Забравената история на... 17 ноември 1993-а
12 053 дни Жинола още живее с мисълта, че е "убиецът" на Франция, а България се топли от спомените
17-и ноември беше щастлива дата за българския футбол. Да, беше... Вече тази празнична дата чукна Христовите 33 години. Обикновено това е хубава възраст за хората, счита се и че са станали по-мъдри. Уви, в родния футбол нещата не стоят така, а всичко върви стремглаво надолу.
Сигурно се чудите дали по-скоро няма да бъде завършена магистрала "Хемус", отколкото сбирщайнът (да, такъв е!), петнящ вече доста години името на България и трикольора, да отиде на някакъв голям форум, или пък да запише поредица от хубави резултати, които няма да са свързани само със загуби...
Еми, да минаха три години от онзи 16 ноември, когато родните фенове поискаха оставката на Борислав Михайлов, но получиха водни струи, палки по гърбовете си и арести. Впоследствие бившият капитан на националния отбор сдаде поста по един или друг начин, а на тронът се възкачи Георги Иванов, ударил в голямата битка Димитър Бербатов. По един или друг начин...
Да, президентският пост в Бояна е сладък и никой не иска да пусне кокала, а само да трупа облаги на гърба на националния отбор. Обещанията на Гонзо, че "след две-три години ще видите къде ще е България", вече придобиват своя облик.
Е, "лъвовете" вече са 93-а позиция в световната ранглиста, като пред нас са Палестина, Тайланд, Сирия, Уганда, Хаити... Видяхме, г-н Инженер, видяхме!
А картинката става все по-тъжна, след като вчера се случиха две исторически събития - Естония вкара гол на България за първи път в историята, прибалтийската република ни победи за сефте в официален мач!
Дни по-рано отново влязохме в историята - с резила, който ни нанесе Исландия, слагайки ни "петица" насред Пловдив. Срам!
А сега да се върнем към 17 ноември 1993-а и едни позабравени истории от последната вечер от старата система за квалификации за Световно първенство, както и истинска експлозия от драматични събития.
Съвременният футбол е обезкуражаващ компромис от предпазни механизми и втори шансове. Големите отбори са защитени чрез поставяне в урни, баражи, разширени формати на турнирите и утешителни награди като Лига Европа (макар че тя често е посрещана с ентусиазъм, какъвто обикновено демонстрират участниците в телевизионното предаване Bullseye, които са се надявали да спечелят моторна лодка, но накрая са си тръгнали само с пари за автобусен билет до дома).
Безпощадният характер на футбола почти изчезна. За големите национални отбори класирането за големите турнири вече е почти формалност.
Но невинаги е било така. Един от най-добрите примери за това е квалификационната кампания за Мондиал 1994 в САЩ – последната, преди УЕФА да въведе плейофите.
Последната вечер от квалификациите, 17 ноември 1993 г., предложи истинско сетивно претоварване от неподправена драма, включваща смърт, „убийство“, грабеж, нелегални имигранти – и Джак Чарлтън, който едва не удари Тони Каскарино. Това беше вечер, която промени завинаги живота на Пол Бодин, Давиде Гуалтиери, Алън Маклафлин, Давид Жинола, Емил Костадинов и Сантяго Канисарес. Тя постави началото и на един от най-дълготрайните конфликти в историята на футбола.
Малко дати във футболния календар могат да се похвалят с толкова впечатляващ състав от действащи лица. Толкова много национални отбори се бореха за оцеляването си в последния си мач, знаейки, че дори една грешна стъпка ще ги остави извън Световното първенство. Единствените европейски състави, които вече бяха си осигурили участие, бяха Гърция, Русия, Швеция и Норвегия, както и действащият световен шампион Германия.
Останалите осем квоти трябваше да бъдат разпределени в девет срещи. Дори червеният бутон на Sky нямаше да е достатъчен за вечер като тази.
Във Великобритания тя се помни най-вече като нощта, в която за първи път от 1938 г. насам нито един британски отбор не успя да се класира за Световното първенство. Но това е само част от една невероятна история. Нидерландия, Испания, Англия, Италия, Франция и действащият европейски шампион Дания също се намираха опасно близо до пропастта.
Италия на ръба на пропастта
Можем да започнем отвсякъде, но в интерес на хронологията нека се насочим към Група 1, където Италия, Португалия и воденият от Рой Ходжсън състав на Швейцария се бореха за две места на финалите. Швейцарците започваха вечерта на трета позиция, но знаеха, че победа с 2:0 у дома срещу аутсайдера в групата Естония ще им гарантира класиране. Причината беше, че Италия и Португалия се срещаха в Милано.
Двата отбора бяха с равен брой точки и еднаква голова разлика, но италианците имаха решаващо предимство благодарение на повече отбелязани голове. При положение че Швейцария беше почти сигурно да спечели своя мач, Португалия трябваше задължително да победи, докато за Италия равенството беше достатъчно.
Разликите бяха изключително малки: ако в предишния си двубой португалците бяха победили Естония с 4:0, вместо с 3:0, в Милано щеше да им бъде достатъчно и равенство.
В Цюрих Швейцария очаквано постигна убедителна победа с 4:0.
„Това е най-великият ден в живота ми, заяви Ходжсън, вероятно за голяма радост на съпругата си. - Той увенча треньорската ми кариера.“
Истинската драма обаче се разигра в Милано. Италия не беше трябвало да преминава през квалификации за Световно първенство в продължение на 12 години – през 1986 г. беше действащият шампион, а през 1990 г. домакин на турнира. Сега обаче „адзурите“ бяха застрашени да не се класират за първи път от 1958 г. насам.
Португалия, водена от Карлос Кейрош, разполагаше с изключително техничен състав, в който личаха имената на Пауло Соуса, младия Руи Коща и виртуозния Пауло Футре. Те играеха тики-така – или, както тогава наричахме този стил, футбол, основан на владеенето на топката.
Португалците доминираха в притежанието на топката през първото полувреме, но защитата на Италия, съставена предимно от футболисти на Милан, беше великолепна. Вратарят Джанлука Палиука така и не беше принуден да показва пълния си потенциал. След почивката италианците успяха да изравнят играта, след като първо се появи Деметрио Албертини, а след това и Роберто Манчини.
Седем минути преди края обаче те все още бяха само на един гол от унижението. Тогава Дино Баджо отбеляза попадение, при което засадата беше очевидна, и даде преднина на Италия. За Португалия всичко приключи. Мъките на гостите станаха пълни минута преди края, когато Фернандо Коуто беше изгонен заради удар с ръка в лицето на Пиерлуиджи Казираги, който се строполи по изключително театрален начин.
„О, Пиърс направи грешка…“
Това не беше единствената квалификационна среща за Световното първенство, която се играеше в Италия онази вечер. В Болоня Сан Марино приемаше Англия – отбор, който, както написа Дейвид Лейси в "Гардиън", понесе „последиците, които логично следваха от собствените му недостатъци“.
За да се класират, англичаните трябваше да победят Сан Марино със седем гола разлика и да се надяват, че Полша ще спечели домакинството си срещу Нидерландия. Англия действително отбеляза седем попадения, но най-запомнящият се гол за вечерта дойде от другата страна на терена.
Преди този мач Сан Марино беше вкарал само два гола в международния футбол, като средно отбелязваше по едно попадение на всеки 48 600 секунди. Срещу Англия обаче домакините се разписаха след само 8,3 секунди. Малкият десен флангови нападател Давиде Гуалтиери се възползва от една безумна грешка при връщане на топката към вратаря от Стюарт Пиърс.
Това беше абсурдно преобръщане на обичайния сценарий, при който Пиърс обикновено напомняше на противниковите крила, че е някъде наблизо. Така беше отбелязан най-бързият гол в историята на световните първенства.
За хората, които не са преживели безпомощната, но същевременно и злощастна квалификационна кампания на Англия под ръководството на Греъм Тейлър, е трудно да бъде обяснена напълно трагикомичната красота на този момент. Всички бъдещи повторения на попадението трябва да бъдат озвучавани с музикалната тема от сериала „Curb Your Enthusiasm“.
Може би е по-добре да се спрем на по-приятната страна на историята, защото този гол промени живота на Гуалтиери. Видеозаписът от срещата действа като моментален източник на серотонин.
„Знаете ли, понякога, когато съм малко потиснат, просто си пускам отново този гол, за да се развеселя. Винаги действа“, разказва той пред Evening Standard десетилетие по-късно.
Когато през 1995 г. Шотландия пристигна в Сан Марино, много от феновете носеха тениски с надпис „GUALTIERI, EIGHT SECONDS“ („Гуалтиери, осем секунди“). Футболистът беше наобиколен от привърженици на шотландския национален отбор и принуден да пие халби бира Happy Memories до малките часове на нощта.
Макар че победа на Сан Марино никога не е била реалистична перспектива, на все по-изнервената Англия ѝ бяха необходими повече от 20 минути, за да изравни.
„Трябваше да чуете какъв език използваха помежду си“, разказва Гуалтиери.
В крайна сметка англичаните отбелязаха седем гола, четири от които бяха дело на Иън Райт. Така нападателят увеличи пет пъти броя на попаденията си за националния отбор. Всичко се случи в изключително зловеща атмосфера, пред едва около 2000 зрители на стадион с капацитет 45 000 души.
Голът на Гуалтиери щеше да придобие още по-голяма слава, ако беше лишил Англия от участие на Световното първенство. Но Нидерландия, подкрепяна от армия от 15 000 привърженици, които превъзхождаха местните фенове в съотношение десет към едно, спечели без особени проблеми с 3:1 в Полша.
На почивката резултатът беше 1:1, което даде на Англия кратък, но напълно неоправдан повод за надежда. Денис Бергкамп, за когото националният отбор беше своеобразно убежище от мъките му в Милано, окончателно унищожи тези надежди с второто си хладнокръвно попадение за вечерта малко преди изтичането на час игра.
Това беше изключително мрачна нощ за Англия. И до днес това остава единственият случай от 70-те години насам, в който националният отбор не успява да се класира за Световно първенство.
По-късно същата вечер обаче се появи и лъч надежда. В предаването Sportsnight Дес Лайнам прекъсна поредния познат словесен дуел между Тери Венебълс и Джими Хил, за да попита Венебълс дали, чисто хипотетично, би проявил интерес към поста селекционер на Англия, ако той стане свободен.
Обикновено изключително словоохотливият Венйбълс изведнъж стана уклончив. По онова време той беше считан за аутсайдер в битката за поста заради проблемите си с Алън Шугър. Когато Греъм Тейлър подаде оставка седмица по-късно, Венебълс беше едва 25-1 в букмейкърските коефициенти и изоставаше зад имена като Стив Копъл, Майк Уокър, Тревър и Джери Франсис, Джо Ройл, Рей Уилкинс и фаворита Хауърд Уилкинсън.
Скоро обаче стана ясно, че Венейбълс е безспорно най-добрият избор, а след него разликата с останалите беше огромна. Започваше нова епоха, в която Англия на Венейбълс щеше да играе футбол за възрастни. Наистина най-тъмно беше точно преди зазоряване.
Преминаване през кръга на яростта
Нямаме представа откъде да започнем с Група 3, която беше епицентърът на тази епична футболна вечер.
Испания трябваше да приеме Дания в Севиля, докато Северна Ирландия, която отдавна беше загубила шансове за класиране, посрещаше Република Ирландия в Белфаст.
Трите отбора бяха почти неразделни в класирането. Дания беше на първо място с 18 точки, голова разлика +14 и 15 отбелязани гола. Испания имаше 17 точки, голова разлика +22 и 26 попадения, а Република Ирландия също беше със 17 точки, но с голова разлика +13 и 18 отбелязани гола.
На Дания беше достатъчно равенство. Испания и Република Ирландия знаеха, че трябва да спечелят, за да си гарантират класирането, макар че можеха да продължат напред и с равенство при определени обстоятелства.
За Испания равенството щеше да бъде достатъчно, ако ирландците не спечелеха. За Република Ирландия равенството щеше да свърши работа, ако Испания и Дания не завършеха наравно. Ирландците отпадаха при загуба, докато Испания щеше да бъде елиминирана при поражение, освен ако Република Ирландия също не загубеше.
Объркахте ли се? Прекрасно!
Напрежението около двубоя в Ирландия беше допълнително изострено от политическата обстановка по онова време. Конфликтът в Северна Ирландия беше в разгара си, а само месец по-рано 23 души бяха загинали при поредица от стрелби и бомбени атентати.
Имаше много разговори за преместване на мача от Белфаст на „Олд Трафорд“, „Уембли“ или дори в Италия. В крайна сметка срещата се проведе по предварителния план, но Република Ирландия, за огромно неудоволствие на Джак Чарлтън, трябваше да пътува със самолет вместо с автобус по съображения за сигурност.
Настроението не се подобри и ден преди двубоя, когато Били Бингам – който трябваше да се оттегли след 17 години начело на Северна Ирландия – отправи остри критики към футболистите на Република Ирландия, наричайки ги „наемници“.
„Те не успяха да намерят начин да се наложат в Англия или Шотландия, заяви той по адрес на играчи като Анди Таунзенд, Рей Хоутън и Джон Олдридж. - Имам изключително цинично отношение към цялата тази история. Не смятам да заобикалям въпроса, както не се притеснявам да заявя, че намерението ни е да размажем Републиката.“
Ирландците получиха представа какво ги очаква, когато пристигнаха за последната си тренировка и бяха посрещнати от група деца на 10-11 години, които демонстративно им показваха средни пръсти. При пристигането си за мача те видяха ограждения от бодлива тел и въоръжени полицаи.
Ако отвън стадионът беше обграден от стоманен обръч за сигурност, то вътре цареше истински обръч от омраза. Това беше вихрушка от ненавист – от онези вечери, в които дори гангстерите се оглеждат нервно през рамо. Официално Република Ирландия нямаше нито един свой привърженик на трибуните.
„Никога не съм виждал по-враждебна атмосфера, дори в Турция“, заяви Джак Чарлтън.
Тери Филан и Пол Макграт бяха посрещнати с маймунски възгласи. Алън Кернеган, който като юноша беше играл за Северна Ирландия, беше шумно обиждан с думата „Lundy“ – презрително определение за ирландец, смятан за предател.
А после бяха и кучетата. Стотици от тях, или поне така изглеждаше. Лаеха така, сякаш знаеха, че настъпва апокалипсисът.
„Най-безопасното място беше на терена“, сподели Маклафлин.
Там имаше и още едно предимство – можеше сам да контролираш съдбата на своя отбор.
Легендарният испански вратар Андони Субисарета загуби тази привилегия, след като беше изгонен още в 10-ата минута на мача срещу Дания. Субисарета подаде неубедително топката към своя съотборник от Барселона Михаел Лаудруп, след което го фаулира на границата на наказателното поле.
На негово място се появи резервният вратар Сантиаго Канисарес – 23-годишен футболист, който дебютираше за националния отбор в ситуация, способна да пречупи дори човек с 83 международни мача зад гърба си.
Но още с излизането си на терена Канисарес навлезе в състояние на изключителна концентрация, в което може би не успя да попадне отново през останалата част от кариерата си.
Тъй като на Дания ѝ беше достатъчно равенство, изглеждаше, че девет от десетте пръста на отбора вече са стъпили на американска земя. Имаше обаче един огромен проблем: съперникът беше Испания – истинският кошмар на датчаните.
Испанците бяха елиминирали великия състав на Дания, известен като „Датския динамит“, на Евро`84 и Мондиал`86, а освен това ги бяха победили и на Евро`88.
Срещу всеки друг съперник Дания вероятно би приела червения картон като огромен бонус. Но когато срещу теб стои Испания, започваш да търсиш скрити капани. Вероятно някъде в подсъзнанието на датчаните се е прокрадвало съмнението дали изгонването на Субисарета не е част от някакво изкривено проклятие.
Към това трябва да добавим и факта, че Дания се чувстваше най-комфортно при контраатаките – подход, който ѝ беше донесъл приказната титла на Евро`92. Така се получаваше една доста объркваща смес.
Численото предимство позволи на Дания неизбежно да контролира първото полувреме и да създаде няколко много добри положения. Но това беше някаква стерилна доминация, резултат от агресивно-пасивен подход. С всяко следващо спасяване на Канисарес опияняващата смесица от съдбовност и фатализъм придобиваше все по-испански привкус.
В Белфаст също беше 0:0 след първо полувреме, което до голяма степен премина без футболни достойнства. Република Ирландия се чувстваше комфортно на терена, но не успяваше да създаде достатъчно опасности.
„Мачът така и не надскочи нивото на потна посредственост“, написа Кен Джоунс в Independent.
В този момент ирландците отпадаха, но ситуацията в групата се промени в 63-ата минута, когато Испания поведе.
Изпълнен отдясно корнер беше насочен отвъд далечната греда. Хосе Мария Бакеро блокира Петер Шмайхел, а Фернандо Йеро изпрати топката с глава в опразнената врата.
Шмайхел беше бесен и с право.
„Разбира се, че имаше нарушение!“, призна Бакеро години по-късно.
Това беше едва вторият гол, който Дания допускаше в десетте си квалификационни мача.
„В моите очи изглеждаше така, сякаш съдията съжаляваше, че е изгонил Субисарета, и започна да прави някои услуги на испанците“, заяви Шмайхел след двубоя.
Дания натисна, но Испания черпеше сили от оглушителната подкрепа на един изключително негостоприемен стадион, на който беше играла всичките си квалификационни срещи между 1983 и 1995 г.
В този момент датчаните отпадаха, но виртуалното класиране отново се промени, когато сякаш от нищото Джими Куин отбеляза великолепно попадение от воле за Северна Ирландия в 71-вата минута.
Вторият треньор на северноирландците Джими Никъл отпразнува гола с демонстративен жест към своя колега от Република Ирландия Морис Сетърс.
След като Република Ирландия вече се нуждаеше от гол, Джак Чарлтън реши да пусне в игра Тони Каскарино.
Имаше обаче един проблем: за единствения път в кариерата си Каскарино беше забравил да си облече екипа.
Когато разкопча горнището на анцуга си, той видя отдолу единствено обикновена памучна тениска. Когато Чарлтън го попита какво го задържа, Каскарино му обясни малката пречка пред влизането си в игра.
„Лицето му стана лилаво, разказва Каскарино. - Помислих си, че ще получи инфаркт: „Ти, шибан идиот!“.
Както и при гола на Гуалтиери, това беше фарс от космически мащаб.
Нямаше обаче време тази история да се развие докрай, защото в 76-ата минута резервата Маклафлин изравни за Република Ирландия с великолепно попадение. Той овладя с гърди топката след частично изчистено центриране от пряк свободен удар и я изпрати мощно в ъгъла на вратата.
По-късно изтощеният Чарлтън заяви, че Маклафлин е „оправдал съществуването си“.
Освен това той си спечели място в сърцето на Каскарино за цял живот.
„Винаги съм вярвал, че ако Алън Маклафлин не беше изравнил… има голяма вероятност Джак да ми беше забил един юмрук“, призна Каскарино.
Република Ирландия продължи да търси победния гол, но същевременно знаеше, че ще отпадне, ако Дания изравни в Севиля.
Канисарес направи невероятно спасяване след удар на Бент Кристенсен, макар че според видеозаписа съдията вероятно вече беше отсъдил нарушение за избутване от страна на датчанина. След това Михаел Лаудруп стреля силно от воле от далечно разстояние, но топката премина съвсем близо до гредата.
Когато прозвуча последният съдийски сигнал в Белфаст, ирландците започнаха да празнуват с погрешното убеждение, че мачът в Севиля вече е приключил и те са се класирали.
Чарлтън също си помисли същото, докато вървеше към тунела. Тогава обаче видя телевизионен екран, на който се излъчваше последната част от Испания – Дания.
„Един човек ме попита дали искам да го гледам", разказва Чарлтън. - Да не съм луд!“, отвърнах аз. Тогава той ме докосна по рамото и каза: „А сега ще погледнеш ли?“ Обърнах се и видях, че мачът е приключил при 1:0.“
Република Ирландия и Дания завършиха с равен брой точки и еднаква голова разлика. Ирландците, които на самото Световно първенство под ръководството на Чарлтън отбелязаха само четири гола в девет мача, се класираха благодарение на повече реализирани попадения.
В разгорещените събития след последния съдийски сигнал Чарлтън реши да си върне за обидите.
„Забелязах Били Бингам, който разговаряше с футболистите си, и се насочих към него, за да го поздравя за пенсионирането и да му направя комплимент за добрия мач“, пише той в автобиографията си.
„Поне това беше намерението ми. Вместо това, в момент, който и до днес ми е трудно да си обясня, посочих с пръст към него и изръсих: „И на теб да ти го начукам, Били!“
Чарлтън моментално съжали за думите си, не на последно място защото всъщност не Бингам беше отправил обидния жест към Сетърс. Малко по-късно той се извини.
Сюрреалистичната вечер завърши с това, че Чарлтън връчи на Бингам награда по случай неговото оттегляне.
„Някои от хората, които цяла вечер ме обиждаха, стояха там и ръкопляскаха. Мисля, че това казва всичко за една безумна и шумна вечер.“
В Севиля нямаше никакъв щастлив финал.
„Когато прозвуча последният съдийски сигнал, плаках от гняв, който беше също толкова силен, колкото радостта, която изпитах година по-рано, когато спечелихме Европейското първенство“, сподели датският нападател Флеминг Поулсен.
Заглавието на един вестник, което гласеше само „ОБИР“, обобщаваше най-добре чувствата на датчаните.
За първи път от 16 години насам действащият европейски шампион не успя да се класира за Световното първенство.
Когато Бодин се превърна в предчувствие за беда
В изданието на Match of the 80`s за сезон 1984/85 има един прекрасен момент, в който Анди Грей си спомня за паметната победа на Евертън с 3:1 над Байерн Мюнхен в полуфинала за Купата на носителите на купи.
„Изиграл съм 600-700 мача на професионално ниво, казва той с носталгия. - Ако можех да взема само един от тях със себе си, когато си отида, това щеше да бъде именно този.“
Не всеки обаче има възможност да запази в паметта си само славните футболни вечери.
За повечето играчи от националния отбор на Уелс, чиито сърца бяха разбити от Румъния през 1993 г., именно този мач ще остане завинаги в спомените им.
„Изиграл съм почти 850 мача като професионалист, но срещата с Румъния все още живее в паметта ми“, заяви Дийн Саундърс.
През 2003 г. Гари Спийд я определи като „най-болезнения мач в кариерата ми“.
„Бях съкрушен, ако трябва да бъда честен, и ми се иска да бях реагирал по-добре, защото случилото се ми се отрази за дълго време след това.“
Това бяха златни години за Уелс. Отборът заемаше 28-о място в световната ранглиста на ФИФА – позиция, до която не е достигал оттогава. Преди двубоя уелсците получиха необичайно голяма подкрепа от обществеността.
Пристигнаха стотици телеграми, включително от Джон Мейджър, принцеса Даяна, Джордж Бест и Уелския ръгби съюз. Много хора в Англия се интересуваха повече от съдбата на Уелс, отколкото от тази на собствения си национален отбор.
Във второто полувреме дори телевизия BBC прекъсна излъчването на мача на Англия, за да превключи към срещата на Уелс.
Тери Йорат, чийто договор трябваше да изтече ден след двубоя, беше постигнал истински чудеса с една разнородна група футболисти. Вестник Independent ги беше описал като „смесица от различни таланти“.
Рядко се вижда толкова необичайна комбинация от големи играчи и футболисти, които просто допълват състава.
При отсъствието на наказания Марк Хюз стартовият състав на Уелс за мача с Румъния беше следният: Невил Саутол, Дейвид Филипс, Ерик Йънг, Анди Мелвил, Кит Саймънс, Пол Бодин, Бари Хорн, Гари Спийд, Райън Гигс, Иън Ръш и Дийн Саундърс.
В поредната сложна група Уелс се нуждаеше от победа с два гола разлика, за да си гарантира класирането. Всякаква победа обаче щеше да бъде достатъчна, ако Република Чехия и Словакия не спечелеше като гост на Белгия.
И чехословаците имаха нужда от победа, за да се класират, докато на Белгия и Румъния им беше достатъчно равенство.
Белгия удържа 0:0 срещу Република Чехия и Словакия в Брюксел, въпреки че Филип Албер беше изгонен в началото на второто полувреме. Уелс, макар и да не знаеше това в онзи момент, се нуждаеше единствено от победа.
Това обаче беше изключително трудна задача срещу великолепния състав на Румъния, който беше разгромил уелсците с 5:1 в първата среща между двата отбора.
Сблъсъкът на футболните стилове трудно можеше да бъде по-голям. В този случай би било почти обидно да не прибегнем до някои стереотипи.
Това беше сблъсък между героичното старание и темпераментния футболен финес. Не че Уелс нямаше талант, но напрежението на този двубой – както и невероятната атмосфера, в която се преплитаха страх, гордост и желание – неизбежно накара домакините да заложат на традиционните британски качества.
След мача румънски журналист попита Йорат, почти от съчувствие: „Никога ли няма да се откажете от футбола с дълги топки и постоянно изритване напред?“
Централният нападател на Румъния Флорин Радучою заяви, че Гигс трябва да напусне английския футбол, за да реализира пълния си потенциал.
Уелс беше на крачка от монументален триумф на човешкия дух, но Румъния определено беше по-класният отбор. Разбира се, че беше.
През първото полувреме Дан Петреску уцели гредата от три метра, а Илие Думитреску стреля над вратата от около 12 метра след впечатляваща контраатака.
Георге Хаджи отново беше обичайната движеща сила на своя отбор. Той постоянно навлизаше опасно от дясното крило към центъра и отправи няколко далечни удара, които преминаха над или покрай вратата.
След един от тях ненадминатият коментатор на BBC Бари Дейвис отправи предупреждение:
„Все още не е намерил точността, но трябва да призная, че ме тревожи начинът, по който тръгва срещу противниците и намира свободни пространства.“
Сега това изглежда наистина абсурдно, но по онова време Хаджи играеше в Серия Б с екипа на Бреша – междинна спирка между периодите му в Реал Мадрид и Барселона.
Неговата изключителна класа обаче никога не е била под съмнение и в 32-рата минута той наказа Уелс.
Хаджи пое по познатия си извиващ се маршрут отдясно към центъра, след което от около 25 метра отправи нисък удар. Топката се плъзна под тялото на Невил Саутол и влезе във вратата.
В дните преди мача 35-годишният Саутол беше повтарял на всеки, който желаеше да го слуша, че е също толкова добър, колкото е бил десет години по-рано. Едва ли можеше да избере по-неподходящ момент, за да допусне най-голямата грешка в забележителната си международна кариера.
Реакцията на Уелс беше великолепна. Домакините подложиха Румъния на сериозен натиск чрез няколко статични положения около почивката.
Ударът с глава на Йънг беше акробатично избит над гредата, а след това опитът на Мелвил с глава беше изчистен от голлинията в добавеното време на първата част.
Поредно статично положение донесе изравнителния гол след около час игра, когато Саундърс отклони топката във вратата от няколко метра.
Почти веднага след подновяването на играта Уелс получи дузпа, след като Спийд, по собственото му признание, падна твърде лесно след задържане от Петреску.
„Винаги съм се питал какво щеше да се случи, ако бях останал на крака, заяви Спийд през 2003 г. - Щях ли да вкарам, ако не бях паднал? Щеше ли това да се окаже решаващата разлика и да ни изпрати на финалите на Световното първенство?“
BBC превключи към мача на Уелс точно когато Бодин се готвеше да изпълни дузпата.
(Досадното е, че 32 000 души се обадиха, за да изразят недоволството си, а човек лесно може да си представи каква фалшива възмута щеше да предизвика това в социалната мрежа днес).
Бодин беше отличен изпълнител на дузпи. Само шест месеца по-рано той беше отбелязал гол на „Уембли“, който реши един луд финал на плейофите и изпрати Суиндън във Висшата лига. За Уелс имаше три успешни изпълнения от три опита.
Но това беше съвсем различно ниво на напрежение – такова, което човек трудно може да си представи, когато се съгласява да изпълнява дузпи за своя отбор.
За толкова много хора на стадиона той беше въплъщението на лошото предчувствие. Бодин изпрати топката мощно в напречната греда.
През 2007 г. списание Observer Sport Monthly определи този момент като 46-ия най-съкрушителен в историята на спорта.
Уелс продължи да атакува, но сякаш нещо в отбора се пречупи в този момент и Румъния постепенно отново пое контрола върху мача.
След няколко опасни положения Радучою отбеляза победния гол в 83-ата минута, промушвайки топката покрай Саутхол, който вероятно отново имаше вина за попадението.
Така Уелс загуби на „Кардиф Армс Парк“ за първи път от 1910 г. насам.
Мизерната вечер стана още по-мрачна непосредствено след последния съдийски сигнал, когато възрастен привърженик беше ударен във врата и загина, след като от другата страна на стадиона беше изстреляна сигнална ракета.
„Първоначално имаше чувство на неверие и вцепенение“, сподели Йорат, който никога повече не застана начело на Уелс.
Само година по-късно уелският футболен отбор беше в пълен хаос – загуби в Молдова и беше разгромен с 0:5 в Грузия.
„Едва около четири часа сутринта, когато бях в хотелската си стая, седнах и започнах да плача. Знаех, че всичко е приключило. Цялата тази работа беше отишла напразно.“
Изкупителната жертва, неизбежно и доста жестоко, се оказа Бодин. Той не получи своите 15 минути слава, а 12 ярда позор.
За разлика от английските провали при дузпите през 90-те години, при него нямаше утеха в това, че е част от група неуспели изпълнители. Нямаше и реклами на Pizza Hut. Имаше само обиди от цяла тълпа идиоти с лица, приличащи на пици.
„След мача си спомням група студенти по улиците на Кардиф, които ме обиждаха жестоко, разказва Бодин. - Но за щастие това беше най-лошото, което се случи.“
Възможно е той никога да не е прочел интервюто, в което Ники Уайър от Manic Street Preachers го нарече с изключително груба обида.
„Това, което се случи, ме направи по-добър човек, казва Бодин. - И никога не съм губил самообладание, когато някой повдигне темата, защото наистина се случи.“
Той е разумен и достоен човек, който в крайна сметка успя да намери спокойствие и да приеме случилото се.
А после дойде ред и на Франция
Поне Бодин вече може да се смее на случилото се, както показва и едно от видеата. Давид Жинола обаче не може.
Изминали са 12 053 дни, откакто той беше част от френския национален отбор, който не успя да се класира за Мондиал`94 в САЩ, но последиците от случилото се продължават и до днес.
Загубата с 1:2 у дома от България предизвика ожесточен конфликт между селекционера Жерар Улие и Давид Жинола.
Той отново се разгоря в края на миналата година, когато Улие нарече Жинола „мръсник“ в книгата Coaches’ Secrets. Отговорът на бившия футболист беше да предприеме съдебни действия.
В началото всичко изглеждаше съвсем лесно за Франция.
За да се класират, французите трябваше единствено да победят у дома Израел или да завършат наравно с България.
Израел беше най-слабият отбор в групата и не беше спечелил нито един мач. Франция вече го беше победила с 4:0 в Тел Авив.
Освен това французите не бяха губили домакинска квалификация за Световно първенство в продължение на 25 години.
Всичко изглеждаше толкова сигурно, че никой дори не си направи труда да попита дали „дебелата дама“ има нужда от глътка вода, преди да запее последната си песен.
Списанието Le Sport дори беше изпратило по будките тираж с едно-единствено заглавие: „КЛАСИРАНИ“.

82 минути след началото на мача в Париж Франция водеше с 2:1, като вторият гол беше великолепно попадение на Жинола с далечен удар, завъртян в мрежата.
Но головете на младия Еял Беркович и Реувен Атар, и двата създадени след пробивите на неудържимия Рони Розентал, донесоха сензационна победа с 2:1 за Израел.
Дори тогава изглеждаше, че това само отлага неизбежното.
Месец по-късно Франция се нуждаеше единствено от равенство у дома срещу непостоянния състав на България.
Ерик Кантона изведе домакините напред в 31-вата минута с мощен удар, но шест минути по-късно Емил Костадинов изравни с прецизен удар с глава след изпълнение на корнер.
Второто полувреме премина в непрестанно напрежение и взиране в часовника. Преди някой да осъзнае какво се случва, той вече показваше 89:42 минути. Тогава резервата Жинола направи нещо необяснимо. Вместо да задържи топката около флагчето за корнер, той реши да изпрати дълго центриране към Кантона. Шестнадесет секунди по-късно България вече беше отбелязала гол.
Любослав Пенев подаде привидно безобиден пас с прехвърляне зад защитата. Костадинов овладя топката и от малък ъгъл я изпрати с невероятна сила в мрежата, след като тя се отби в долната част на напречната греда.
Случилото се беше толкова немислимо, че телевизионната графика на френската телевизия продължаваше да показва резултат Франция 2:1 България.
Цяла Франция изпадна в шок. Дидие Дешан, корав мъж, беше почти сломен от мъка.
Това беше феноменален завършек на Костадинов, който нямаше никакво право да отбележи от този ъгъл, а още по-малко – да се намира в страната.
Същото се отнасяше и за Пенев, човекът, създал гола.
По някаква причина България беше забравила да подаде документи за визи на двамата футболисти преди мача. Когато осъзнали пропуска, вече било твърде късно да получат необходимите документи навреме.

Но Борислав Михайлов и Георги Георгиев, които по онова време играеха за френския Мюлуз, знаеха за граничен пункт, на който контролът не беше толкова строг, колкото на останалите.
Двамата успяха тайно да преминат границата и останаха в дома на Георгиев, преди да се отправят към Париж.
Може да се предположи, че оттогава Жинола никога повече не е бил добре дошъл в дома на Улие, както и обратното.
„Той изстреля ракета „Екзосет“ право в сърцето на отбора, заяви Улие след мача. - Той извърши престъпление срещу отбора. Повтарям: престъпление срещу отбора.“
Улие винаги е отричал твърденията, че е нарекъл Жинола „убиец“ или „човек, извършил убийство“.
Той обаче действително го нарече salaud (мръсник) в книга, публикувана през миналата година.
В биографията на Ерик Кантона, написана от Филип Оклер, Улие също заявява: „Никога няма да кажа нищо добро за Жинола.“
Прегрешението на Жинола не се изчерпваше само с опита му да отбележи гол. В навечерието на мача той беше споделил пред медиите недоволството си от това, че Кантона и Жан-Пиер Папен получават преференциално отношение от Улие.
Жинола беше любимецът на Пари Сен Жермен, докато Папен и Кантона бяха свързани с големия съперник Олимпик Марсилия.
През голяма част от двубоя с България, който се играеше в Париж, Папен и Кантона бяха освирквани от собствените си привърженици.
„Това се отразява на личния ми живот, на децата ми, засяга толкова много неща. Непоносимо е“, заяви Жинола преди няколко години.
„Вече ми дойде до гуша. Толкова съм уморен от всичко това. До края на живота ми ще продължават да ми говорят за този случай.“
Той не беше единственият футболист, чиято кариера получи своето определящо събитие на 17 ноември 1993 година.