По-добре Гочоолу и Дочоолу да правят избори , отколкото Гала и Мон Дьо да ги коментират

Родната телевизия е нещо като усъвършенстван тостер – натискаш копчето и винаги изскача едно и също

Коментар
03:58 - 29 Октомври 2019
9918
По-добре Гочоолу и Дочоолу да правят избори, отколкото Гала и Мон Дьо да ги коментират

В неделя станах с вдървен врат по времето, когато се надига и Лили Иванова. Пътем грабнах едно кафе (без захар, две сметанки), върнах децата на майките им, отидох да дам поредния си безсмислен глас за съсухрената градска десница и се прибрах да гледам Нюкясъл срещу Уулвърхямптън. Малко преди 6 следобед Джони Кастро тъкмо беше вкарал за 1:1 и реших, че е крайно време да превключа канала и да погледам екзитполове, социологически анализи, антропологични прогнози и футуристични изводи. И също като Джони вкарах. Жесток автогол.

Колкото е вярно, че Данчо Хаирсъзина, Фильо Гочоолу и Танас Дочоолу са вечни народняшки архетипи, чийто дух се събужда щом дойде време за някаква изява на пряка демокрация, трижди по-вярно е, че в последните години медийната среда успя да създаде не по-малко устойчиви образи на колективното несъзнателно. Те коментират новата на Кобрата, старата на Багата, оставката на Перуката, изравянето на трупа на Франко, турската инвазия в Сирия, кинематографичните достойнства на „Жокера“ и слабия улов на лефера.

Освен щатните костюмари, всяка национална медия се чувства длъжна да поддържа евтина кохорта тотални коментатори, специалисти по всичко, тщеславни бръмчалки и бръмчалници, които за един сандвич и две бутилки минерална вода на аванта са готови да изкарат цял ден в ефир, за да просвещават публиката с онова, което са прочели вчера във фейсбук, онзи ден в уикипедия, или един приятел им е пратил на клипче по вайбъра.

Големият американски постиндустриален философ Алвин Тофлър твърди, че работата на  сериозния футурист и изследовател на цивилизационните модели не е да прави прогнози. Това повече приляга на телевизионните шоупрограми и астрологичните колонки във вестниците. Без да искаме, сме създали перфектната емулгация на неговия саркастичен модел. Само че съвсем сме пресолили манджата. Едно е да осигуриш на неделната аудитория 12-часово забавление по изборно време, съвсем друго е да пуснеш Мон Дьо и Гала да чикчирикат на фона на репортажи за електорална активност и относителна можоритарност на вота.

Родната телевизия е нещо като усъвършенстван тостер – натискаш копчето и винаги изскача едно и също нещо. Било то 50-годишният бюст на Гала, или десетилетие по-младият, но доста по-набъбнал шкембак на Мон Дьо. Когато искаш да има сълзи – викаш Тити Папазов. Ако става въпрос за нещо източно, било то килим или история на ислямското право, звъниш на Владо Чуков. Става ли въпрос за макроикономика – Мика Зайкова е винаги готова да ожали пенсионерите. При епидемия, независимо дали е от заушки, СПИН или свинска чума, идва проф. Мермерски да обясни как се лекува рак на дебелото черво с настойка от прополис.

Все се надявах, че за изборите, които са веднъж на няколко години, ще видя някое свежо лице, ще чуя експертно мнение, оригинална идея, поведенчески анализ, актуална гледна точка върху обществения дневен ред. Получих обаче поредния, само че удължен, сутрешен блок с познатите и до болка втръснали муцуни. Липсваше единствено включване от кухнята, където Гала да забърка един омлет между екзитполовете на „Медиана“ и „Сова Харис“.

Вместо това манджата я забъркаха сърдитите, но вече отдавна не млади хора Ивайло Цветков – Нойзи, Любен Дилов - син и Мартин Карбовски, които турили крак връз крак си подаха на къс пас самоцелна афористичност и псевдоскандален екзистенциален гняв. Кога лидерите на алтернативно-бунтарската градската субкултура от 90-те се превърнаха в сърдити старчета, тънещи в собствената си арогантност, така и не съм усетил. Преходът е бил плавен, но е все така ужасяващ.

В крайна сметка си пуснах късния бразилски мач – там евтиното шоу и циганията са си съвсем на място. И за пореден път се убедих, че е по-добре Гочоолу и Дочоолу да правят избори, отколкото Гала и Мон Дьо да ги коментират.