Какъв демонтаж, бе? Взривете МОЧА веднага!

Когато преди 3-4 години клозетната ми чиния даде на заето и започна да бълва екскрементите на скромната, стара кооперация с 8 апартамента в банята ми, нито за момент не съм си помислял да я демонтирам. Или внимателно да я местя в някакъв музей на лайната в покрайнините на София. Призовах един верен и опитен ром с яка бургия (без метафора) да я направи на парчета и я замених с нова, искряща и най-важното – не носеща дъха на 45 години здраво сране.

Ако на челото ми кацне комар да ми пие кръвчицата, няма да го демонтирам – ще го размажа. Ако на члена ми излезе тумор няма да го кътам в кутийка за бъдните поколения, ще отида при хирург да го отреже (тумора, не члена). Ако кучето се е изакало в най-свидната ми и сантиментална чаша за уиски няма да я мия, ще я изхвърля на боклука. По тази причина замръзвам от недоумение, когато се говори за някакво внимателно местене, разглобяване тухла по тухла и тежка техническа организация около безкрайно закъснялото измитане на вонящата на ерзац водка статуя на пияната руска отрепка с автомат от Княжеската градина.

МОЧА не се нуждае от демонтаж и документи, а от 30 кг. индустриален експлозив и 6-7 цистерни от „Чистота“ да понапръскат малко наоколо, за да не се издушим от токсичния прахоляк на този естетически урод, морален цирей и гнусен символ на българското дупедавство. Когато ще махаме нещо, да го махаме като хората – режем до здраво, иначе метастазите пак ще изпълзят след някоя година и може да е късно за нова операция.

Всички простотии с „демонтажа“ много ми напомнят как преди четвърт век работната група по събарянето на Мавзолея на Гошо Тарабата беше предизборно инструктирана да не създава асоциации за разрушение у хората с отстраняването на бетоновата гробница. Думи като „разрушавам” и „събарям” бяха забранени за използване от правителствените служители на кабинета „Костов“. За да спазят указанията, нещастните чиновници трябваше да раждат езикови конструкции от типа на „трети ден продължава работата по нарушаване на целостта на мавзолея“.

Безкрайните вопли, които вдигат селски нечленоразделни имбецили и прецъфтели всеядни лелки с палатки пред МОЧА, също болезнено водят до паралел с гробницата на Вожда и учителя. Тя стоя с години празна, беше се превърнала в безплатен клозет и сексуално сборище на наркомани, хомосексуалисти и други малцинствени елементи под одобрителния поглед на наследниците на комунистическата партия. Те се сетиха за този исторически паметник едва когато Евгений Бакърджиев реши да го взривява. В този момент Благовест Сендов и Георги Първанов показно се вдигнаха на идиотско поклонение пред петната от урина в отдавна празната гробница.

Паметникът на съветския алкохолик също от десетилетия е средище на тревомани, персони с пикочна инконтиненция, професионални онанисти и ерзац творци със спрей в ръката и три гънки в мозъчната кора. Това обаче не пречеше на никого, докато не се заговори за демонтаж. Тогава жалките късопишковци и провинциалните шафрантии решиха, че е време да му отдадат почит, след като всеки софиянец се е изпикал отгоре му поне 3 пъти за последните 30 години.

Крайно време е да наричаме нещата с истинските им имена – МОЧА трябва да бъде взривен. А защитниците му са фарисеи, двуличници и бездушни нищожества, които си мълчаха като ебани гълъбици 30 години. Да си траят и сега.