Певецът Николай Воденичаров-Никеца пред Lupa.bg: Музиката е Бог, който ме движи

В спектакъла „Мелофобия“ импровизираме и експериментираме със страховете на хората към музиката

Актуално интервю
00:01 - 01 Октомври 2022
6926
Певецът Николай Воденичаров-Никеца пред Lupa.bg: Музиката е Бог, който ме движи

Съвсем неслучайно в Деня на музиката – 1 октомври в Театър „Сълза и смях“ е премиерата на „Мелофобия“ – спектакъл, който се очертава да се превърне в един съвършено нов тип мюзикъл, роден от импровизации и текстове, писани по действителни случаи. Както споделят неговите автори това е спектакъл за хора, които имат непоносимост към музиката и са загубили музиката в живота, за да стигнат до мелофобия. Няколко отчаяни и загубени хора - в ролите са Милица Гладнишка, Милена Маркова-Маца, Николай Воденичаров-Никеца, Иван Велчев и Мирослав Иванов, търсят магически музикален компас, който да ги насочи към живата музика, скрита у самите тях. Музиката към постановката е създадена от Милица Гладнишка, Мирослав Иванов и Иван Велчев.

Режисурата на Цвети Пеняшки и драматургията на Милица Гладнишка, Цветелина Цветкова и Цвети Пеняшки създава контрастна картина на, може би, най-голямата катастрофа за човешката душа - липсата на музика. Сценографията на Мариета Голомехова пък ще преобърне измеренията на обикновената сцена. Костюмите са дело на Сърджан Кръстевски.

Може ли да се живее без музика и наистина ли музиката може да дразни сетивата? Часове преди премиерата на „Мелофобия“ репортер на Lupa.bg разговаря с известния музикант Николай Воденичаров-Никеца, който е вокалист и басист на група „Casual Threesome“. За широката публика той е познат и с участието си в риалити предаването "Гласът на България", където с таланта си и импровизациите си грабна Иван Лечев, който освен член на журито, стана и ментор на Никеца. А след това заедно записаха новата песен на Никеца "Дойдох да те взема".

Ексцентричният рокаджия се изявява дуетно с Милица Гладнишка в съвместния им проект "Лисицата и Котарака". Никеца играе и Исус във феноменалната рок опера "Исус Христос суперзвезда", поставена от режисьора Весела Кунчева в Пловдивската опера. За музиката като начин на живот, като красота, емоция, но и като фобия - за всичко това разговаряхме с Никеца.

Снимка: Фелия Барух

- Никец, как се роди идеята за музикалния спектакъл „Мелофобия“?

- Идеята за спектакъла е на Милица Гладнишка и на актьора Иван Велчев, с които играем в постановката. С Милица работим страхотно в проекта „Лисицата и Котарака“, като двамата направихме няколко авторски парчета заедно и ги изпълняваме. Имам щастието да познавам Милица и режисьора Цвети Пеняшки от един уъркшоп, в който участвахме заедно преди години в Стара Загора. А иначе с Цвети си партнираме страхотно и в рок операта „Исус Христос суперзвезда“, където аз съм Исус, а той – Пилат.

И тази пролет през март, след като играхме спектакъла в Пловдивската опера, Милица ни извика на среща и ни разказа за новия проект. Шантава, странна, но много хубава идея. След като ми показаха екипа вече бях готов да скоча вътре. В спектакъла звучат авторски песни и музикални композиции и импровизации, и първоначално постановката се казваше „Джубокс“. Впоследствие, с развитие на характера на спектакъла, защото той ни се разкри пред нас постепенно и от една бегла идея, благодарение на режисурата на Цвети Пеняшки и на целия екип - и на Цвети Цветкова, и на Милена Маркова-Маца, и на Миро Иванов тръгнахме в една малко по-различна посока и оттам стигнахме до това име - „Мелофобия“. В спектакъла има различни реалности, които се преплитат.

- В анонса на постановката споделяте, че този спектакъл е за хора, които са развили непоносимост или безразличие към музиката.

- Да, за хора, които имат проблеми с музиката, т.е. ги е страх от музиката, затова казваме и „мелофобия“.

- Възможно ли е наистина човек да изпитва страх от музика?

- Да, има такова чувство, когато те побиват тръпки или се изпотяваш, или те обзема някакво друго психическо или физическо състояние, което се получава при определени честоти или определени песни. Има хора, които се дразнят на определена музика и тя може да им отключи някаква невроза или психоза. И ние експериментираме с тези неща.

- Ти като певец и китарист и изобщо като музикант как усещаш музиката, която преминава и излиза от теб?

- Тя е електричество. Бих казал, че музиката е от същия тип като душата. Тя ни кара да се движим. Аз бих използвал за музиката и думата Бог - това, което движи теб, движи и мен. Само телата ни правят различни.

Милица Гладнишка, сценографът Мариета Голомехова и Никеца

- Имаш ли страх от определена музика?

- При мен музиката не спира в главата ми, така че не спирам да слушам музика. Отвреме навреме обичам да не си пускам нищо и рядко ходя със слушалки по улиците. По-скоро си вървя и си композирам.

- Пречи ли ти уличния шум или умееш и без слушалки да се изолираш от него?

- За щастие мога да се изолирам. Преди време, когато работих в един бар на морето, на „Градина“ и караваната ни беше между два бара нонстоп слушах музика от няколко страни. Ако перифразирам Стефан Вълдобрев: „Караваната е до бара и барът е до караваната“. (смее се). Иначе барът беше до морето. Освен това до караваната ми имаше други каравани, като хората си бяха направили нещо като бивак, бяха си изкарали колони и си пускаха всичко, което се сетиш. Нашият бар също пускаше музика и аз попаднах в средата и чувах какво ли не. 

- Обзе ли те тогава мелофобия?

- Абсолютно да, но винаги мога да се измъкна с моя си мелодия. Все по-трудно е, ако около теб гърми музика, но въпреки това успявах да се изключа от този шум като си засвирех песента пред караваната. Там седяхме с мои приятели и измервахме на колко сантиметра от теб вече не можеш да останеш в халюцинацията на китарата ми и ни хваща музиката от бара. (смее се) Мога да запея моя песен върху друга. Но мога и върху друга песен да запея нещо, което е в хармонията на песента, която чувам.

Снимка: Ели Дели

- Би ли избягал с 200 от място, където свири музика, която тотално не ти допада, не е в твоята природа и ти предизвиква отрицателни емоции?

- Да, случвало се е. Не е задължително всеки път да оставям на мястото и да си тананикам нещо друго. В повечето случаи попивам това, което ми пуснат. Човек може да ме манипулира с музика. (усмихва се)

Дори дадена песен да не ми харесва, аз я разбирам, разбирам защо не ми харесва, сам си правя анализ и търся да разбера човека, който я прави дали му харесва и ако видя, че му харесва съм окей. Рядко казвам, че едно парче не ми харесва, защото все намирам нещо в него и оправдавам човека, който го е пял. Случвало се е някога да избухвам и да казвам: „Абе не ми се слуша тази тъпня“, но все пак го правя много рядко, защото се опитвам да разбирам хората. Интересно ми е да ги анализирам, дори да е чалга или техно, което не е моето.

- Премиерата на „Мелофобия“ е на 1 октомври – в Деня на музиката. Има нещо символично.

- Да, култово е. Милица вероятно нарочно го направи. (смее се) В спектакъла звучат много песни, има много музика. Това са авторски песни, има и евъргрийни. Това е един много личен спектакъл. Сега още сме в някакъв унес и не можем да го разберем, но като го направим на 1 октомври съм сигурен, че ще се получи.

Момент от репетициите на "Мелофобия"

- И друг път с теб сме говорили за вълнението на артиста преди премиера. Как се чувстваш сега, притесняваш ли се?

- Имам стихотворение – едно от първите, които написах и част от него е точно за това вълнение:

Чувствам се толкова добре,
че даже се обърквам.
Усещам нейното ухание
като преди начало на спектакъл.
Някаква далечна мъка
и отвсякъде ме викат.

Това ми се върти постоянно в главата, защото е преди начало на спектакъл и съм си го направил и на песен. Между близки хора се преплитат някакви неща, до които ти си стигнал, но не си им ги споделил, но те ти го споделят с поезия или песен, която е подобна на твоята, която ти си правил, без те да знаят, че ти си я направил. Учим и възприемаме песните, защото се припокриват идеите ни и те са в хармония. И това е страхотно.

- Не ти ли е трудно да учиш други авторски песни и да ги изпълняваш?

- Не, точно обратното е. Става дума за много стилове музика – и поп, и софт поп, пънк, джаз, класика като опера.


Николай участва тази година във второто издание на рок фестивала Rebel Rebel

- Твоя музика звучи във филма "Понякога сънувам, че умирам“. Би ли разказал малко повече как твои парчета се превърнаха и във филмова музика.

- Песента ни с Casual Threesome „Феникс“ („Phoenix“) спечели конкурса на БНР „Пролет 2020“. И тогава режисьорът Златан Деков ни предложи да заснемем видео към парчето, но заради пандемията нещата не се получиха веднага. Своята идея за клип обаче той разви по-широко и засне цял филм и след като ни го показа ни попита дали искаме музиката ни да звучи във филма и ние се съгласихме. Една талантлива млада актриса - Девина Василева изпълнява главната роля в "Понякога сънувам, че умирам“. Това е късометражен филм за момиче, което живее изцяло във виртуалния свят. И след като излезе филмът  Златан ни предложи да направим видео към парчето с кадри от филма. В "Понякога сънувам, че умирам“ звучи и друго мое парче, което съм написал с Джокича от Jin Monic. Филмът беше показан сега на Фестивала „Златна роза“ във Варна и доколкото знам е бил приет доста добре.

- В предишното наше интервю сподели, че мечтаеш за филмова роля, но пък сега с филмовата музика си направил първа крачка към киното.

- Да, би ми се искало да играя във филм. Бих, стига да ми е интересно. Като ми стане интересно то не ме пита и аз вече започвам да си го представям. Така беше с „Исус Христос суперзвезда“, така е и тук в „Мелофобия“.

- Ти самият сънувал ли си, че умираш?

- Сънувал съм, че ще умра или че вече съм мъртъв. Като учих философия в 10-ти клас прочетох в един учебник и оттогова ми е останало – всъщност ти не сънуваш самия момент на смъртта, а си представяш какво е след това. Тези представи са част от подсъзнанието. Може би това е единствената точка, която не разбираме. Опитваш се да видиш много надалеч в някакво черно пространство.

- Би ли искал да се преродиш?

- Да, в нещо, което има общо с всички мои близки хора и същества. Животът се върти, а смъртта е един рестарт, в който започваш отначало. Може би животът е един и същ, а ние просто го живеем различно. Това е една от теориите. Много са, аз обичам да мисля върху тях.

Никеца като Исус в рок операта "Исус Христос суперзвезда" в Пловдивската опера. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- Мислиш ли за смъртта и безсмъртието, когато играеш Исус?

- Да и продължавам да го мисля всеки път, когато играя Исус. То просто ни пренася.

- Какво бе усещането да се превъплътиш в Христос на Античния театър, където в началото на септември играхте рок операта „Исус Христос суперзвезда“ на режисьора Веселка Кунчева?

- Неописуемо. Велико. Просто си представих как зрителите са застанали като свидетели в съда по време на сцената, когато бичуват Христос. Като си спомня спектаклите през двата дни и репетициите, защото ние се вживяваме истински, и направо настръхвам. Страшно реално е с този бял мрамор.

Античният театър е завършен през 117 г., което реално е сто години след Христос. И това нещо се чувства и усеща. После си даваш сметка реално, но подсъзнателно като потънеш в музиката, която е полуматерия, почти може да я пипнеш. Античният театър е една от най-великите сцени, на които съм се качвал и които мога да си представя. Тази магия да го играем там и да се „изгубим“ там – усещането е уникално.

Над 5000 зрители гледаха "Исус Христос суперзвезда" на Античния театър в Пловдив в началото на септември. Снимка: Александър Богдан Томпсън

- Колко дълго те държа енергията на Исус от Античния театър?

- Много бързо ми се наложи да се върна в торнадото на „Мелофобия“. (смее се) На другия ден след спектакъла в Античния театър вече бяхме на репетиции за новата постановка.

Но това преминаване от едно в друго е нещо нормално според мен. Харесва ми, че мога да свикна с тези превъплъщения. Защото в крайна сметка бих искал да играя най-различни роли и да правя най-различни неща, чрез които по някакъв начин мога да се изразя. Спектакълът „Мелофобия“ е изпълнен с неща, които всеки човек, който е слушал музика ще може да приеме. И всеки ще разбере например защо понякога музиката може да ти дойде в повече. Защото музиката влияе по подобен начин като наркотиците. Музиката води до тежки халюцинации. Ставаш, пиеш вода, пускаш си една песен и започваш да халюцинираш. Започваш да се движиш странно, да мяташ ръце. Музиката е и медитация.

Цвети Пеняшки като Пилат Понтийски, Никеца като Исус, Керана като Мария Магдалена в краката на Христос и Владимир Михайлов като Юда са забележителни в рок операта "Исус Христос суперзвезда". Снимка: Александър Богдан Томпсън

- Медитираш ли?

- Свирил съм в продължение на час и половина без да спра на йога сеанс с 30 човека. Седнал в шива позиция, в единия ъгъл, им свиря моята песен “Violet“, докато стигнат седмата си чакра, която е виолетова. Свиря доста разтегнато “Violet“ – около 40 минути, като минавам през всякакви импровизации.

- Как премина това лято за теб – май на доста бързи обороти?

- Това ми беше най-бързото лято в живота и много съм благодарен за всички концерти – и самостоятелните, и тези, които имах с Милица Гладнишка с проекта „Лисицата и Котарака“, и с Casual Threesome, и концертите с P.I.F., които ме каниха като солист. Обиколих много места из страната и участвах на различни фестивали.

С момчетата от P.I.F. свирихме на Бузлуджа на благотворителния фестивал Open Buzludzha. Този паметник е много интересен, бих казал дори уникален и е хубаво залата да се използва за концерти. Приветствам идеята този паметник да бъде възстановен и да се използва за културни събития. Представям си, че вътре музиката би звучала страхотно и че акустиката е брутална. И на последния фестивал, в който участвах - „Rebel Rebel“, също се чувствах страхотно. На Sofia Summer Fest също беше много яко и благодаря на No More Many More, че ме поканиха да свиря с моята нова банда, която сформирам. Сега записвам нови песни с много яки музиканти и съвсем скоро ще обявим новата група.

Рокаджията до параклиса на своя светец-покровител - Свети Николай на нос Калиакра. Снимка: Пламена Милева

- Никец, мечтата ти е била да следваш в НАТФИЗ, но в крайна сметка поемаш по малко по-различен път – пътя на музиката и актьорството, до които достигаш сам. Има ли певци и актьори, от които „си крал“, образно казано и на които си искал да подражаваш?

- Като завърших публична администрация в УНСС си мислех да кандидатствам режисура в НАТФИЗ. Казах си, че няма смисъл да кандидатствам актьорско майсторство, макар че исках да съм актьор. Но като по-малък си мислех, че искам да съм диригент, за да познавам обстановката и така после се насочих към режисурата. Но в един момент ме грабна вълната и започнах да си изследвам всички любими актьори и любими групи и не кандидатствах в НАТФИЗ. Бих искал да споделя, че имам щастието да работя с невероятни режисьори, които са и уникални хора – Веселка Кунчева, която е режисьор на „Исус Христос суперзвезда“ и сега с Цвети Пеняшки в „Мелофобия“.

Иначе първия филм, който гледах на кино – мисля, че беше през 1989 г., беше „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“. Тогава бях на 4. (Никеца тананика мелодията от филма, б.а.). Баща ми ме заведе в кино „Сердика“. Много добре си спомням плаката с Шон Конъри и Харисън Форд. Това е един от любимите ми филми и винаги още от малък съм искал да изглеждам като Индиана Джоунс, както и като Съли от „Доктор Куин лечителката“. (смее се)

Бях много впечатлен и когато баща ми ме заведе и гледахме „Млади стрелци“. И една от първите песни, които са ми останали в главата е "Blase of Glory“, която звучи във филма. Много ме впечатли, макар че тогава не знаех какво се пее. Този уестърн беше велик. Много обичах да гледам уестърни и екшъни. Веднъж откраднах от един съученик видеокасета със запис на „Терминатор 2“. Аз нямах филма и можех да го гледам само у моя съученик. Един път като го гледахме няколко пъти у тях и когато той отиде до тоалетната, аз грабнах касетата и хукнах към нас. Но след десетина минути майката на моя съученик дойде с него да търси касетата, а аз се бях скрил под кревата, държейки видеокасетата. Нашите много ми се караха и ме накараха да върна филма. Ей такива неща си спомням сега. (смее се)

Като малък гледах и „Пришълците“, и „Джурасик парк“ и със сестра ми много ни харесваха тези филми. Няма да забравя никога и когато през 2000 г. на голям екран излезе „Гладиатор“. Велик филм. Със сестра ми на видеокасети имахме „Терминатор 2“, „Книга за джунглата“ и „Коса“. Сестра ми Румена е невероятен певец, самоука е, иначе се занимава с озеленяване и има фирма за озеленяване. Със сестра ми знаем наизуст всички песни от „Коса“ още от малки. Сега вече година съм обсебен от Седма симфония на Шостакович – „Ленинградската“ и от цялата история около създаването й.

Баща и син - Николай на премиерата на книгата на татко си Лъчезар Воденичаров "Сила и страх". Писателят инженер е известен с литературния си псевдоним Воден Чаиров

- Никец, вероятно мнозина ще се изненадат, но ти си и ловджия. Каква пушка имаш и сега ходиш ли на лов?

- Да, имам пушка - „Тула“ 64-та година, 16-ти калибър, двуцевка, първия модел без петлета със сребърна глава и с прав приклад. Отраснал съм в семейство на ловци, рибари и музиканти. От съвсем малък съм ходил с дядо и татко по полята. И цял живот сме се хранили с месо, което е живяло до преди малко – диво, но което е сто пъти по-добро от който и да е котлет от прасе в магазина. Баща ми - Лъчезар Воденичаров е ловец, рибар и писател, има издадени и няколко книги. Да ми е жив и здрав! От него съм научил много неща. 

- Има ли сблъсък между Николай, който държи пушката и Никеца, който държи китарата, имайки предвид, че обикновено музикантите като теб са пацифисти и не убиват хора с куршуми?

- Има сблъсък, но аз държа пушка единствено, за да си набавя храна. Ловуването е от древни времена и в случая става дума за лично набавяне на храна, а не по промишлен начин и после да ядем „весели“ прасета и пилета, натъпкани с какво ли не.

От малък съм свикнал да ходя много – и в жега, и в студ. Ходил съм с часове на полето в страшен пек – 50 градуса жега и не се страхувах от слънцето.

Баща ми и чичо ми ходиха по полето за пъдпъдък. Ние сме от Ямболско и най-често ходихме на лов в село Камен връх на юг от Ямбол. Баща ми и чичо ми тогава бяха млади мъже в разцвета на силите си, а аз бях 8-годишен. Обичам много полето и маранята. Обичам дългата степ и вятъра.

За пъдпъдък се ходи през август, той е на земята и за да се хване трябва доста да вървиш. Аз вървя след татко и чичо, изморявах се, но не се отказвах и продължавах да ги следвам. На 15 години вече ми дадоха да стрелям с пушка. И тези двама мъже вървят с едно дете в 50-градусова жега, като на полето няма никаква сянка. Вървим с дълги панталони и ботуши в тази горещина, защото минаваме през трънаци и високи треви и трябва да сме добре екипирани. Аз много обичам да вървя и оттам имам тази физическа издръжливост. Ходихме да ловим и диви патки в Тунджа. А след това се събирахме под астмата с дядо Николай, на когото съм кръстен, с татко и чичо и правехме голяма трапеза. 

Певецът в ямболското село Иглика

Самият момент на жертвата ме е вълнувал - тези думи нямаше да ги има, ако ги нямаше моментите, които ги пораждат. Но аз изхождам от факта, че това са правили и дедите ни. Това е част от инстинкта ни, то е вътре в теб, просто се притъпяват тези неща с издърпването ни от природата – това е факт, който дори и в музиката се случва. През 40-те години по времето на нацистка Германия Гьобелс решава да вдигне стандарта на „ла“ с 8 херца.

Стандартът на „ла“ - в колко херца трепти „ла“ - той го е направил на 440 херца. 432 херца трепти „ла“ от сумати време като най-често срещан стандарт. Когато „ла“ трепти в 432 това е кратно на 9 – това е трептенето на вълните на природата. Джазът от преди 40-те години е в 432 херца. В много от класическите произведения „ла“ трепти в 432 и когато „ла“ трепти в 432 тук се намесва нумерологията, тъй като съм се интересувал и от това. Числото 432 прави 9. Всички останали шест главни ноти трептят на стойности кратни на 9. Казвам това защото много често човек е воден от интуицията – ти нямаш логическо обяснение за нещо, което мислиш и смяташ, че е правилно, но усещаш, че е така.

Снимки: Личен архив на Никеца