Актьорът Алекс Иванов пред Lupa.bg: Стремя се да бъда по-добър от човека, който съм бил вчера

Актьорът Алекс Иванов е популярно лице от малкия екран. В продължение на няколко години той прикова вниманието на зрителите с ролите си в хитовите сериали „Ол инклузив“ и „Братя“ по Нова телевизия, където се разписа с главни роли. Точно преди месец - на 8 ноември Алекс отпразнува 30-ия си юбилей, а в Деня на будителите - 1 ноември студентът на проф. Иван Добчев взе диплома по актьорско майсторство от НАТФИЗ.

В интервю пред Lupa.bg Алекс Иванов за пръв път сподели, че вече е част от трупата на Драматично-кукления театър "Константин Величков" в Пазарджик и репетира на тамошна сцена. В същото време екранният Сандо Акарди работи и по свой проект за сериал, като към него са проявили интерес чуждестранни продуценти. Алекс се надява да реализира идеята си в близко бъдеще, а също така е отворен и за други смислени и стойностни театрални и филмови проекти.

"Съвсем добронамерено, със смиреност и поклон пред българската публика, искам да кажа, че зрителите трябва да търсят културното развитие, а не забавлението", каза той пред Lupa.bg. Младият талант търси вдъхновение в творбите на Достоевски, Чехов, Казандзакис. Алекс е запален по историята и философията. Той е и пътешественик, любител на природата, обича да се грижи за животните, запален е по риболова и е заклет левскар.

Накъде след НАТФИЗ, как преценява себе си 4 години по-късно, след като вече е завършил Театралната академия, какво за него е най-важното в актьорската професия? За вярата, колегиалността и принципите и защо театърът и киното не трябва да качват злото на пиедестал. По тези въпроси разговаряхме с Алекс Иванов.

- Алекс, наскоро завърши НАТФИЗ и получи дипломата си. Как се чувстваш вече като дипломиран актьор?

- След 4 години упорито студентстване съм много щастлив, че завърших и най-вече съм щастлив, че през тези четири години имах възможността да бъда с толкова много готини хора, с проф. Иван Добчев, който ми даде абсолютно всичко в актьорското майсторство. Благодаря му за това, което ми предостави, за това, че повярва в мен, вярвам, че не съм го разочаровал.

Бяха много тежки четири години. В края на първия семестър Академията затвори, учихме актьорско майсторство с маски, срещи в Zoom, практически дисциплини в интернет. Не беше никак лесно, но мечтата да станеш актьор и да се занимаваш с професията надделява в такива случаи. Радвам се, че след пандемията светът отново се отвори, отново станахме социални. В никакъв случай не сме същите. Фактът, че всеки един от нас се затвори в своето собствено пространство ни промени.

Алекс Иванов получи дипломата си по актьорско майсторство в Деня на будителите - на 1 ноември

- Получаването на диплома по актьорско майсторство съвпадна и с твоята 30-а годишнина. Правиш ли си някаква равносметка за твоя път дотук?

- Да, правя си. Радвам се, че преди четири години този младеж, който беше дошъл току-що от Гърция, свикваше с новото си апмлоа и с новите неща. Радвам се, че сега на 30 съм помъдрял, поумнял. Доста житейски уроци научих за тези четири години и в личен, и в професионален план. Като тегля чертата съм благодарен и щастлив за всяко едно нещо – добро и лошо. Опитвам се да бъда благодарен за всичко, което животът ми поднася в професионален план.

Искам да се преклоня пред класа си, пред невероятно талантливите хора, с които имах възможността четири години да работя. Те обраха всички награди на Академията – за най-добро представление за „Иванов-Барабанов“. За най-добра драматична актриса тази година спечели колежката Ангела Канева, а за най-добър драматичен актьор колегата Боян Фераджиев. И двамата спечелиха за ролите си в „Иванов-Барабанов“ и в „Лазар и Исус“. Актьорското качество в нашия клас е като във всеки клас на проф. Добчев, казвам го категорично и то може да се види с просто око.

Алекс заедно с колегите си от класа на проф. Иван Добчев в спектакъла "Апокриф"

- Защо актьорите на проф. Иван Добчев възприемате себе си за една по-особена каста?

- Голямо предизвикателство е да устискаш четири години до самия край в класа на проф. Добчев, който е един изключително взискателен преподавател. Смятам, че това, че сме много добри се дължи на школата на „Сфумато“ и на това, на което са ни научили проф. Иван Добчев и проф. Маргарита Младенова. Поради простата причина, че при нас компромисни решения не се правят. Посоката винаги е ясна и всички ние като актьори сме наясно, че не можеш да се задоволиш с някакъв резултат.

Всяко едно представяне пред камера или на сцена пред публика за нас е нов момент, в който ние да го направим по-добро, отколкото е било преди. Не сме си консервирали ролята и когато дойде представлението просто да си отворим консервата и да я дадем на гладните. Напротив, всяко едно представление не си прилича с другото, енергията е различна, представянето на всеки един от нас е различно.

Имал съм много добри представления и много лоши. Но лошите отново не са били част от този консервиран пакет. Не смятам, че ние сме някаква отделна каста или нещо по-различно от другите.

Проф. Добчев умее да стигне до личността ти, до теб самия, а в актьорското майсторство е много важно, както той казва, нещата да си ги направиш твои. И през теб той започва да гради твоята визия за нещата. Според мен четири години в класа на проф. Добчев може би се равняват на 15 години в класа на някой западноевропейски университет или колеж. Който е умен се докосва до цялото това количество литература и информация, която проф. Добчев ни дава. В противен случай отпада.

Младият актьор в постановката на проф. Иван Добчев "Иванов-Барабанов"

- А накъде след НАТФИЗ?

- Вече съм част от трупата на пазарджишкия Драматично-куклен театър „Константин Величков“. Много се радвам, че съм сред тези готини хора. Смятам, че оттук насетне заедно можем да вървим единствено напред и нагоре.

- Скоро ще имаш ли премиера на театралната сцена в Пазарджик?

- Да. В процес на репетиции сме и в края на годината зрителите ще видят нещо много интересно, доста по-различно от това, което съм правил до този момент и се надявам нещата да се получат. Иначе продължавам да играя в спектаклите „Лазар и Исус“ и „Апокриф“ на проф. Иван Добрев в Театъра в НАТФИЗ и в „Сфумато“.

- Каква е границата на компромиса, до която един творец може да стигне, тъй като театърът, а и киното, са колективни изкуства и човек трябва да се съобразява с хората, с които работи?

- Всеки човек, особено в ХХI, има много силно развити принципи, които отстоява. Единственото нещо, което няма да толерирам и няма да прекрача като принцип е някой човек да се показва нещо повече от другите. Тук визирам лошото отношение, пренебрежителното отношение, арогантното отношение. Не смятам, че това са човешки добродетели, а по-скоро са част от арсенала на дявола, който ни държи разделени по един или друг начин.

Винаги диалогът е най-добрата форма за решаване на проблема. Това да обиждаш някого, да го подиграваш пред колегите му са качества на доста низък човек, който по-скоро мрази себе си.

Не можеш да обичаш другите, ако мразиш себе си. Когато смятам, че не усещам подкрепата на човека отсреща, когото виждам, че той е по-скоро срещу мен, отколкото зад мен, не смятам, че там може да се породи театър, не смятам, че там може да се породи колективна работа.

Вместо да се караме можем да се прегърнем и да си прекараме хубаво времето. Мен не ме интересува какво хората мислят за мен, мен ме интересува какво Бог мисли за мен.

- Звучи доста самонадеяно и вероятно немалко хора, които не те познават лично, биха казали, че се правиш на интересен.

- Често хората бъркат моята увереност и самочувствието, което имам, с арогантност. Това означава, че в този момент никой няма най-малко желанието да разбере и да прозре нещо повече от това, което вижда. Защото в нашето представление „Лазар и Исус“ има един такъв цитат, че човешкият разсъдък е наклонен да отрича всичко това, което не разбира и измъчва съзнанието му.

Когато не разбирам поведението на даден човек, винаги ми е било любопитно да отида и да си поговоря с него, доколкото той ми позволи аз да го опозная. Защото винаги съм бил отворен към хората. Никога не съм бил враждебно настроен. Но не мога да бъда равнодушен, защото има разлика между това да бъдеш равнодушен и в това да отстояваш някаква норма на поведение. Не мога да бъда равнодушен, ако видя, че някой издевателства над друг.

- Коя според теб е най-важната задача за актьора?

- Професията на актьора в днешно време е леко криворазбрана. Актьорът не е палячо, не е клоун, не е панаирджийска мечка. Съвсем добронамерено, със смиреност и поклон пред българската публика, искам да кажа, че зрителите трябва да търсят културното развитие, а не забавлението.

То не е свързано с финансово равновесие и ще дам следния пример. Ако примерно аз съм производител на пица и ти имаш едно евро, а моята пица струва едно евро, аз ти давам пицата, ти ми даваш едно евро – тук имаме равновесие. Но ако аз знам Теоремата на Питагор, знам да смятам, знам да чета и да пиша и имам възможността да те науча на това нещо, това вече се нарича културно развитие.

Театърът и всяка една културна институция е един различен поглед. Културата е, за да те оттласне от това, което виждаш пред краката си, да ди даде възможност да погледнеш в друга посока. Смятам, че актьорът трябва да се занимава с тези теми.

- Извън театъра ти участва в два много популярни телевизионни сериала – „Братя“ и “All Inclusive“. Доволен ли си от образите, които изигра и от твоето представяне?

- Не съм аз човекът, който ще слага оценки в това отношение. Публиката пише оценките. Аз никога не съм доволен от това, което съм показал. Смятам, че съм способен на много повече неща. Проф. Добчев винаги ме е учил, че летвата ми трябва да е висока. Той има една любима фраза „пропастите към звездите“.

Смятам, че в момента, в който човек пропадне, единственият път е само нагоре и трябва да вдига летвата все по-нагоре и по-нагоре и да се старае да бъде по-добър. Както един от моите източни будители - Джигоро Кано казва: „Не е важно кой взима наградите, важно е ти да бъдеш по-добър от човека, който си бил вчера“. Това съм приел като свое верую и го изповядвам. Може да звучи клиширано, но в края на деня си правя равносметка на това, което правя.

- Научи ли се на търпение?

- Имаше един период, в който се махнах от социалните мрежи, не докосвах абсолютно нищо и това беше периодът, в който се научих на търпение и разбрах, че търпението е един от основните елементи в това да постигнеш нещо. Аз го възприех като трънливата пътека. Пътеката на Христос не е утъпканият павиран път, тя е трънлива. И всяко едно нещо аз го приемам като изпитание. Нали знаете репликата: „Помолих Господ да бъда силен, а той ми даде изпитание.“ Аз много често се моля да ми даде сила, а изпитанията закаляват характера.

- Сериалът „Братя“, в който ти изигра ролята на един от братята – Сандо, приключи точно преди година. Все още зрители коментират в социалните мрежи, че са разочаровани от финала на сериала, тъй като и двамата братя, т.нар. „лоши“ момчета, умряха. Какво на теб ти даде ролята на Сандо, какво ти преоткри за себе си чрез него и може ли да има хепиенд за двамата главни герои?

- Изненадан съм, че зрителите още коментират сериала. Знаете ли, в последно време превърнахме негативните и подземните персонажи в светли образи, което е най-голямата грешка. Когато си говорихме с Владо (Михайлов, който изигра Денис Топал, б.а.) бяхме абсолютно единодушни, че този сериал трябва да завърши по този начин. Защото за тези хора покаяние няма. Тези хора са далеч от покаянието. Въпреки че накрая на финала на сериала на сцената със сватбата неговият герой се обърна към останалите и каза: „Искам да ви съобщя, че аз официално скъсах с Денис Топал“.

Да, официално и Денис, и Сандо могат да скъсат с миналото си. Но убийството и самоубийство след това трябваше да служат като атестат за другите персонажи да се покаят, ако приемем, че животът им продължава. Да поемат по друг път.

Дон Вито Корлеоне е образ, който е издигнат на пиедестал. Той се е превърнал в култ и много хора му подражават. Но като се замислиш реално погледнато ти всъщност подражаваш на една негативна, отрицателна, не светла, а доста тъмна личност. Финалът на „Братя“ беше призив от страна на екипа хората да разберат, че няма хепиенд за такива хора. Един положителен финал в никакъв случай нямаше да озадачи зрителите по начина, по който ги озадачи този финал.

И точно това е идеята. Благодаря на сценаристите и на продуцента, те знаеха как да държат публиката постоянно на нокти. А и на мен ми беше много любопитно и интересно.

Финалът на романа „Престъпление и наказание“ на Достоевски завършва с покаянието на Разколников. И точно тогава Достоевски казва: „В този момент завършвам своя разказ“. И краят остава отворен. Не трябва да издигаме злото на пиедестал. Тези персонажи не бива да бъдат стремеж. Аз осъзнавах, че играя такъв образ и си заслужавам куршума. За тъмните образи не може да има нищо друго, освен тъмнина. Адът е място без грам светлина.

- Кой те въведе във вярата?

- Баба ми беше човекът, който ме въведе в храма. Оттам насетне бях призован от Христос.

- Би ли приел примерно предизвикателството да изиграеш ролята на Христос?

- Не вярвам, че приличам на Христос по нищо. Смятам, че единствено и само хора, които са избрани и имат сетива може да изиграят Христос. Ако бъда повикан за това нещо разбира се бих бил щастлив. Това е ролята, която според мен всеки актьор трябва да иска да изиграе. Често ние актьорите, отиваме при дявола, за да опознаем лошото. Трябва да отидем при Христос, той да ни покаже кое е лошото.”

- За каква роля мечтаеш?

- Откакто влязох в Академията винаги мечтая да изиграя д-р Астров (герой на Чехов от пиесата „Вуйчо Ваньо“, б.а.). За мен д-р Астров е персонаж, който много ме вълнува. Альоша Карамазов и Иван Карамазов на Достоевски също ме вълнуват. Естествено всяко едно нещо, което дойде е добре дошло и аз ще се отнеса към него с професионализъм. Ще вметна, че Сандо успя да си прекара Чехов и Достоевски през образа. Сега съм зареден на 100% и съм готов да получа следващото си предизвикателство.

- Има ли филмов проект, по който работиш?

- Работя по собствен сценарий за сериал, към който проявяват интерес чуждестранни продуценти. Бих искал да привлека тяхното внимание към България. Имаме страхотни актьори, страхотни режисьори, страхотни оператори. В момента, в който получа зелена светлина за този проект, ще се обърна към много колеги, с които съм работил в „Братя“, чийто професионализъм отвсякъде е видим.