И 1 лев им е много, Бойко!

Мислите, че тъща ви е дебела? Че жена ви има голям дирник? Че самият вие трябва да свалите някое килце? Големият проблем на общественото здравеопазване у нас всъщност е болестното затлъстяване на партиите. Вместо да обвиняват Бойко Борисов в популизъм, колегите му от парламентарно представените сили трябва да му благодарят на колене, че се грижи за телесното и душевното им добруване. Защото ако не беше решил да намали партийната субсидия от 11 на 1 лев, рискуваха скоро да пукнат от преяждане в собствената си лой.

Тлъстата сума на калпак, която прибират централите, превърна в последните години политиката у нас в корпоративна клоака. Онези, успели да се просмучат на пл. „Народно събрание” №2 къде с харизма, къде с купени цинански гласове, къде с фашизоиден и антиевропейски патос, се помислиха за богоизнбрани. Огромната субсидия им позволяваше да купуват медийни изяви, обществено влияние и изборен вот и тотално маргинализира всякакви идейни начинания, родили се извън кликата на избраните в парламента.

Това е не просто лоша практика, това е противоконституционно и в рязък антагонизъм на елементарните цивилизационни правила на демокрацията. Няма как да не приветстваме решението на премиера Бойко Борисов, че този път използва голямата ножица не да реже лентата на някоя спортна зала, а да резне субсидиите. Нещо повече – на тия и 1 лев им е много.

Всяка държава в Европа регламентира по различен начин партийното финансиране. В Германия и Швейцария например то е и на централно, и на регионално равнище. В Унгария 25 на сто от общата субсидия е за парламентарно представените сили, а останалата част се разпределя между партиите, непрекрачили бариерата. Във Франция пък съществува таван за финансирането на предизборни кампании. Едно обаче е ясно – имахме нужда от рязка и драстична промяна, която да изиграе ролята на митичния камък, хвърлен в блатото на корпоративните обвързаности, фирменото задкулисие и партиите – семейни дружества.

Елементарната сметка показва, че от парите на данъкоплатците се падат по 200 000 лева на депутат годишно. Така безсловесният провинциален Мунчо, на когото татко е купил място в листата и когото нито веднъж за 4 години няма да чуем да срича от парламентарната трибуна, се превръща в незаменима ценност, в партиен актив, в златка кокошка с безценно крилце, или по-скоро пръстче.

Крайно време беше на тази неморална практика да се тури край. Нека политолози, социолози и социални антрополози да изчисляват последствията. Но ви гарантирам, че няма да стане по-лошо, отколкото е сега. Така че, браво, Бойко!