Всичко, навсякъде, в гъзягата на Новия Холивуд
Защо жените трябва да са смели воини с мускули като Силвестър Сталоун, а не изящни и нежни същества, чиято сила се крие в тяхната отдаденост и непоклатимост на характера?
Бедно азиатско семейство, безмълвна жертва на културните различия и расовите стереотипи? Налице. Дебела лесбийка, сблъскваща се с неодобрението на консервативното си семейство? Налице. Всички мъжки персонажи са безпомощни идиоти, които дължат съществуването си единствено на силната жена до себе си? Налице. Режисьорска двойка от китаец и гей? Налице. Резултатът – седем награди „Оскар“.
Оставям настрана почти телесното отвращение, което предизвика у мен безсмислената, абсурдистка боза „Винаги, навсякъде, наведнъж“ с ужасяващата си комиксова естетика, свеждаща се в крайна сметка до елементарни, мелодраматични послания за третокласници. Драмата е жестока и екзистенциална – новият Холивуд просто мрази своята публика.
Едно време болшевишките свине ни пробутваха следния лозунг: „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека“. А ние се подсмихвахме тъжно под мустак и мърморехме, че дори можем да назовем въпросния човек по име. Днешната киноиндустрия изцяло е възприела похватите на зрелия социализъм и произвежда филми единствено в името на расовата и полова диверсификация, без дори да прави бегъл опит да разкаже интересна и завладяваща история.
Мръсният, дебел извратеняк Харви Уайнстийн нанесе на Холивуд рана, далеч надхвърляща изутите гащи на Алисия Милано, Гуинет Полтроу и никому неизвестната чернокожа активистка Тарана Бърк. Революцията, която предизвика движението MeToo не просто изяде децата си, но превърна Страната на мечтите в евтино убежище на левичарски хунвейбини, унищожили красотата и завладяващата прегръдка на седмото изкуство с евтината си пропаганда.
Днес в Холивуд царуват професионалните жертви от типа на злобното и нагло същество Меган Маркъл, закъснели с 60 години борци за граждански права, 30-ина годишни некадърници с нулев житейски опит и още по-малко талант, но с качествено промити мозъци от необолшевишките професори в „прогресивните“ унивеситети с по 150 000 долара годишна такса.
„Дисни“ уволни 7000 служители в края на миналата година, „Уорнър“ и „Нетфликс“ са принудени постоянно да захвърлят в мазето готови проекти, като върхът е изцяло завършената повърня „Батгърл“, за която са похарчени $180 милиона. Левичарските идеи са прекрасни, но не плащат сметките, не зареждат колата с бензин и със сигурност не пълнят киносалоните. Малката русалка е негърка, Питър Пан – мексикански хитрец, Терминаторът е жена, утре Бони и Клайд или Ромео и Жулиета ще станат гей двойка с панически атаки и кървящи хемороиди.
Защо мразите хората, които плащат космическите ви хонорари? Защо всеки бял, хетеросексуален мъж трябва да бъде или злодей, или непоправим идиот, или комична карикатура, която ритат в топките на всеки 15 минути? Защо жените трябва да са смели воини с мускули като Силвестър Сталоун, а не изящни и нежни същества, чиято сила се крие в тяхната отдаденост и непоклатимост на характера? Нима Дороти от „Магьосникът от Оз“, Вивиан от „Хубава жена“ или сестра Ратчит от „Полет над кукувиче гнездо“ са слаби женски образи, защото носят поли и не раздават ритници на всичко що носи XY хромозома?
Пандемията от COVID-19 не успя да убие великото киноизкуство, но необолшевишката революция е напът да го постигне. И то не винаги или някъде, а точно тук и сега.
