Да ви пикая на волейболния възторг!

Кънчо и Андрешко шитнаха „Галъп“, Мира Радева е в „Трейтърс“, ама и без тях и останалата паплач от бараките на живковия Институт за младежта мога да ви споделя някои цифри. Около 80% от българите гледат футбол, 10 – баскетбол, 5 – волейбол, а останалите пият водка с Евгени Минчев и после получават тежки бъбречни кризи по улиците. И безкрайно ме учудва ентусиазмът, с който нацията посрещна сребърните медали от световното в Манила, все едно наистина на някой му дреме.

Колкото и да са печени кльощавите дългучи на Джанлоренцо, дето не мога да му запомня фамилията, не бих ги гледал, ако ще да играят с представителния отбор на Алфа Кентавър за купата на междугалактическата асоциация на хуманоидите и инсектоидите. Просто не ми е интересно. По същия начин не бих гледал и олимпиадата по приложна математика в Пхенян, ако ще хлапетата да дъртия расист и хомофоб Тео да спечелят там повече злато от „Дънди прешъс“ за последното десетилетие.

Майната ми на мене, ако бях само аз, ама за съжаление съм един съвсем обикновен български мъж в предпочитанията си и съм представителна извадка. Сто пъти предпочитам да гледам Асеновец срещу Саяна Хасково от „В“ група, отколкото световно по волейбол, по скокове във вода, по шах или по модерен петобой. Само дето аз си го признавам.

Някаква критична маса мои сънародници обаче не мислят така. Те изведнъж започват да се гордеят с някакъв непознат им довчера спорт, да целуват трикольора и да мечтаят отново да има България на три морета, само защото сме записали няколко победи. Точно както покрай Григор Димитров вече трета петилетка разни цървули от селата Вракутино и Митреница прогледаха тенис и толкова започнаха да се вживяват, че все едно те са опънали Никол Шерцингер, Ейса Гонсалес и Мария Шарапова.

Като са такива патриоти, сигурно са чували старата ни поговорка: „Габърът става на бука, ама не става на булка.“ Като не можеш да се гордееш с нещо, което наистина те интересува, си избираш първия удобен повод да се блъскаш в косматите гърди и да викаш „Булгар“. Може да се къпем с бързовари и да си бършем гъзовете с мокри кърпички заради ремонтите на „Топлофикация“, вместо Роби Уилямс да имаме кръвосмесеното, замъглено ромче Емрах и да наброяваме повече малоумни копейки от ваксини срещу морбили на глава от населението, ама какъв волейбол вадим, а?

Аз лично нито се интересувам, пък още по-малко да се гордея. Супер за момчетата, ама те не са „Децата на България“, наша „плът и кръв“ и прочее високопарни дебилщини. Да им се радват Кубрат Пулев, иподякон Наско и подобните олигофренясали бранители на лева. И, разбира се, родителите, семействата и треньорите им, които са допринесли за успеха на волейболистите. Тъй като нямам никакъв пръст и с нищо не съм помогнал, нямам и намерение да се разтичам като разчувствана провинциална лелка във фейсбук. И с техните сребърни медали, и без тях пак живея в една мизерна, корумпирана, смърдяща кочина, разкрачена между евробюрокрацията и азиатските орки на Путлер. И никакво световно по волейбол няма да го промени.