А-отборът: Как изтънченият техничар Асен Василев ще подава на левия бек Корнелия?

Коментар
23:13 - 13 Декември 2021
13049
А-отборът: Как изтънченият техничар Асен Василев ще подава на левия бек Корнелия?

Наравно с „коженото кълбо“, „декорирането в жълто“ и „лотарията на дузпите“, най-любимото ми ритнитопковско клише е „няма млади и стари футболисти, а можещи и неможещи“. Същото важи и за министрите, предполагам. Важно е не ЕГН-то, а умеят ли да пипат реформата, да подават правилни послания, да финтират корупционните капани и да избягват изкуствените засади от Скопие до Вашингтон.

От особено голямо значение е и кой стои зад отбора и крои тактиката – дали е безсловесен гений като Димитър Пенев, амбициозен наглец като Жозе Моуриньо, или симпатичен алкохолик като покойния Кольо Мастиката.

Честито правителство, скъпи сънародници, или както го нарича капитанът Кирил Петков – честит А-отбор. Вярно, малко са събрани от кол и въже и до елитни техничари като Асен Василев се кипрят леви бекове като Корнелия Нинова. До напъпилия соросов стипендиант Атанас Атанасов се реди дъртият милиционер Бойко Рашков, който да едно сядане може да засрами Гибона, Пол Гаскойн и дори Боби Михайлов с уменията си на маса. Зелени и червени, макаренковци и ултралиберали, бивши ченгета и утрешни дипломати, фолк елит и евро плебс.

Обаче ако са добре подредени, не си се пречкат един на друг в краката и играят мъжки, може и да вземат някоя неочаквана победа въпреки доста рехавия си състав. Защото политиката и футболът си приличат по това, че за да играеш, не трябва да се боиш да загубиш. Ако поражението те плаши, сам си се провалил, преди да си започнал.

Процесите в политиката ни отдавна за започнали да резонират с кратко закъснение тези във футбола. И от двете на всички им е писнало и никой не ще да ги гледа, дори да се съберат пред входа му и да го канят с хляб и сол. Да гласуват ходят 30-ина процента – оцелелите червени бабички и синьокоси реститутки, хрантутниците на държавна служба и шепа вечно активни неврастенички от форумите на БГ-мама. И на стадиона е така – нормалните отдавна не стъпват там, а пустите сектори са царството на нарко лумпените от платените агитки с двуцифрен брой татуси и едноцифрени мозъчни клетки.

Директното следствие от апатията към политиката и футбола е репликацията на статуквото. Три петилетки ГЕРБ въпреки апартаментите на Цветанов, протеклото метро на Данчето и шкафчето на Борисов с лекота държеше далеч зад себе си т. нар. опозиция БСП. Точно както Кирил Домусчиев без да се напъва навъртя 10 титли в Разград, докато Гриша Ганчев драпа да надскочи едноетажния си ръст в „Борисовата градина“ и все остава с пръст в уста.

Ясно беше, че за да се наруши системата, трябва да се появят качествено нови състезатели. И политиката да спре да повтаря футболните социално-обществени модели. Дълги години имахме министър-председател, който обичаше да ходи да порита мач, но не можеше да го видиш в университетските лаборатории, аудитории и библиотеки, на лекция на известен учен или философ. Не, че обратното е атестат за някакъв капацитет, в крайна сметка цървулът Тодор Живков пред вечер беше я на опера, я на театър. Символизмът обаче може и да се окаже от значение, когато отчаяно сме хванали последния влак от третия опит в годината на безбройните избори.

Няма значение къде ще ходят новите министри, стига да си подават топката, независимо дали с ляв или десен крак. И да не забравят, че футболът, както и управлението, е проста игра за умни хора.