Режисьорът и аниматор Стефан Войводов пред Lupa.bg: Вярвам, че изкуственият интелект няма да измести човека от креативна професия като анимацията

"Изпитвам чистосърдечна обич към професията и към самото занимание с изкуство", сподели в интервю за Lupa.bg младият режисьор, аниматор и художник Стефан Войводов. Той е част от организационния екип на Световния фестивал на анимационния филм във Варна, който бе възстановен през 2011 г. и оттогава се провежда всяка година през септември в морската столица. 

Стефан Войводов е роден през 1995 г. в София. Завършва „Анимационнно кино“ и „Анимационна режисура“ в Нов български университет. Работи в полето на анимационното и документалното авторско кино, скулптурата, фотографията. Автор е на анимационни и документални филми, селектирани и награждавани на фестивали в България и в чужбина. Участник е в общи и самостоятелни изложби. Той ръководи и участва активно в творчески работилници, които предлагат платформи за обмен на знания и опит в сферата на анимацията и документалното кино.

Отдаден на професията и умеещ да общува увлекателно с по-младите хора, Стефан Войводов предава своя опит и интереса към киноизкуството на ентусиастите, които искат да учат анимационно кино в НБУ. Той преподава в университета от няколко години. Едно от най-значимите му постижения е филмът му Animare, който получава множество награди, сред които „Най-добър български филм“ на Early Bird Film Festival през 2017 г., Голямата награда на фестивала „Кино в длан“ и отличие от Film Forge Film Festival. 

Негови са анимационните филми „8848“ и „Океания“, както и документалните филми „Мечка“ и „Рис“, които се радват на награди, отличия и интерес от публиката. През 2023 г. на наградите на Съюза на българските филмови дейци "Васил Гендов" Стефан Войводов бе отличен с приза за анимационен дебют за филма "Океания". Тази година пък талантливият режисьор стана победител в категория „Анимация“ на наградите "Полет в изкуството" на Фондация „Стоян Камбарев“. В момента режисьорът работи над "Куцото куче на Антарктида", посветен на българската полярна база. Това е анимационен филм с документални елементи.

За Стефан Войводов киното не е само индустрия, но и изкуство, чрез което може да изразиш себе си чрез авторски и креативни начини. Той работи със смели и иновативни подходи към анимацията и съчетава различни методи и форми на визуално изкуство. Темите за екологията, опазването на околната среда и на биоразнообразието, климатичните промени вълнуват режисьора и той търси сюжети за филмите си "Мечка" и "Рис" именно в природата. "Човешката амбиция да опитоми природата е повече от катастрофална", каза пред Lupa.bg Стефан Войводов.

Разговаряме с него по повод провелия се между 3-ти и 7-ми септември във Варна Световен фестивал на анимационния филм, в който тази година имаше рекорден брой заявени за участие филми от чужбина и рекорден брой чуждестранни гости.

Стефан Войводов и негови рисунки от късометражната анимация "Океания", която ни повежда в едно морско пътешествие, посветено на хвърчащите риби

- Стефане, участваш активно в организирането на Световния фестивал на анимационния филм във Варна. Тази година обаче за пръв път беше и член на журито. На старта на 21-то издание на фестивала ти сподели пред публиката, че ще търсиш филми, в които има светлина, а не прожектори. Откри ли такива филми в тазгодишната конкурсна програма?  

- Смея да кажа, че има такива филми. Това са филмите, които наистина не следват моди, не следват тенденции, наложени посоки на развитие, очаквани резултати и така нататък. Това са наистина тези чистосърдечни филми, направени от автори с вяра и отдаденост.

- Какви са твоите вътрешни критерии за избор на филми?

- На първо гледане винаги държа филмът да е подчинен на една естетика, тя може да бъде преднамерено изкарана до гротеска, минала през минималистична стилизация или нещо подобно, но да видя, че има авторско решение, което е аргументирано и следвано.

Бях най-младият член на журито и въпреки относително крехката творческа възраст спрямо останалите, винаги във всяко едно произведение на изкуството искам да има някакъв смисъл, нещо, което да остане у хората. И най-ценното, поне според мен е, че след като си направил едно произведение, зрителят трябва да обича повече живота след това. Обичта не е задължително само щастие, тя е и разбиране, хоризонт, висша ценност.

Стефан Войводов тази година бе член на авторитетното жури на Световния фестивал на анимационния филм във Варна

- Имаше ли остри спорове в журито и достигнахте ли лесно до консенсус?

- Честно казано, беше по-лесно, отколкото очаквах. Представях си, че ще бъде един дълъг разговор с ровене между страници, гледане на филми, дискутиране, дебати на базата на това как примерно селекционната комисия си е вършила работата в предишни години. Знам, че това е един много тежък процес със своите етапи на филтрация и трудности. Но решението бе взето изключително бързо - за не повече от половин час стигнахме до консенсус за всички филми, което беше повече от впечатляващо.

Както споделих – аз бях най-младият член на журито, но не е имало някакво налагане на мнение, защото в нашето жури имаше огромни имена като например Пол Дрийсен от Нидерландия и който е работил по легендарния филм “Жълтата подводница“, задължително да споменем и Вероника Соломон, Антонио Лазарети, Андреа Мартиньони. Беше наистина напълно откровен разговор, в който всеки казва кои са неговите три любими филма от всяка категория. След като ги наредихме, видяхме, че има консенсус, което за мен, като автор, като режисьор, като преподавател, въобще като част от фестивала, беше един лакмус, който да ми покаже, че аз по някакъв начин съм релевантен. Надявам се, че хората са удовлетворени от нашия избор и не се чувстват обидени и омерзени.

"Океания" разказва за една риба, която търси своето място сред огромните подводни пасажи от себеподобни, но е отхвърлена, тъй като е различна. Историята е вдъхновена от романа „1984“ на Джордж Оруел

- С какво те впечатлиха анимационните филми, които бяха показани на фестивала във Варна?

- Имаше широк спектър от анимационни техники. Имаше страхотен детски филм стоп моушън анимация (куклена анимация, б.ред.), който получи специална диплома от журито – „Лола и магическото пиано“, имаше 2D анимация, изрезкова анимация.

Във времето, в което живеем, с този галопиращ изкуствен интелект, се очаква, че тази креативна професия изчезва и се изтрива. Не е така. Смятам, че се получава едно второ зараждане на тези технологии. И това не го казвам с цел да се опитам да успокоя тревожната си съвест или притеснението за моята бъдеща кариера. Това е мое дълбоко убеждение - че колкото и да се развиват тези технологии, ние сме хора и трябва да ни пука за хора, не за машини. И вече въпросът може би няма да е как се прави филм, а по-скоро защо се прави филм.

Тук идваме в началото на разговора - защо гледахме този филм? Всеки, който прави филм, независимо дали е документален или анимационен, знае, че това е изключително труден процес. И затова ти трябва да имаш някаква ясна  причина да правиш това нещо, да буташ този камък, да има някакъв смисъл. За мен  самоцелното бутане е пагубно за мъничкото време, което имаме на този свят . Това е отчаян опит човек да намери някакъв смисъл – защо е тук. Знаеш великата картина на Гоген – „Откъде идваме? Кои сме? Накъде отиваме?“ Тя е прекрасна. Тя е толкова дълбока и толкова дивашка едновременно.

- Изкуственият интелект може да направи филм, но надали може да отговори на въпроса защо го прави.

- Сигурно ще дойде време, в което изкуственият интелект ще си ги прави сам и ще си ги гледа сам. ИИ може да ни помогне в някакви машинни етапи от работата. Да, може да помага като с хамалската работа и т.н. Но няма как да има мотивацията и разбирането на човека. Машината няма тази потребност.

- Няма я душата.

- Точно така. Няма я въздишката. Тази въздишка може да бъде от щастие, може да бъде от умиление, може да бъде от носталгия, от умора, от копнеж. При машината няма това нещо. Няма проблем да се използва да ни помага, но не бива да бъде носещата колона.

- Каква беше твоята мотивация да се присъединиш към организационния екип на фестивала?

- Участвам вече в 11 издания на Световния фестивал на анимационния филм във Варна. Започнах като доброволец още като студент. Подобно на всички тези студенти, усмихнати, мотивирани хора, сияещи и заредени. Аз бях също като тях, надявам се, че все още съм като тях. (смее се) Изпитвам чистосърдечна обич към самата професия, към самото занимание, към самото изкуство. Тук няма идеята за преразпределяне на интереси, някакви конфликти или интриги. А чистосърдечна обич към самия процес.

Така започнах - като доброволец, дълги години работих във фестивала като доброволец, постепенно започнаха да ми се делегират повече отговорности. Въпреки възрастта, аз не съм парашутист. Извървял съм си пътя 11 години с всичките трудности и етапи и т.н. То се превърна в една неизменна част от живота ми  и в професионалния ми път, за което трябва да бъда безумно благодарен на проф. Анри Кулев (директор на Световния фестивал на анимационния филм и преподавател на Стефан Войводов в НБУ, б.а.) и въобще за дадената възможност да правя това нещо.

"8848" - законът на върха, изпълнен със сурова красота

- Защо се насочи към анимацията и към киното изобщо? Какво те мотивира?

- Не мога да кажа, че само единствено анимацията е нещото, което хваща главата ми, защото се килвам на една страна към документалното кино. В главата ми седят и игрални филми, които ме сърбят да ги захапя. Нещото, което ме впечатлява са историите. Изразните средства могат да бъдат различни. Но историите са нещата, които ме впечатляват. Или по-скоро думите, които трябва да кажеш. Анимацията е едно прекрасно изразно средство, със страхотни възможности. Напоследък разсъждавам, че в анимацията има едно нещо, което на този етап като аниматор не съм достигнал. Може би е някакъв мой пропуск. Това е, че в анимацията нямаш възможност за моментна импровизация.

Начинът на работа в анимацията е, че ти правиш 3 или 4 секунди за 2-3 дни. В тези 2-3 дни ти си вглъбен в работата, много внимателен и последователен. И нямаш възможност за тези малки скокове или грешки. Тези скокове се получават, но е много по-трудно и много по-рядко. Докато в документалното кино ти си залят от такива непредвидени ситуации. А пък в игралното кино актьорът може нещо да ти подаде посока.

Знаеш една от най-известните сцени в киното – от „Шофьор на такси“ на Скорсезе и репликата на Робърт де Ниро, която е импровизация: „На мен ли говориш?“ Има и един друг много ключов образ - Вито Корлеоне с котката в „Кръстникът“ на Франсис Форд Копола. Котката е намерена по пътя и е взета от Марлон Брандо.

Мисълта ми е, че тези моменти са много живи. Излизането от коловоза те прави жив. Опитвам се да работя по този начин в анимацията, обаче е по-трудно. И аниматорите, благодаря на всички, които са работили с мен до момента, посрещат този начин на работа.

Защото примерно в процеса на работа стигам до някаква нова идея за подход към дадена сцена и си мисля как тя може да бъде включена в предварително установения план. Но като аниматор и човек който знае процесът на работа, знам, че тя трябва да бъде представена и да бъде направена така, че екипът да не те замери с камерата. И те в повечето случаи са в пълното си право да направят това нещо. Но слава Богу работя със сговорчиви хора.

- Като член на журито ти проведе и мастър клас във Варна и представи няколко свои филми – анимационните „8848“ и „Океания“ и документалните „Мечка“ и „Рис“ и представи и части от най-новия си филм „Куцото куче на Антарктида“ - анимационен филм с документални елементи. Би ли споделил какви са темите, които те вълнуват най-много като творец? Аз поне в твоите филми, които съм гледала, усещам искрено любопитство към природата и нейното опазване.

- Природата не може да не бъде някаква форма на вдъхновение. Както казах и по време на мастър класа аз се опитах да раздробя мисловния си процес и да бъда разбран. Това е нещо, което се опитвам да възпитам и в студентите - тази методичност и последователност в работния процес и да не чакаш просто едно вдъхновение да те удари по главата. А сам да си удряш главата във вдъхновението.

В повечето случаи вдъхновението идва от природата и от литературата. Темите се припокриват, но природата не е като блудкавия пейзаж, който е на фона на реклама за прах за пране, а по-скоро като олицетворение на абсолютната сурова истина и смисъл на битието. С цялата пещерна тежест и точно тази сурова красота, която предлага едно диво животно в гората или един връх или първичната животинска интеракция. На пръв поглед е драматично, но на втори поглед е напълно естествено. При мен природата може би е като ултимативната истина - по този начин разглеждам темата.

Документалният филм "Рис" на Стефан Войводов проследява борбата за оцеляване на един от най-загадъчните хищници в България

- Филмите „Мечка“ и „Рис“ са снимани в по-специфични условия в гори сред диви животни. Имаше ли опасности, в които попаднахте?

- Работих с един абсолютен професионалист – д-р Владимир Тодоров, който е прекрасен приятел , учен, експерт по едрите хищници и именно неговата висока компетентност не позволи да бъдем под някаква форма на опасност.

Разбиране на природата означава и спазването на една критична дистанция, която не бива да бъда нарушавана. При работата с животни се следва много стриктен протокол с внимание и уважение към природата, без никаква форма на нарушаване или застрашаване, нито на едната, нито на другата страна.

Благодарен съм на Владимир Тодоров, който ми позволи да бъда част от такива любопитни процеси. Иначе опасност има, когато става дума за работа в планина и на терен. Проблемите например може да са свързани с механична повреда на колата, която да те остави по средата на някой пущинак до лични здравословни обърквания и т.н. Факторите са много. Но слава Богу, всичко мина нормално, живи и здрави сме.

"Рис" съчетава документалистика и анимационни похвати

- Твоят документален филм „Рис“ излезе няколко месеца преди историята с черната пантера, която от Шумен тръгна свободно да се разхожда из България. Чрез твоя филм ти прокара темата за дивите животни у нас. Продължаваш ли да търсиш рисове в България?

- По отношение на рисовете надявам се да се говори за една устойчива и постоянна популация, но това в момента не е факт. Това може да се случи след дълъг етап на реинтродукция. Испания и Португалия са един страхотен пример за възстановяването на иберийския рис. Те спадат до едни критични нива от 20 индивида. Захваща се обаче една много сериозна и много последователна методика за развъждане на това животно, което не става за година-две. Най-важното е да има устойчивост и разбиране за това, което се случва. А за пантерата наистина не знам какво да кажа. Кой по дяволите си взима да гледа пантера вкъщи? Ето, това е проблемът, който също много ме побърква.

- Вероятно обаче има и доза фантазия в цялата тази история.

- Вероятно го има. Фолклорни мотиви, разбира се.

Но човешката амбиция да опитоми природата е повече от катастрофална, която опира и до това нещо. Не можеш да надвиеш или опитомиш природата, нещо много над нас е.  Колкото и да си мислим, че сме голяма работа  с всички тези глезотии на модерното време, които имаме, ние сме абсолютни смотани мравчици.

- В момента, в който в света спре токът или интернет и ние виждаме колко сме станали зависими от технологиите – спират самолети, влакове, какво ли още не.

- Точно това е. А мечката в гората, уверявам ви, въобще не е разбрала, че е спрял токът и си продължава да си живее. Да, със своите трудности и оцеляване, но липсата на интернет не е една от тях.

Във филма "Мечка" режисьорът проследява връзката между човека и природата

- Във филмите си показваш отблизо очите на животните. Какво откриваш в тях?

- Въпросът е много хубав и изключително релевантен с мен. Има един прекрасен художник - Анри Русо, който е известен наивист, със своите гледащи направо към теб фигури, които гледат през теб, гледат в теб, гледат отвъд теб. И отново благодаря на Владимир Тодоров за възможността да видя мечка на живо от близко разстояние и въобще целият досег с това животно е едно връщащо директно до пещерния човек, който живее в мозъка на костите ни . Когато видиш това животно се връщаш до примитивното-истинското. Макар че по-правилно е да го нарека диво същество, но дивото не означава непременно лошо – това е много ключово нещо, което трябва да се разбере.

"Океания" - филм за характера като природно явление и инстинкт на индивида. Решимостта и съдбата на една рибка от пасажа…

- Много ми хареса посланието, което е изписано във филма ти „Океания“ – че се посвещава на хвърчащите риби. Веднага си направих аналогия с великолепното стихотворение на Валери Петров „За хвърчащите хора.“

- Да, има го това влияние. Хвърчаща риба е оксиморон, но и символ на това че понякога е трагично да следваш дадена цел, но и понякога е жизнено необходимо. Четейки прекрасните произведения на Валери Петров, се опитвам да уловя в моята работа тази човещина на противоречието.

- Какво са наградите за един млад човек като теб? През 2023 г. ти спечели наградата на Съюза на българските филмови дейци „Васил Гендов“ за най-добър дебют на анимационен филм за „Океания“.  А тази година бе отличен и с приза за „Полет в изкуството“ на фондация „Стоян Камбарев“ в категорията „Анимация“. Стимул ли са наградите за теб?

- Не, наградата никога не трябва да бъде цел. Това е моето дълбоко разбиране, ако наградата е цел - това е катастрофален подход. Тогава ти си принуден да следваш тенденции, принуден си да пречупваш своите виждания. По-скоро едно признание е валидация, че си свършил работата по почтен и добър начин, но това не е винаги показател за добре направен филм.

Мисля, че Джон Форд беше казал, че наградата е като шапката - добре е да я имаш, но тя не те прави режисьор. Но пък има хора, за които наградата е единствената им цел. Голямата награда за мен е откровената обратната връзка. Ето този топъл разговор, който имаме с теб например. Обратната връзка от студентите – това е изключително ценно също. Наградите никога не са ми били цел, но съм изключително признателен за всека една от тях.

През 2023 г. на наградите на Съюза на българските филмови дейци "Васил Гендов" Стефан Войводов бе отличен с приза за анимационен дебют за филма "Океания"

- Как подбираш музиката към твоите филми?

- Има няколко етапа, в които решаваш подхода, който ще следваш спрямо филма. На  първия етап това е в сториборда и работната книга. Там преценяваш каква атмосфера искаш да заложиш в самата сцена и именно звукът е един от ключовете. Дългите часове слушане на „Пинк Флойд“ обезателно играят своята голяма роля във формирането на усет към музиката, за изграждането на звука и разбирането на звука. Понякога нейната липса е изключително крещяща и много по-зловеща.

С един колега се шегувахме, че няма мой филм, в който да няма цъкане на часовник. Във всички филми, малко или много, някъде почти недоловимо, съм сложил цъкане на часовник. Това е свързано с моята параноя, че времето не стига, а и само него имаме. (усмихва се). Така че звукът е едно тежко изразно средство, което може да подкара филма в изключително нова посока, което да даде поле за размишление на самия зрител, да го препрати на други нива, така че по никакъв начин не трябва да се неглижира естествено.

- Усещаш ли интерес към анимацията в България, какви са твоите наблюдения като един от организаторите на Световния фестивал на анимационния филм и като преподавател в НБУ? Има ли интерес към анимацията сред младите хора у нас – т.е. да правят анимация и съответно да я гледат?

- Има интерес сред студентите и всяка година записалите се стават все повече и повече. Мотивираните са все повече и повече, тези, които искат да останат в професията също, следователно считам че си вършим добре работата в НБУ. Университетът е една форма на сито, пресяване на тези, които искат и могат да останат в тази професия. И със сигурност мога да кажа, че има увеличаване на интереса към анимацията.  

- Има сякаш пренасищане от филмите на „Дисни”.

- Да, гарантирано пренасищане. По време на детските прожекции на фестивала винаги питам любезно децата да кажат честно кой филм им е харесал и кой не. И се радвам да видя, че има позитивна обратна връзка за „различните филми“ . Важно е, че се изгражда мнение. Една от основните задачи на изкуството е изграждането на ясна позиция и аргументираност за това, което се случва. А не просто да гледаш накъде ще духне вятърът.

Рисунки на Стефан Войводов към филма му "Куцото куче на Антарктида"

- В истинското изкуство е важно да не си конформист и да имаш собствено мнение и да го защитаваш най-вече.

- Точно това е. Да възпиташ у човека интегритет и една възможност той да  разбира и отстоява своите позиции, същевременно да бъде отворен за други такива и да има някаква форма на диалог.

- Би ли разказал над какво работиш в момента?

- Винаги работя няколко неща едновременно, което може би е голямата ми грешка. В момента работя над детски документален стоп моушън филм, който разказва историята на българската полярна база на Антарктида. Идеята на този филм е да бъде интересен и смислен за децата. Отново говорим за история, която да покаже, че може да направиш нещо извън релсите, че има свят отвъд теб, че има време отвъд теб и така нататък. Лайтмотивът във филма е бодрият дух в тежки ситуации.

- Ти успя ли да отидеш на Антарктида и да снимаш там?

- Уви, не. Бюджетът не ни позволи. Но като всеки нормален човек, тормозен от любопитния си ум, и аз искам да видя Антарктида.

- Пожелавам ти да направиш там премиерата на филма.

- Цялата идея за филм за Антарктида ми хрумна, когато четях записки на сър Ърнест Шакълтън за неговото пътуване през Антарктида. Впечатли ме това, че във всяка една експедиция е имало зоолог, ботаник, художник, фотограф и т.н. И в този филм я има връзката с природата, с науката, както във всички други мои филми. Ако някой ден съжалявам за нещо в професионалния си път може би ще бъде, че не съм тръгнал в тази посока.

- Не е късно.

- Май вече е късно, но знам ли…