Стоянка Мутафова : Калоянчев не беше добър човек!
„Смях и сълзи” – така е озаглавена нова мемоарна книга за Стоянка Мутафова, излязла неотдавна на книжния пазар. Автор е журналистката Милена Нейова, която в продължение на няколко месеца провежда интервюта с Мутафова. Резултатът е една интригуваща и плътна биография, където без цензура, в типичния си стил, Стоянка говори цветисто за ролите си, колегите, обществените процеси и личния си живот. Автор на корицата е дъщерята на Марта Вачкова – младата и талантлива илюстраторка Рада Миладинова.
Прави впечатление, че в „Смях и сълзи” г-жа Стихийно бедствие се изказва доста остро за Георги Калоянчев. Тя твърди, че той изобщо не е бил добър човек, както публиката смята. Признава таланта му на актьор, но прави уточнението, че е бил „с малко култура, ама егоист”.
Публикуваме със съкращения кратък откъс от книгата „Смях и сълзи”, където Мутафова разказва впечатление от Калоянчев.
Калата беше много силен артист, ама и егоист. Царство му небесно. Верно, обичаше да играе с мене, ама го беше яд, че не му отстъпвам. Той да е единствен! Па земи си направи тогава моноспектакъл, бе! Направи един, ама нищо не излезе, немà успех.
Па виж к’во, за моноспектакъл се иска повече култура. На Калата му дай да импровизира. Талант имаше, дума да няма, но така, импулсивно, раждаше нещата в движение. И знаеш ли, интересно е, че никога не е мислел да става артист. Муцо, ма, разправял ми е, па на мене през ум не ми е минавало, да ставам артист, ма! Знаеш ли какъв исках да стана? Кондуктор, че да се возя! Такъв беше Калата – много талантлив, с малко култура. То няма рецепта де, защото има актьори, на които културата пък им пречи. Всичко трябва да е с мярка – и талантът, и културата, особено при комедийните, при сатиричните роли. Там трябва да намериш мярката – нито да е много култура, нито да е голяма щуротия.
Калата имаше усет да намери точния път, баланса. Беше единственият актьор, който от първи прочит си правеше ролята. Аз не мога. Трябва да мина през трънаци, да ме бият шипки, да ме дерат храсталаци, да върна отново и отново. Почна нещо – не, не е това. И пак отначало, и пак търся. И мисля. Докато Калата се фърля и играе веднага. И каквото направи в първия момент, веднага става! Получаваше му се от раз!
Нейчо много буташе Калата. Пък и нали комшии, над нас живееха...
... Обаче виж к’во, Калата вдигнеше ли мерника на някой, не мирясваше! Много мразеше Ицко Финци, ау, как го ненавиждаше! Понеже Ицко беше интересен артист, чешит, но съвсем друг тип. Абе, викам му, какво искаш, нищо общо нямаш с този човек! Ей, не миряса, докато не си отиде от „Сатирата”. Не мога бе, Муцо, не мога да го търпя! Методи пък не искаше Ицко в трупата, защото се бъркаше в режисурата. Ама го биваше де, щот пипка има той. Сега и той ошантавѐ. Отдавна спря да играе. По едно време ги срещах по улиците с друг един, и той голям шемет, Джони Пенков! Седяха по бордюрите двамата с гердан от люти чушки. И си мълчат. Или пък свирят на стъклени чаши. Чешити големи бяха и двамата.
Та такаааа... Калата не можеше да търпи Ицко, Мето не го обичаше. И направиха заговор срещу Ицо. Един ден Нейчо се връща вкъщи, ама като болен. Не помня точно повода, май заради Кисимов нещо е било, но някой ги беше помолил двамата с Калоянчев да отидат при Живков. Защото на тях Живков не отказваше ни-ко-га! И Калата ни в клин ни в ръкав, като започнал да яде Ицко – такъв бил, онакъв бил. Питам Нейчо:
- Живков как поемаше, бе?
- Как? Викаше: Айде бе, не думай, така ли? К’во говориш бе, Калоянчев?
Ама, вика, то си личи, че дежурно ги казва тия неща. А аз, вика Нейчо, през цялото време се опитвам да го успокоявам:
- Кала, стига бе, Кала, моля ти се, бе.
И по едно време Калата, като го хванаха нервите, защото не го подкрепям, и като се ядоса, като се разкрещя:
- Ти, Нейчо, не се бъркай, бе! Ша му иба майката ша му иба!
Иииии, като рече, вика така, аз се намерих под масата. Но Живков замазал работата, рекъл:
- Спокойно, няма нищо бе, Кали. Сичко ще бъде както искаш.
След няколко дена Ицо напусна театъра. Сигурно са му съобщили да се маха. Та затова ти казвам, не беше добър човек Калата. Ааауууууу, кат те намразиии! Обичаше само Нейчо, защото му помагаше много в работата, а пък Нейчо го обичаше заради големия му талант. Все му виках:
- Стига бе, Нейчо, ти пък полудя по тоя Калоянчев!
- Много е талантлив, Стояно, много е талантлив! Нямаме – вика, – такъв артист!
И верно, друг такъв нямаме. Такъв усет имаше у себе си, нещо първично и много силно. Но и завистта му беше много голяма. Когато направех някоя хубава роля, ела да видиш какво наставаше. С половин уста идваше да ме поздрави. Не обичаше с талантливи актьори да е на сцената, но с мен нямаше къде да мърда, щото бяхме тандем, любимците на народа!
