Усмивката под камък не лежи

Всичко тече, всичко се променя. Това е основен мотив в песента от филма „Васко да Гама от село Рупча“. С такава бясна скорост нощите сменят вечерните си тоалети , че няма как да не осъзнаем - това, което сме днес, е споменът за нас, който неизменно ще напомня за вчера. Няма за какво да се тревожим. Не би трябвало да насочваме вниманието си към неща, които така или иначе не сме в състояние да променим.

Точно защото не всичко зависи от нас, е нужно да осъзнаваме, че важното на пръв поглед. Често се оказва бял кахър. Усмивката е тази, която ни прави красиви в очите на другите и ние трябва да се възползваме в пълна степен от нея.

Усмивката е по-важна от всичко. Често тя е и най-главното.

С усмивка изразяваме благодарност. С усмивка награждаваме нечии усилия. Самият живот идва с усмивката на жена, осъзнала най-големия дар на вселената – да продължи живота си като майка.

Има усмивка, заради което си готов да умреш. Има и такава, те мотивира да постигаш своите цели.

Търсим любовта под скритите камъни на собствената си представа за щастие. Обръщаме камък след камък с надеждата, че ще намерим някоя попова лъжичка, която ще се превърне в жаба, обещаваща целувки на принц. С времето приказките свършват. Всяка от тях има не(очакван) край и въпреки това се надяваме, че имаме таланта да завършим собствената си приказка с хубав финал. Това ни крепи, това ни дава сили да продължим напред.

Кръговратът на живота блъска лицата ни в стъклата на сезоните и независимо от времето навън ние се опитваме да изглеждаме щастливи в очите на другите.

Пролетта е прелестна, но черешите прецъфтяват, лятото е прекрасно, но жаркото слънце може да бъде безмилостно, есента е романтична, докато не дойде ред да запалим печките, зимата на нашето недоволство извиква усмивки в очакването на следващия пролетен цъфтеж на дърветата... Така е то, така и ще бъде. Проблемът е, че е най-важно ние как възприемаме себе си.

Гръбнакът на „Граф Игнатиев“ се извива като след дълга парализа. По неугледните му тротоари крачат хора, а трамваите ненаситно плъзгат стоманените си търбуси по него. В София ще става все по-хладно, но като цяло малко неща са се променили от вчера. Нещата са такива, каквито винаги са били. Намирам това за вдъхновяващо.

Само онзи, който умее да чува птиците в клоните на дърветата, знае че рутината е измамна. Независимо от усещането за подреденост, животът е шарен и пълен с предизвикателства. Надскочим ли егоизма си, правим щастливи онези с които се разминаваме. Усмивките привързват и напомнят, че сме част от цялото на света.

Вървя и кимам на непознати, както правят в Ню Йорк. Не че някога тук ще бъде същото. Няма и смисъл да бъде. Но поздравът към хора, които срещаш за първи път, променя лицата им. Променя и твоето.

Усмихнатите хора намаляват страданията – и собствените, и чуждите. Болките няма да се свършат, но понякога в агонията се раждат най-голямата красота. За нея сезоните нямат значение. Тя може да трае само миг, но се помни цял живот. Както казва велият Робърт де Ниро, „всяка депресия трябва да се посреща с усмивка. Депресията ще си помисли, че сте идиот и ще избяга.“

Продължавайте да се усмихвате на всички в този кратък живот – така щастието винаги ще бъде на ваша страна.

Добромир Банев специално за Lupa.bg по повод Световния ден на усмивката