Дебютът на Дино Будзати – за първи път в България

„Бàрнабо от планината“ – първият роман на големия италиански писател Дино Будзати, неиздаван досега у нас, вече е факт и на български език, благодарение на издателство "Лист". Писан преди 87 години, когато бъдещият велик автор е само на 22, той отгръща страниците към голямата тема и любов на Будзати – планината.

Сюжетът и героите на романа се оглеждат в зъберите на Доломитите, бродят по тайни пътечки и превеждат читателя през света на Барнабо – млад горски стражар с безметежен живот между величествените върхове. Един ден обаче той се оказва пред избор, който не е готов да направи.

Преводът на романа е на Нева Мичева, изтъкната познавачка на творчеството на Дино Будзати, натрупала опит от превода на стотици негови страници – „Шейсет разказа”, „Коломбър”, „Тайната на Старата гора”, „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия”. Тя посяга към историята на Барнабо по покана на издателство „Лист”, в чийто каталог влизат най-популярните творби на Будзати – „Татарската пустиня”, „Големият портрет”, както и детската „Тайната на Старата гора”.

„Когато за първи път прочетох „Барнабо“, книгата ми се стори мълчалива и трагична. С това впечатление започнах да я превеждам. Записах си неща от сорта на: „Барнабо“ е историята на един вътрешен прелом, в която има много повече форми на релефа, отколкото душевни състоя­ния“; или „героят поддържа собствена легенда за света и периодично установява, че тя не значи нищо за другите... което не му пречи да продължава да я живее с най-висша сериозност“. Чак след третия прочит осъзнах: книгата е за една състояла се среща – тази на човека със самия себе си – и завършва с мир и конкретно назовано щастие. Върнах се в началото и прередактирах цялото – вече с мисията да не пропускам наличното щастие в този високопланински преход между трагичната и щастливата самота.”, отбелязва в своя послеслов към книгата преводачката.

От 1933 г. насам романът е приеман радушно от няколко поколения читатели, а през 1994 г. режисьорът Марио Брента снима по него едноименния си филм „Барнабо от планината”.

Корицата на книгата е дело на Кирил Златков

Журналист, писател, поет, драматург, либретист, сценограф, художник и графичен дизайнер - Дино Будзати не е човек само с едно призвание. Роден през 1906 г., той живее бурно и умира тихо през 1972-ра. Опознава ужасите на Втората световна война, но описва не само онова, което се случва на бойното поле, а и живота на моряците от военния флот, страховете и мечтите им.

Световна слава му носи романът „Татарската пустиня”, сред произведенията му са сборниците „Шейсет разказа”, „Коломбър”, „Трудни нощи”.

Дино се ражда във вилата на семейство Будзати в Белуно в подножието на Доломитите през 1906 година. Живее с родителите и братята си в Милано и прекарва ваканциите си в планинската вила. Затова и бъдещият писател обиква Алпите за цял живот. Майка му произхожда от патрицианско семейство със седем върховни магистрати. Баща му, професор по международно право в престижен университет в Павия, е от старо белунеско семейство. Той умира от рак на панкреаса, когато Дино Будзати е на четиринадесет години.

През 1924 г. Дино се записва в Юридическия факултет на Милано, тъй като братята му избират различни професии от бащината, а се очаква, че все някой трябва да продължи традицията. Още преди дипломирането обаче, той започва работа в „Кориере дела сера” и повече не се връща към правото. Будзати издава пет романа, девет сборника с разкази и поезия и много театрални и радио пиеси. Има четири либрета за опери. Негови картини и рисунки са включвани в много изложби.

На 8 декември 1971 г. Будзати напуска дома си, за да отиде в болницата. С диагнозата и изхода е наясно още когато баща му умира от рак - Дино е убеден, че и той ще си отиде от същата болест. Затова в този зимен ден прави последна обиколка на стаите, а в кабинета си взима лист хартия и молив и скицира празното си кресло.

Писателят не е религиозен и дори на смъртния си одър не иска да се види със свещеник. Край него бдят само медицинска сестра и монахиня, която го запомня като тих, непретенциозен пациент, който нито веднъж не ги повиква да облекчат страданията му.

Към края Будзати казва на монахинята: „Имате късмет, защото имате вярата си”, а тя му отвръща: „Вие имате стремежа, а това е началото на вярата.” И тогава, в началото на 1972 година, идва смъртта, за която той пише цял живот.