Как от ген. Вазов и ген. Димитриев стигнахме до селянчето от Славяново?

Ексклузивно
21:19 - 02 Май 2022
22023
Как от ген. Вазов и ген. Димитриев стигнахме до селянчето от Славяново?

Едва ли има смисъл да се чудим как може един вглъбен в движенията на червата си, едва сричащ комсомолец от харманлийските села да бъде президент на България. Щом Гоце Първанов и Роската Плевнелиев са заемали този пост, значи всичко е възможно. За тяхната несъстоятелност дори книги изписаха журналистическите флагмани Иво Инджев и Кеворк Кеворкян, а този ще си остане с няколко памфлета във в. „Уикенд“. По-интересно ми е обаче как излезлият като от скъсана чернова на Доньо Донев Румен с клепналите уши е додрапал до чин генерал. Там поне изборът не зависи от червените бабички, а уж е по достойнство и професионални умения, нали?

Да оставим настрана едва изфъфлените опорки на „Роскомнадзор“ и дебилната демагогия за аутисти от особено недоразвитата част на спектъра - кремълската машина държи в джоба си Олаф Шолц и Ангела Меркел, та на едно амбициозно селянче ли няма да намери цаката? Реве ми се обаче, когато виждам с титлата „български генерали“, носена някога от Владимир Вазов, Радко Димитриев, Тодор Кантарджиев и Иван Колев сега да се кичат такива наакани мижитурки, които не би трябвало и ваксата за мустаците на истинските пълководци да носят.

Някога сред първите места по интелект и престиж сред представителите на нацията ни, българското офицерство се е превърнало в убежище на най-морално банкрутиралите, квалификационно негодни и нискочели представители на работническо-селската класа. Крахът на кастата на военните като част от обществения елит, чийто трагичен завършек наблюдаваме днес в ухилените путинолизки лица на радевци, яневци и шивиковци, е предизвестен от започналата на 9 септември 1944 Българска Голгота под смрадливия и пропит с водка ботуш на съветските скотове.

Изпълзелите от землянките си под цевите на окупаторските танкове шумкари, които в мнозинството си са необразовани, нискоинтелигентни, а често и въшливи криминални престъпници, стават впоследствие министри, дипломати, директори на държавни предприятия, висши военни. Разбира се, съвсем очаквано центализираната икономика на СИВ рухна под ръководството на кадри, надарени единствено с (без)гръбначен мозък, финансисти, инженери и технолози с партизанско минало, както и от завършили рабфакове и съветски ВУЗ-ове за по месец селски идиоти и пияници.

Същото, макар и не толкова очевидно заради по-малкия обществен обхват на тяхната дейност, се случи и с българската армия. Родното офицерство имаше запазено място в нашата героична бойна и мирновременна история до болшевишкия преврат. В трудни времена и в години на изпитания, погледите на народа често са се обръщали към мъжете с пагони, при това съвсем не заради преклонение пред силата на оръжието, а защото в тяхно лице българинът е виждал истински лидери и личности с безспорни професионални и морални качества.

Бавно и незабележимо, по време на комунистическия режим славната ни войска се превърна в развъдник на въшки и еднополово предавани венерически болести, в синоним на лоша храна, дебилни правила и търкане на клозетни чинии с четка за зъби. В прояден от молци шинел, в евтина боб чорба, в посмешище и обект за стотици хиляди злободневно-правдиви анекдоти.

Последната сламка, едва сричащата епитафия на армията ни се казва Румен Радев. Миротворецът с вдигнат юмрук, главнокомандващият с панталони го глезените, специалистът по братоубийствени локални конфликти. Спокойно можем да закриваме армията. А защо не и държавата?