Седмицата: Те ще ми казват на мен, че трябва да съм под карантина!

Недолюбващите демокрацията поради несвършваща любов към тоталитарното ни близко минало, вкараха и коронавируса в носталгията си. Според соцносталгиците, ако тая зараза е била по онова време, пристигнала ни е пред портите, колкото и да чука, е нямало начин да влезе. Понеже „силната държава“ тогава нямало да я допусне, а сегашната „слободия“ й отваряла широко вратата.

Сигурно е така, щото по време на „силната държава“, крепена със силна ръка, въведеното сега извънредно положение си беше ежедневие – не беше „извънредно“, а обичайно „положение“.

Макар че и тогава, веднага щяхме да се изхлузим от по някои параграфи от твърдата ръка на тоталитаризма и да се чувстваме „свободни“. Е, нямаше да хукнем през граница например към Италия, те границите ни и без епидемия си бяха залостени. Но пък, точно както при сегашната „слободия“, можеше човек да им направи на пук на „ония горе“, като си рече: "Те ще ми кажат на мен да си мия ръцете, че и да се къпя всеки ден!“. И да си хукне тогава по ежедневната си задача да пазарува каквото има по магазините, ако има, като непрестанно търси „връзки“ за придобиване на дефицитни стоки. Които стоки в един момент почти всички станаха дефицитни.

Сега си имаме наистина извънредно извънредно положение. Но вместо да се държим истински извънредно, си играем отново един вид на дисидентство. Как така „тия горе“ ще ни ограничават свободите. Как така ще ми затварят театъра, нищо че не ходя на театър. Как ще ми казват те на мен, че трябва да съм под карантина - понеже съм бил в контакт с вируса, като ми нарушават правата, бъркайки ми се в свободния личен живот. И не на последно място, защо свършиха маските, та да си сложа една с немити ръце върху некъпаната физиономия. А след това като се заразя, да ги осъдя, че не са ми осигурили защита, след като първо им извъртя един протест.

Ей за това, заради криворазбраната демокрация, е извънредното положение. След като се видя, че „правото на придвижване“ е изконно право и на всеки потенциален коронаносител, и го използва дори и да се събере на многочислена софра не с потенциали, а със сигурни вирусоносители.

Докато най-застрашените да се разболеят с тежки животозастрашаващи последици – тези над 60-70 години, най-вече щъкат да трупат хранителни запаси, дали не им минава през главите, че е по-добре да си седят вкъщи. Като за известно време си заменят свободите срещу здраве и дори живот. От което няма да станат по-малко свободни, но ще са доста по-здрави, че и живи.

Да, да осъзнаем – ама всички, понеже и един само заразен и „на свобода“ е опасен, че коронавирусът е истинска главоблъсканица за държавите по света. Че правителствата от цял свят се опитват да реагират на разпространението му с мерки срещу него. Че трябва да се балансира между непознатата все още зараза и резултатите в човешки животи от нея, опазването на икономиката и на дипломатическите интереси. И т.н. трудни решения, които неизменно минават и през ограничаване на свободите.

Но най-вече да осъзнаем как коронавирусът ни демонстрира, че демокрацията, но тази криворазбраната, е по-опасна и от самия него. И може и да се лишим от малко „демокрация“, та здраве и живот да я изпратим заразата по живо по здраво за нас.