Недялко Славов пред Lupa.bg: В писането се иска свободна воля, без нея си никой

Недялко Славов е един от най-успешните и ерудирани съвременни български писатели и майстори на словото. Стилът му е неподражаем и метафоричен. От читателя се изисква въображение и интелигентност, за да може да разбере и усети поетичния и мисловен свят на Недялко Славов. Той е от тези модерни автори, които пречупват прозата и поезията през призмата на собствената си съвест и отговорност като творец и гражданин. А във всеки роман на родения в Пловдив писател прозира хуманизъм и любов към човека. Словото му е далеч от мекушавостта, сладникавостта и политкоректността. За Недялко Славов четенето, както и писането, е възвишено състояние на духа. "В литературата е важно да си единствен, а Недялко Славов е избрал точно този път!“ казва за него писателят Калин Донков. 

Недялко Славов е носител на почти всички национални литературни награди. Има издадени романи, пиеси, поетични книги, разкази. С огромен успех на литературния хоризонт са книгите му „Фаустино”, „Вертиго“, „Портрет на поета като млад“, „432 херца“, „Камбаната“, „Пиафе”, "И станах река", "2020", "Хълмът на Данов", "Хабитат". Съвсем скоро на книжния пазар ще се появи и новият му провокиращ роман "Илюзионистът". Това е поводът Lupa.bg да разговаря с Недялко Славов за темите, които поставя пред читателите в новата си книга.

- Г-н Славов, имах честта да прочета романа ви „Илюзионистът“ преди да бъде публикуван. Бих го определила като мистична книга, като притча-видение, многопластова книга, в която се преплитат проблеми от недалечното ни минало и от съвременността. Откъде дойде идеята ви за „Илюзионистът“?

- Историята ни от целия 20 век до днес е дело на „великите“ сили и сянката на Коминтерна. А това все ни води до национален провал. Тези години родиха и своя герой. Нечуван конформист, който не е описан в нашата литература – някаква тунингована версия на Киряк Стефчов, прескачащ от тяло в тяло и винаги на върха на хранителната верига, и винаги в зоната на комфорта.

По тази причина го сложих сред действащите лица в романа. Чрез регресивната хипноза той се връща назад в своето родословие и така, чрез хипнотичните му видения, читателят вижда в „бърз кадър“ живота на последните пет поколения българи.

- Романът ви започва с цитати от древногръцкия философ Немезий и от немския философ Фридрих Ницше. Немезий пише, „че след определен период от време планетите се връщат в точките със същата височина и дължина, на която са били в начеването на света, и следва запалване и разрушение на всемира, а после всичко се повтаря отново.“ Ницше пък предлага да предположим, „че всичко, което е в небесата и е причина за всичко, което става на земята, остава същото.“ Г-н Славов, означава ли, че дори светът да се намира в огромен хаос и да изглежда, че всеки миг може да се самоунищожи, то всъщност човечеството ще се върне в някаква изходна точка на развитие и ще продължи да съществува?

- Светът е такъв, какъвто е. Който го е създал, той ще реши съдбата му. На нас не ни е дадено да го прозрем, още по малко – да го редактираме. Но технологиите излъгаха едни хора, че са по-големи от Създателя. Те сметнаха, че човечеството им принадлежи и могат да го прекрояват и редуцират по малтусиански. Предстоят ни решителни времена. Аз вярвам в света като православен християнин.

- А какво изпълзява от миналото? Имате една натрапчива доминанта в романа – от миналото все „изпълзява“ едно странно същество, което прескача от тяло в тяло по родословната му верига.

- Точно за тоя конформист говорех. За него в романа си казвам: “... все това изпълзява от миналото… уж човек, а крайниците му на различни хора – сборно, колективно, материално същество, прескача от тяло в тяло, и фазите му  на черничева гъсеница –  пеперуда, ларва, гъсеницата, пашкул, пеперуда… революционер… демократ… партизанин… ятак… дисидент…  политик… пълзи, напредва, опосква света ….погълнато единствено от своето съществувание…винаги на върха на хранителната верига“.

Но, разбира се, романът ми не е принизен до тази порода материални хора, които окупират върха на обществото. Те, сами по себе, и в човешки план, и литературно са несъстоятелни. Те са сламени същества. Другите ми герои, които следват своя духовен кръговрат, те са центърът на романа ми.

- Вас като писател защо ви интересува да изследвате времето и потока на времето? Какво откривате в този поток?

- Защото всеки ден откривам, че времето е едно Божествено дежа вю. Ние непрекъснато вървим в собствените си стъпки от предишния си сън. Обичам да си повтарям моя приятел Иван Методиев, който казваше: Хората още не са разбрали, че са безсмъртни. В този дух е и идеята на „Илюзионистът“.

- Защо избрахте главният ви герой да е илюзионист, всъщност, лекар, който се занимава с регресивна хипноза, представляваща по същество пътуване в миналото?

- Така пресичането на времето е безпроблемно. А и не товаря читателя с излишни информации за бит, място, историческа конкретика, а следя само вътрешното движение на мислите и чувствата на моя герой.

- В романа ви се преплитат сюжети, свързани с тайните служби и с времето преди 1989 г. Смятате ли, че хората, свързани с ДС продължават да играят роля и в днешния ден?

- Има едни тъмни служби и една тъмни хора, които са вечни. Тях никога няма да ги видите на светло. Те стоят като паяци из ъглите на живота ни. И чакат новите си началниците.

- Доколко според вас призраците от личното и колективното минало играят роля върху поведението на човека?

- Играят роля върху чувствителния човек. За другите нямат никакво значение.

- В повечето ви романи се прокрадват и биографични елементи. „Илюзионистът“ не прави изключение. Тук например описвате детски спомени от Германия. Споделял сте, че едната ви баба е германка. Бихте ли разказали какво детство имахте и кой е най-милият ви спомен от тогава?

- Имах бедно и щастливо детство. Но това се отнася до частта му в България. А най-яркият ми спомен от детството ми в Германия е споменът за един елен. Беше спрял на една просека в кестеновите гори под замъка Франкенщайн, който се намира на няколко километра на дома на Ома (на немски баба). Стоеше, пронизан от полегат слънчев лъч, и ме гледаше. Продължи минута-вечност. Ще помня тия очи до края. После продължи в своя си свят. В същите тия гори, научих го по-късно, като пораснах, преди векове се е скитал собственикът на замъка лорд Йохан Конрад Дипел фон Франкенщайн – оня който продал душата си на дявола срещу обещание за вечен живот.

- Вие имате ли нужда, подобно на вашите герои от „Илюзионистът“, да се подложите на хипноза и да се върнете в миналото си, за да се освободите например от свои страхове, илюзии, тайни?

- Не, и не бих. Моите романи са моята самохипноза.

- Темата на предишния ви роман „Хабитат“ накратко казано беше свободата и този Биг Брадър, произтичащ от социалните мрежи и от дигитализацията на живота. Самият вие чувствате ли си свободен да творите и да изразявате своите мисли и пристрастия и всъщност какво е за вас свободата?

- Свободата се учи и възпитава. Защото тя е не само инстинкт. Престъпникът също е свободен. Но като звяр. Духовната свобода се възпитава.

Мама беше преводачка, татко журналист, вкъщи бе винаги пълно с писатели, поети, артисти. Още бе жива романтичната бохема. Бяха чудаци. Обединяваха ги две неща – органичната им неприспособимост към материалното и чаровната бедност, ако мога така да се изразя, на творческото им свободно живеене. В човека на изкуството има един нравствен минимализъм по отношение на бита. Него не го вълнува материалното. Трепти на друга вибрация. Още тогава приех тази вибрация.

От тридесет и пет години живея от собствения си труд. В дълги периоди не написах и ред. Свободен, се борех да оцелея. Така извоювах и материалната си свобода, и независимостта си, и времето си. Защото писателският труд иска време, той е обсесия. Разрушително занимание. Изтощителен умствен труд. Създаването на един роман е архитектурно дело. Това е градеж от стотици хиляди думи. Иска пространство, в което да си насаме с ума си, иска абсолютна свобода и свободна воля. Та това е за мен свободата. Свободна воля. Разчиташ ли да ти я даде Системата, свършил си.

Тъжно ми е да гледам сляпата доверчивост на хората. Как влизат в зоната на комфорта и приключват със свободата си. Колко фалшив и коварен е тоя розов свят. Крепи се на един миг, в който социалните мрежи се разпадат, айфоните се срутват, бакновите карти блокират и виртуалният свят се бъгва. Тогава ще се събудят, но ще е късно. Цифровизации, дигитализации, роботизации, изкуствен интелект, 15-минутен град, бла-бла-бла, всичко това, уж в името на човека, ни води към нечуван тоталитаризъм, към смазващ контрол върху личността, който няма равен в историята на човечеството. Но в края на краищата всеки си избира съдбата.

- Стилът ви е толкова висок и в същото време така леко се чете, но има уловка: не може да четеш просто така - всяко изречение образува контекст. И винаги началото е философско-интригуващо.

- За писателя стилът е това, каквото за тялото е неговата походка. Тази походка ти е предпоставена, тя не зависи от тебе. Ти просто я следваш и се придвижваш с нея. Стилът ти на писане е заложен в теб преди да си станал писател. Също както походката е заложена в детето, преди да е проходило.

- Казвате, че писането е акт на себепознание.

- Да, но само, ако протича като игра. То е като да се возиш на карусел в детството. Светът около тебе се върти в цветно петно и ти си безсмъртен. Животът е възхитително клише и шансът да кажеш нещо ново е нулев. Но ако го направиш с някой литературен фокус, може и да се получи. А за езика ни, какво да ви кажа. Българският език умее да сублимира изказа невероятно, да го сгъстява, да го укорява, да го слага на върха на иглата, на върха на писателското перо. Рапирата му е пронизваща.

- Кое може да убие езика ни?

- Колониалната среда на враждебност към българското, новговорът, папагалската ни езикова мода, цифровизираното ни битие, потребителският ни свят, погребването на книгите.

- С вас разговаряхме през 2022 и 2023 г. и тогава по повод на отминаващата пандемия и по повод излизането на „Хабитат“ споделихте, че винаги е имало пандемии и войни, но никога толкова милиарди послушни хора и че днес хората се отказват от свободата си - покорно, позорно и с усмивка. Година по-късно какво е вашето усещане - съвременният човек бори ли се за свободата си или все повече под въздействието на различни фактори продължава да се отказва от нея?

- Усещането ми е същото, дори още по-осезаемо. Но нещо започва да се променя. Картонените конструкции на глобализма се разпадат, както, спомняте ли си, на финала на „Покана за екзекуция“ на Набоков, се разпадна затворът на неговия страх. Всеки разпад е критичен. Живеем в рисково болно време, но надеждата ми расте.

- Г-н Славов, кога излиза новият ви роман? След като напишете дадена книга след това труден ли е пътят до читателя?

- Надявам се до края на ноември. Ще излезе в Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Ще я има само в няколко книжарници – тези на Университетското издателство и „Гринуич“ и главно през моя лична платформа в социалните мрежи.

- Доколко важно за вас е мнението на читателите и на литературната критика?

- Литуратурната критика е част от литературния процес. Тя е призвана да е от другата страна на везните и да балансира обществения вкус в името на истинската литература. С една дума, каквато е литературата, такава е и критиката. Когато се доминира политкоректното каканижене, критиката е същата. Слугинажна. Изобщо – литературата ни днес е налазена от политкоректни кариеристи. Но и това ще мине.

Имало е и други такива болни времена. Виж, с читателите не е така. Те са най-важните за съдбата на написаното. Всеки читател по някакъв начин става и съавтор на прочетената книга и я пренася през времето.

- Ласкаят ли ви литературните награди, г-н Славов и кои от получените призове са ви най-скъпи като признание за вас?

- Когато наградата е получена по достойнство, тоест, дадена е на талантливо произведение, то тя е аплауз за литературата. Когато е незаслужена, става адвокат на служебно спечелено дело и наскърбява литературата.

Снимки: Личен архив на Недялко Славов

- С какво отбелязвате в личен план изтичащата година?

- С идването на моя внук Виктор от Канада, с написването на „Илюзионистът“, с избора на един свят човек за Патриарх български и с възможността да общувам с него, с посещението на гроба на Толстой в Ясна поляна, с новото ми приятелството с Иван Стамболов, забележителен ерудит и писател, автор на фундаменталния роман „Златоуст“, с издаването на „Камбаната“ на руски език, с превода на романа ми „И станах река“ на френски. Ето, че пуснах в бърз кадър годината и от нея изкачат прекрасни неща, нали?

- Актьорът Деян Донков направи страхотен моноспектакъл по романа ви „Камбаната“. Наскоро той сподели, че двамата работите по нов проект. Бихте ли вдигнали малко завесата на този нов спектакъл?

- Това е моноспектакъл, който се казва „Последното бягство на дон Жуан“. Вярвам, че скоро ще започнем работата по него, имаме изразена подкрепа за това.

- На финала на нашия разговор, бих ви попитала какво си мислите всяка сутрин, когато чувате камбаните на пловдивските църкви? Живеете в самия център на древния Пловдив на една крачка от няколко забележителни храма. И за кого всъщност бие Камбаната, г-н Славов?

- Мисля си, че в тия мигове съм щастлив човек. А камбаната бие за тези, които я чуват.

Снимка горе: Димитър Краев

Книгата ”Илюзионистът” на Недялко Славов се разпространява:

* За София - в Книжарница "Гринуич", бул. "Витоша" 37

* За Пловдив - в Галерия U PARK, ул. "От Паисий 24"

* В книжарниците на Университетско издателство "Св.Климент Охридски" в страната, както и онлайн на сайта на издателството

* Заяви може и чрез лично съобщение до автора - https://www.facebook.com/nedialko.slavov