски кратко и ясно посоченото, по нашенски „право куме в очи“ речено. Точно по думите на посланик Планк, по време на пътуванията й из страната (ни) през последните месеци, навсякъде хората - независимо от политическите си предпочитания, казвали: „Слава богу, че имаме правителство!“.
Ама (не)слава богу – вече нямаме, йок! Понеже и преработеният вариант на служебна власт е в същия инфантилен купон. Ако при служебните правителства, назначавани от Румен Радев, „детската градина“ се изживяваше като „забавачка“ за „забава“ на президента-премиер, то сега нещата опряха до „селска вечеринка“ с участието на всички. И на държавния глава, дето според новата конституционност трябва само да подписва каквото му подадат за извънредната изпълнителна власт, но Радев продължава да се прави, че той води хорото. И на служебния премиер Димитър Главчев, дето като на професионален счетоводител и на замразен шеф на Сметната палата, нещо сметките с министрите (му) все не му излизат и правителството му прилича на чакалня на гара. Че и с участието и на цялото парламентарно войнство, че пак според поправките в конституцията, Народното събрание не се разпуска, а продължава да работи, докато не се избере ново. Е, ще е в предизборна ваканция за месец точно преди вота 2 в 1 на 9 юни. Понеже депутатството все пак видя, че няма как тая изборната хиперактивност да се удържа вътре в парламентарната детска градина, че ще се избият помежду си.
Та фактически в момента „пълната лудница“ е следната: не е ясно имаме ли правителство, но пък и парламентът, и президентът са хиперактивни да го има-няма: като при играта „тука има – тука нема“.
Разбира се, при СДВХ има лекарства, такива дето работят за намаляване на симптомите, ама само на момента. За нещастие не намаляват бъдещи симптоми - когато действието на хапчетата спре, симптомите се връщат. Особено пък в нашия политпартиен случай на тая хиперактивна инфантилност. За шести път – средно по два пъти на година в последните три години ни избиват яко симптомите, и все една и съща лудост постоянно ни тресе. И недораслите, и вдетинените не щат да знаят, че след предизборно-изборния „детски рожден ден“, винаги иде следизборния „филм за възрастни“, така да се каже. За който отсега е ясно, че пак същите „хиперактивни“ трябва да си седнат заедно на инфантилните задници.
Че то дори и бившият премиер, лидер на СДС, на ДСБ Иван Костов, който не беше много по компромисите, но дори и на него – на Командира, му се налагаше, и затова го е казал: „Политическите партии заедно са представителство на цялото общество, откъдето идва необходимостта от междупартийно съгласие за решаване на определени важни въпроси, а то се постига с компромиси от страна на всички“.
Ама това е „букварче“ за напреднали, не е за невробиологично зациклили, на които обществото просто електорално им пречи на бясната гоненица и жмичка.
