Ха, наздраве за Рангел Вълчанов!

„Човек трябва да обича съдбата си. Иначе ще бъде несправедлив. Всеки си има корени, точно както растенията. Ако пренесеш човека и го посадиш на друго място, трябва да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка! Не можеш да търсиш сметка на съдбата си. Приятели, неприятели, болести, любови, всичко е вътре. Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от близките, от случайността, от времето, в което живеем”. Това споделяше знаменитият Рангел Вълчанов и твърдеше, че обича съдбата си, дори когато е била несправедлива към него.

Режисьорът-чешит кръсти автобиографичните си книги „Всички ще умрем, а сега наздраве”, „Хем съм сам, хем няма никой” и „Ура! Най-после и аз онемях”. „Наздраве на съдбата! Така съм по-спокоен. Каквото и да се случи, наздраве!”, казваше култовият творец.

Той е избран за филмов режисьор № 1 на България. По този повод казва: „Изкуство, което печели почести, губи честта си. Разберете ме в най-добрия смисъл на думата, защото обикновено наградите могат да разглезят човека, могат да го подведат, да го карат да се почувства много добър и затова казват, че награденият първи филм означава, че ще направиш много лош втори филм. Цялата практика го доказва, защото поради характера на нашата професия, ние сме поставени в положението да бъдем харесвани или не, и сме суетни…”

Рангел Вълчанов не спираше да се самоиронизира

Рангел Вълчанов се гордееше, че е от Шоплука. Появява се на бял свят на 12 октомври 1928 г. в софийското село Кривина. „Рангел е натурален шоп и носи всички хубави неща от шопите. Те са уникално племе, с голямо чувство за хумор. Мисленето им е абсурдно, невероятно. Рангел беше много добър шопски екземпляр”, казва за режисьора неговият голям приятел Джони Пенков – виртуоза на звуковия монтаж. В продължение на десетилетия двамата живеят един под друг в кооперация на столичната ул. „Княз Борис I” до църквата „Свети Георги”.

„Макар и прегърбен, успях сериозно да се отдалеча от рождената си дата и няма как, съдбата ме затрупа с много боклуци, камара баластра от излишни срещи и навалица, идиотски познанства задръстиха паметта ми, объркаха я и вече не съм сигурен дали не се озовах в зоната на големите гаснещи илюзии, в зоната на здрача. Макар че в „зоната” понякога наставаше голям смях и веселба - всеки подминава другия и никой не те пита за нищо, не те забелязва, не те бръсне за слива, - но така е от вечни времена: „Хем си сам, хем няма никой!” ако изключим навлеците от „Топлофикация” и „Енергоснабдяване”. Може би затова, малко паникьосан, посегнах към чезнещата памет, дано в нея открия някаква надежда, да намеря верния приятел и спасител. Дано тя да ми протегне ръка, да разсее съмненията: дали тоя тук съм „аз”, или ония отсреща пак съм „аз”, или както повечето хора живеем с автобиографията и биографията си като призраци, облечени в един и същ костюм”, изповядва се Рангел Вълчанов в една от книгите си.

„Шопът от Кривина” притежаваше ненадминат актьорски талант

И добавя, че най-важното е, че е роден в село Кривина, находящо се на 15 км източно от София, до самия Околовръстен път, почти до пистата на летището. „Над моята Кривина през последните 60-70 години денонощно на опасна височина с трясък прелитат гражданите на Европа и Света. Няколко поколения, макар и оглушели от децибелите на прелитащата цивилизация, все пак оживяхме, но макар и глухи, за целта се навеждахме и прегърбени като буквата „Г”, се спасявахме от спуснатите самолетни колесари, гордо, с келнерска чупка в кръста, винаги готови да поемем бакшишите”, безпощадно ироничен бе режисьорът на едни от най-емблематичните български филми – „На малкия остров”, „Лачените обувки на незнайния воин”, „Инспекторът и нощта”, „Вълчицата”, „Бягство в Ропотамо”, „Езоп”, „А сега накъде”, „Немирната птица любов”.

Гледайки прелитащите над родното си село огромни машини, малкото момче първо мечтаело да стане летец. Движещите се образи на екрана обаче го привличали повече и в крайна сметка бъдещият именит режисьор, актьор и сценарист се насочил към Театралната академия. Завършва  режисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1953 г. в класа на известния професор Боян Дановски. Интересното обаче е, че е приет за студент, без да има средно образование. А на въпроса как е завършил Театралната академия, без да е завършил училище, в типичния си стил Вълчанов отговаря: „С амбиция и селска нахаканост”.

Режисьорът дава напътствия на оператора Радослав Спасов по време на снимките на „А днес накъде?”

Причината да не вземе школска тапия е, че докато е ученик в техническо училище, работи и в кожарска фабрика. Разболява се от ревматизъм, лежи дълго време в болница и така остава без диплома. Това обаче не му пречи да се подготви бляскаво за приемните изпити във ВИТИЗ и да се дипломира успешно като режисьор.

След участия като актьор и асистент режисьор в няколко филма, през 1958 г. Рангел Вълчанов дебютира като режисьор с „На малкия остров” по сценарий на Валери Петров, в който изпъква самобитният му талант. В лентата участват големи актьори като Иван Кондов, Стефан Пейчев, Константин Коцев, Иван Андонов.

„Режисьорският дебют на Рангел Вълчанов показва, че в киното ни е влязъл самобитен талант. Филмът, благодарение и на сценария на Валери Петров, се отличава от дотогавашния стил и начин на показване на „революционните” събития. Няма патетика и кух героизъм. Героите са обикновени хора и всеки от тях загива нелепо и без позата на славен комунист. Това определено смущава идеологическите блюстители на реда и творбата поименно е критикувана в постановление на ЦК на БКП от 1958: „В творчеството на някои кинодейци се проявява известен стремеж към обективистично, безидейно, абстрактно-хуманистично разкриване на темата.

Вълчанов на фона на плаката от филма „А днес накъде?”

Ясната комунистическа идейност и партийност се заглушават и принизяват. Този стремеж намери най-силно проявление във филма „На малкия остров”, сюжетът на който е взет от героичното минало на нашата партия. В него не се чувства, че затворниците са комунисти.” След подобна партийна оценка е естествено творбата да бъде спряна от прожекции…”, коментира кинокритикът и изследовател на българското кино проф. Александър Янакиев.

Следващите филми на Рангел Вълчанов, също по сценарии на Валери Петров – „Първи урок” (1960) и „Слънцето и сянката” (1962) - утвърждават майсторството на режисьора, таланта му, умението му да работи както с големи актьори, така и с непрофесионални изпълнители. Филмографията на Рангел Вълчанов е поредица от успешни, харесвани от зрителите филми: „Инспекторът и нощта” (1963), „Вълчицата” (1965), „Бягство в Ропотамо” (1973) - опит за филм мюзикъл, „Следователят и гората” (1975). В началото на 70-те години, след копродукцията „Езоп”, режисьорът е поканен да направи два филма в Пражката студия „Барандов” – „Лице под маска” и „Шанс”.

Бохемът ценеше умните и талантливи жени

„А в Чехия отидох… - само не искам да се пиша дисидент, но ми захлопнаха вратите на няколко сценария след „Вълчицата”. Един филм, който много си харесвам. Може би е малко театрален като структура, но е най-страстният ми филм, с най-страстно изиграване и от Илка Зафирова, и от Калата, от всички актьори докрай. Хората там бяха побеснели на темата „страст”. И сега мога да ви кажа, че се фукам, когато стане дума за падането на Берлинската стена, защото ние през 64-та бутахме „стената” с тая ограда във филма”, разказва режисьорът.

Всъщност „Вълчицата” се опита да каже една неудобна истина за социалистическото общество - да покаже момичетата от ТВУ-тата и причините те да са там. Илка Зафирова, която е в главната роля, споделя, че за нея най-хубавото нещо в този филм е последният кадър, в който момичетата дружно събарят оградата на ТВУ-то. Девойките намират в лицето на един директор човек, който ги разбира и обича и в тази роля е големият Георги Калоянчев. Актрисата споделя, че филмът е бил реалистичен и по тази причина - неудобен.

„Вълчицата” стресна силно комунистическата цензура

„Хората го запомниха като толкова убедителен и истински, че като се движех по улиците, имаше хора, които ме мислеха за реална възпитаничка на ТВУ и ме питаха „как е там”. Викаха ми „Вълче”. То и досега някои мои връстници, като ме видят, ми казват: „Ех, Вълче, Вълче!”, споделя Илка Зафирова в свои интервюта, която винаги ще е благодарна на Рангел Вълчанов за шанса, който й дава.

През 1978 г. Рангел Вълчанов получава възможност да снима филм по свой сценарий, за който мечтае от близо 20 години. „Лачените обувки на незнайния воин” е определян като „изповедна фантасмагория”, поглед към света през очите на 7-годишно момче от шопско село край София. В оригинална форма авторът си задава изконни въпроси: Кои сме? Откъде сме? Кое е смърт и кое безсмъртие?…

Творецът получи Наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство през 2006 г. на София филм фест

Според изследователи на българското и световното кино, ако беше получил разрешение да заснеме този филм в началото на 60-те години, Рангел Вълчанов щеше да застане редом с великия Федерико Фелини и неговия „Амаркорд” и щеше да даде различен път на развитие на киното, а и на другите изкуства в България. През 1973 г. излиза „Амаркорд”, най-личният филм на Фелини. Големият италианец също поднася своята изповед, тръгнала от детството и стигаща до края на живота, пак с изследване на вечните въпроси за любовта, ненавистта, отчуждението, копнежа, човешкото съчувствие. „Сценарият на „Лачените обувки…” бе готов в началото на 60-те години, а на Фелини – в началото на 70-те. Художественият съвет на Киноцентъра обаче отхвърли моя филм. Успях да го заснема чак през 1979 г. Може пък и да е било за добро”, казва Рангел Вълчанов. Той добавя, че „Лачените обувки…” е бил опит да изчисти съвестта си.

Режисьорът признава, че винаги изпитвал страх, когато започвал да работи. „Пълна каша е в главата ми и понеже знам, че е така, започвам да се разтрепервам и да се мъча да събирам отвсякъде аргументи, за да мога да отложа още малко, за да ми дойде в акъла за какво става дума. Почвам сънища, почвам бръщолевения, четене на книги, тръгвам след някаква музикална фраза - дано хвана някаква идея... И виждам, че всъщност аз съм се мъчел, както казва Бешков, да събирам, от разни места да скубя разни възгледи, за да мога да го докарам донякъде. И  разбирам за себе си, че правенето на кино при мен е свързано с добре направени компромиси...”

Цели 20 години Рангел Вълчанов изследваше важния за всеки човек проблем за избора. „За къде пътувате” беше заснет през 1986 г., продължението „А сега накъде” през 1989 г., а второто продължение „А днес накъде” 20 години по-късно. Рангел е съсценарист на филмовата трилогия заедно със своя голям приятел и верен колега писателят и драматург Георги Данаилов. В „А сега накъде” утвърждава актьорския талант на дъщерята на Рангел Вълчанов – Ани, на Георги Стайков, Михаил Билалов, Чочо Попйорданов, Николай Ишков, Николай Урумов.

Рангел Вълчанов в кадър от „Лачените обувки на незнайния воин”

В началото на 90-те снима комедията „Немирната птица любов”. Тя е изпълнена с документални кадри от първите демократични митинги у нас пред катедралата „Св. Александър Невски”, бдения със свещи на площад „Александър Батенберг”. Едно момиченце излиза точно като от кутията на Пандора, за да предскаже драмата, която очаква човечеството, за натрупаните през всичките векове грехове. Отначало двама, а след това все повече режисьори, които авторът иронизира, се опитват да обобщят тази драма и да я свържат със съвременността. Но оплитайки се в противоречията между Вечното, Преходното, Възвишеното и Низкото - всичко се превръща в един колкото абсурден, толкова и реален коктейл. А в този фелиниево-вълчановски арт коктейл участват Джони Пенков, Тодор Колев, Ицко Финци, Илка Зафирова, Николай Бинев, Ваня Цветкова, Самуел Финци, Коста Цонев, Ели Скорчева, Джоко Росич, Георги Мамалев, както и самият Рангел Вълчанов в ролята на Архиепископа.

Интимният живот на Рангел Вълчанов като че ли може да бъде наречен по името на един от най-хитовите му ленти - „Немирната птица любов”. Дамите, на които се е отдавал не са една и две. Интересното е, че с всички остава приятел и след края на връзките си. „Рангел сваляше жените с неотразимия си чар и шопски хумор, той бе цар на любовните думи”, издават кинаджии. Той пък хич не се притесняваше от славата си на бохем, на мъжкар, н Дон Жуан. „Съзнавам, че е малко неприлично, когато ми кажат: „ти си голям курвар”. Но защо пък трябва да го крия”, бе безкрайно откровен режисьорът.

Първата му съпруга е актрисата Саша Крушарска. Жени се за младата и красива актриса през 1959 г. Тя играе главната роля във филма „Звезди”, който печели специалната награда на журито на кинофестивала в Кан. Сценарист на филма е Анжел Вагенщайн, а режисьор – известният режисьор от ГДР Конрад Волф. Рангел Вълчанов е втори режисьор на филма и работи с българските актьори - освен с Крушарска още и с Иван Кондов, Стефан Пейчев, Григор Вачков, Ицхак Финци, с бащата на Меглена Кунева - Щилян Кунев, с Луна Давидова. Именно на снимачната площадка на „Звезди” пламва любовта между Рангел и Саша. Бракът им обаче не трае дълго. Причина за това става, че след успеха на „Звезди” във Франция Саша става известна на Запад, но в родината й я посрещат със завист. Не й дават работа и един ден тя заминава за чужбина.

В средата на 60-те години Рангел се залюбва с музиковедката Яна Пипкова, която е потомка на видни интелектуалци. Внучка е на Панайот Пипков, автор на химна за Светите братя Кирил и Методий „Върви, народе, възродени”. Дъщеря е на композитора Любомир Пипков от брака му с швейцарка. Яна завършва консерваторията, но се отказва от кариерата си на пианистка и става музикален оформител в БНР и БНТ. През 1966 г. се ражда дъщеря им Ани, днес известна актриса в Сатиричния театър. Омъжена е за известния художник и скулптор Велислав Минеков. Двамата имат син Велян, който бе голямата радост на дядо си.

С дъщеря си Ани, която е актриса

Бракът между Яна и Рангел е бурен и кратък. Докато режисьорът снима филма си „Вълчицата”, Яна се залюбва с писателя Георги Марков-Джери. Той вече е нашумял с романа си „Мъже” и със сборниците разкази и новели „Портретът на моя двойник” и „Жените на Варшава”. Разбрал за връзката им, Рангел Вълчанов бързо разваля любовния триъгълник и се развежда шумно с Яна.

В началото на 70-те в живота на твореца влиза актрисата и певица Грета Ганчева. По това време тя е омъжена за актьора от Младежкия театър Васил Бъчваров. Ражда се дъщерята на Грета – Мила, чийто биологичен баща е Рангел Вълчанов. Детето обаче е записано на името на Васил Бъчваров, който е законен съпруг на певицата. Понастоящем щерката Мила, която е журналист, е омъжена за руснак и носи фамилията Кудрина. Има син Владимир. И до днес обаче Грета Ганчева се въздържа от подробности за сантименталната си история с режисьора. Когато той почина, дъщеря му Мила сподели негова снимка в профила си във фейсбук.

Режисьорът обичаше да се забавлява по време на снимки

Поетесата Миряна Башева е също муза и любима на бохема от Кривина. Двамата написват сценария, а Вълчанов режисира филма „Последни желания”, който излезе през 1983 г. После Миряна и Рангел правят два документални филма: „Индия, моя любов” (1983) и „Индия завинаги” (1985). 

Ето част от поемата „Любов”, която Миряна Башева посвети на Рангел Вълчанов:

„Не казвам, че си бил богоподобен.

Не казвам, че си бил благочестив...

Напротив - казвам (с много, много обич]

- ех, имаше си недобри черти...

Една добра на лоши сто да смятам –

пак взимам и едната, и стоте!

Обикнах и приех дори смъртта ти,

тъй както всяка друга част от теб!”

Градските легенди твърдят, че бохемът имал любовна афера и с актрисата Илка Зафирова докато я снимал във „Вълчицата” в следата на 60-те години, както и с известния кинокритик проф. Вера Найденова. В последните десетина години от живота на режисьора до него плътно беше Христина. Тя е монтажистка и е работила с Рангел Вълчанов в някои от филмите. „А, бе вие нямате ли си друта работа да ми броите жените?”, бе възкликнал преди години режисьора, когато в жълт вестник бе излязла публикация за сърцата, които е запленил.

Колоритният творец споделяше, че винаги е възкръсвал, досущ като баща си. „Сам се възкресявам! Таман да отида там, горе, и хоп – поемам отново въздух. Наследил съм тази жизненост от баща ми. През целия си живот той беше възкръсващ човек. Побърка ме с неговите възкръсвания. Даже сега като го сънувам, виждам че продължава да е жив. Истински жив. Това, че си умрял, не значи че не си жив! Откъде накъде? Умрелият човек е измама. Не е вярно, че е умрял. Има метаморфози – уж си умрял, ама…”, не се даваше Рангел Вълчанов.

Не загуби присъствие на духа, дори когато загуби гласа си заради онкологичното заболяване. Бори се геройски цели 13 години. Претърпя няколко операции у нас и в чужбина на белите дробове, стомаха, очите. В едно от последните си телевизионни интервюта творецът разказа, че тялото му е набраздено от белези от операции - живее с половин стомах, половин бял дроб, изрязано е дебелото му черво, оперирани са ушите и очите му, има пейсмейкър, а последно са му отнети и гласните струни. 

Най-голямата болка на Вълчанов бе, че през последните години от живота си бе ням 

Спрял да пуши, защото лекарите му забраниха заради рака. Бореше се стоически с коварното заболяване. До последно обаче изпиваше по чаша червено или бяло вино. Последните години контактуваше със света с бележки. Сладкодумецът, който обичаше да общува с хората, накрая не можеше да обели и дума. Иска ми се да говоря, пишеше той на малки листчета, а негов „преводач” бе дъщеря му Ани, която бе плътно до него докато издъхна.

На 30 септември 2013 г., дни преди да навърши 85, Рангел Вълчанов отлетя от този свят. Не без доза черен хумор сподели години преди смъртта си: „Не се надявам на Рая, нямам много сведения за него. От желание да избягат от страшното някога хората са го обрисували като нещо извънредно красиво. Там всички ходят в бели дрехи, нямам представа защо. На гърба им се веят крила.”

„Обичан човек беше и обичаше да обича. Много красив, достолепен. Дори когато вече не можеше да говори, успяваше да разсмива всички около себе си. Но си отиде - ще си пие ракията в другите селения”, така изпрати Рангел Вълчанов скулпторът Георги Чапкънов.