5 невероятни разказа за предишни животи

В последните стотина години много психиатри са изследвали феномена на хора, помнещи факти от предишния си живот. В своите проучвания те са установили, че най-често това се случва при деца на възраст между 3 и 7 години. Интересното е, че повечето деца забравят тези спомени в същия период, в който повечето от нас забравят най-ранните си детски спомени – около времето на навършване на 6-7 години.

Следващите пет разказа, предадени от Мегавселена, доказват, че спомените за предишни животи са реален факт и разкриват безсмъртието на душата.

Ханан Монсур е родена в Ливан през 30-те години на миналия век и когато е на 20 се омъжва за полицай на има Фарук. Тя ражда две момиченца – Лейла и Галаре. По време на втората си бременност Ханан има проблеми със сърцето, но решава да не се съобразява с докторите и забременява за трети път. През 1962 г. се ражда третото й дете – този път син. По време на този период тя казва на мъжа си, че ще бъде преродена и има много какво да разкаже за предишния си живот. Година по-късно здравословното й състояние се влошило и тя трябвало да се подложи на операция. После заминала за Ричмънд, Вирджиния, където починала. Преди да умре Ханан се опитала да се свърже по телефона с дъщеря си Лейла, но така и не успяла.

Десет дни след смъртта на Ханан се родила Сюзан Ганем. На възраст от едва 16 месеца Сюзан вдигала телефона и постоянно повтаряла „Ало, Лейла“. По това време нейното семейство не разбирало какво става, но когато Сюзан пораснала била в състояние да идентифицира 13 души от семейството от предишния си живот. Двете фамилии се срещнали и Фарук приел Сюзан като част от собственото си семейство. Те поддържали контакт до края на живота на Фарук.

В един слънчев ден на 1968 г. автомеханик на име Рашид Кадедж се качил в кола с приятеля си Ибрахим и двамата отишли да се повозят. Двамата карали към военния плаж на Бейрут, но за нещастие шофьорът изгубил контрол върху колата. Двамата мъже загинали на място. Година по-късно се родило момче на име Даниел Джурди. Първата дума, която произнесло била „Ибрахим“. На двегодишна възраст Даниел непрекъснато повтарял, че иска да си иде у дома, че родителите му не са неговите истински родители, а също и че няма баща, тъй като баща му е умрял. Той също твърдял, че баща му се казвал Наим. Оказало се, че Наим е името на бащата на Рашид.

Докато минавал с майка си покрай мястото на катастрофата на Рашид, малкият Даниел казал на майка си „Ето тук умрях“. Години по-късно двете семейства се срещнали. Даниел разпознал сестрата на Рашид като своя собствена сестра, без изобщо да я е срещал някога. Знаел също, че любимият плод на Рашид бил бананът. Фамилията на Рашид била спряла изобщо да купува банани, защото им напомняли за него. Даниел все още има фобия от автомобили, заради преживяното в предишния живот.

Светът знае тъжната история на Анне Франк: невинното младо момиче, крило се от нацистите с години на тавана, след което заловено и екзекутирано в концентрационен лагер. Ужасна история, която разказва на хората за ужасите на Втората световна война.

Както вероятно знаете Анне умира през 1945 г. в концлагера Берген- Белзен. Девет години по-късно малко момиче на име Барбо се ражда. Едва започнала да говори Барбо твърдяла, че тези родители не са истинските й родители и че това не е нейният дом. По време на този период тя имала постоянни кошмари, в които мъже разбиват вратата на тавана. Родителите на Барбо отхвърляли тези истории като фантазии.

Докато растяла Барбо осъзнала, че Анне Франк е известна личност и споделянето на спомени от предишния й живот кара хората да се чувстват неловко. Тя решила да запази мълчание до 10-годишна възраст. Когато била на посещение с родителите си в Амстердам, Барбо могла да открие къщата на Анне Франк без никакво упътване. За изумление на родителите си тя познавала отлично вътрешното разположение на къщата и ги завела директно до скривалището на Анне. През целия си живот Барбо Карлен се борила да преодолее фобиите от предишния си живот.

Петер Теекамп не приемал факта, че е прероденият известен художник до 2005 г. По това време той бил на 55, но странните преживявания, които не можел да обясни, започнали още когато бил малко момче. Без никаква причина думите “Go Gone” (англ. изчезвяй, да те няма, бел. ред.) непрекъснато били в главата му. Петер дори често ги произнасял за повдигане на настроението, за стимул за действие. Няколко десетилетия по-късно Петер ги свързал с фамилията на известния художник.

Още като тийнейджър Петер започнал да рисува и развил интерес към визуалните изкуства. Рисунките му от този период наподобявали работата на Гоген, но Петер никога не бил виждал негови картини. Сякаш Гоген си припомнял собствените си творби. През целия си живот Петер преживявал подобни ситуации като известния френски художник. Процесът на осъзнаване, че двамата имат повече общо от няколко случайни неща бил дълъг. Самият той художник, Петер открил в работата си смайващи прилики с изкуството на Гоген.

На 1 май 2000 г. двегодишно момче сънувало кошмар. В съня си то крещяло „Самолетът пада! Самолетът гори! Момчето не може да излезе!“ Името на това момче било Джеймс Лейнингер. Кошмарите му се повтаряли по пет пъти седмично и винаги крещял същите думи. Когато родителите му го питали кое е момчето и кой е свалил самолета му, той отговорил, че момчето е самият той и че хората които са свалили самолета са японски войници. Той разпознал знамето или „голямото червено слънце“, както го описал.

Това странно поведение на сина им окуражило родителите да се разровят в историята на Войната в района на Пасифика. Докато четяли главата в книгата посветена на Иво Джима, детето казало, че това е мястото, където е умряло в предишния си живот. След години търсене на отговор, баща му открил пилот на име Джеймс Хюстън, принадлежал към дивизията в Натома Бей и загубил живота си на 3 март 1945 г. в битката за Иво Джима. Когато се срещнал с пилоти, станали свидетели на свалянето на самолета на Хюстън, младият Джеймс успял да опише в подробности какво точно се е случило с пилота.