Последната изповед на Синиша: Роден съм два пъти, бих направил всичко отново

Живот, радости, триумфи и болки с борбата с болестта. Всичко това разказа Синиша Михайлович на Андреа ди Каро, заместник-директор на „Гадзета дело спорт“, в автобиографията си, която издаде през ноември преди две години. Заглавието й е „Мачът на живота“, а на 16 декември след упорита и продължителна битка 53—годишната сръбска легенда ни напусна.

Предлагаме ви част от откровенията на Синиша Михайлович.

"Казвам се Синиша и съм роден два пъти. Първият на 20 февруари 1969 г. във Вуковар, бивша Югославия, сега в Хърватска. Трябва да благодаря на майка ми Виктория, хърватка, и баща ми Богдан, сърбин, че съм се появил на бял свят. Било е четвъртък, когато се случило и не съм проплакал. Казаха ми, че съм се родил с твърд характер и че е трябвало да ме шляпнат три пъти, за да проплача. Петдесет години по-късно, на 29 октомври 2019 г., се родих за втори път в болницата „Сант’Oрсола“ в Болоня. И този път трябва да благодаря на едно непознато американско момче, което ми даде своя костен мозък, и на медицинския екип, който се погрижи за трансплантацията, за да излекува левкемията. Този ден беше вторник, получавах само ласки от всички, но плаках дълго.

Два пъти съм роден, но вече съм живял много животи.

Когато станах на 50, на 20 февруари 2019 г., погледнах назад: „Синиша, колко свят си видял...“. Пошегувах се с това, издувайки мускули: „Чувствам се на двайсет години, но понякога си мисля, че съм на сто и петдесет за всички преживявания, които съм имал“.

Моето юношество в Сърбия, тежката работа на родителите ми, дните, в които бях сам и играех футбол, началото на кариерата ми, Цървена звезда, опасните приятелства в Белград в края на 80-те, спортните триумфи. И след това Италия, посвещението в най-красивото и важно първенство в света, отборите, за които съм играл, тези, които съм тренирал, и многото градове, в които съм живял.

Срещал съм президенти, които са белязали света на индустрията, финансите, политиката, модата, киното, комуникацията и издателството. Бил съм трениран от майстори на тактиката и живота и съм минал през тридесет години футбол със съотборници и приключения. Големи шампиони, млади таланти, неспазени обещания и... достойни четки.

Играл съм, печелил съм и съм губил легендарни мачове, които са останали в историята и някои са пълни със сенки. Познавам гордостта да играя за националния отбор и да съм му бил треньор. Купи и титли в първенството, божествени свободни удари и голове под сглобката на вратата, здрави битки, аплодисменти и освирквания, изкачвания, падания и рестарти. Скандали, обвинения, ожесточени спорове. Слава и оръжия. Глад и богатство. Аз съм баща на шест деца, пет от брака ми с Ариана, любовта на живота ми: семейството ми е най-красивата победа.

И то насред целия опустошителен опит от войните на Балканите. Кърваво, братоубийствено, нечовешко. Югославия се разпадна, купища мъртви, а раните не зараснаха.

Докато на петдесет години всичко това минаваше пред очите ми, само няколко месеца по-късно започваше най-важната игра, тази внезапна болка, анализите, диагнозата: остра миелоидна левкемия. Съобщението, хоспитализацията, леченията, смелостта, която се сблъсква със страха. Сълзите, надеждата. Трансплантацията, завръщането на пейката, преоткриването на малките неща. В моята съдба обаче пише, че трябва да опитам всичко, дори да съм положителен за COVID-19, вирусът, който заключи света у дома.

Винаги съм бил труден, раздвоен човек, който се превъзнасяше в конфронтация. Имам силен характер, който за мнозина е синоним на темперамент. Може би защото никога не съм се крил, дори да заемам неудобни пози. Аз съм сърбин от главата до петите, със силните и слабите страни на моя горд народ. Чувал съм хиляди мнения за мен, често повърхностни. Не бях войнолюбивият и мачо, който мнозина обичаха да рисуват преди години, без изобщо да са ме познавали, не съм героят, за когото мнозина сега обичат да разказват след борбата ми с болестта. Със сигурност не съм идеалният пример. Често съм живял твърдоглаво. Но дори някой с качества може да бъде трогнат и да има моменти на слабост.

Не съм непогрешим, никога не съм мислил, че съм: грешах и пак ще греша, но винаги като мъж. Но винаги платени, без отстъпки. Всеки, който ме познава, знае, че мога да бъда мил и нежен, но е много по-добре да не ме ядосват.

Дълго време предпочитах строгостта пред усмивката. И на тези, които ме гледаха повече от пет секунди, казвах: „Какво, по дяволите, гледате?“. Сега се научих да се контролирам малко повече... Остаряваш, променяш се и, надявам се, ставаш по-добър.

Великият писател Леонардо Шиаша в „Денят на совата“ разделя човечеството на пет категории: хора, получовеци, оминики (пораснали деца), пиляинкуло (губещите, без които няма победители) и квакуаракуа (глупаците). Много е прав. И в света на футбола е същото. Все още не знам какво крие бъдещето за мен, но знам, че бих преживял и повторил всичко отново по същия начин. Дори грешките, дори болките. Защото няма идеални животи. И те също биха били скучни. Изживявах всеки мач като живот. И животът като игра. Ако съм това, което съм днес, то е благодарение на всичко, което ми се случи. Настанете се удобно, защото ще ви разкажа за това..."

Само преди дни Арияна Михайлович - вдовицата на сръбската легенда Синиша Михайлович, разказа в социалните мрежи как е прекарала първата си Коледа без любимия мъж.

Седмица след погребението на известния футболист и треньор, неутешимата Арияна публикува изключително емоционално съобщение.

"Първата Коледа след загубата на някого е трудна. Не искате да празнувате, но празнувате. За децата. За семейството. Ще боли. Има подаръци, които няма да трябва да купувате тази година. Празен стол. Спомени на минали тържества. Глас, който не чуваш. Ще бъде трудно, но трябва да се справим.

Може би сред тези сълзи, лека усмивка ще се появи на лицето. Няма нищо лошо в това... Благодарни сме за тържествата, които имахте заедно. Да започнем нова традиция в негова памет и винаги да помним любовта, която беше там", написа тя вдовицата на Михайлович.

Тя публикува и видео от камината, съпроводено от музика на Енио Мориконе.

Синиша Михайлович почина на 16 декември на 54 години след дълга битка с левкемия. Най-голямата му опора през цялото време е съпругата му Арияна, с която са щастливо женени от 1996 г.

След първата Коледа без Синиша, съпругата му Ариана Михайлович продължава да се учи да живее без неговото физическо присъстиве. Но не и без духа му!

"Тези, които обичаме и сме загубили, вече не са там, където са били, но са все така там, където сме ние...," написа съпругата на големия футболист и треньор, който напусна този свят по-рано този месец

"Първата Коледа след загубата на някого е трудна. Не искате да празнувате, но празнувате. За децата. За семейството. Ще боли. Има подаръци, които няма да трябва да купувате тази година. Празен стол. Спомени за минали тържества. Глас, който не чуваш. Ще бъде трудно, но трябва да се справим..."

И в препратка към Коледа и изповедта на Ариана, ви връщаме пак към биографията на Синиша, където той описва вълнунието си като дете от този празник.

"Когато се замисля за едни много далечни коледни празници, разбирам колко различно е било детството ми от това на децата ми.

Днес, в ерата на раздразненото консуматорство, децата искат всичко, натрапчиво разопаковат десетки подаръци и дори се цупят, ако не получат точно товс, което са поискали.

Тогава в нашите торбички за изненада можеше да намериш портокал, малко шоколад, бонбони. Малки неща: но всеки път беше експлозия от радост. Пазех тези десерти и ги ядях бавно, за да издържат с месеци. Стигах така до март-април, като им се наслаждавах малко по малко.

Точно както се случваше с бананите, моята истинска страст.

Екзотичните плодове наистина се намираха трудно в онези дни, но преди всичко струваха много и не можехме да си ги позволим.

Майка ми успяваше да купи най-много един и то от време на време. Когато това се случваше, тя го разделяше на две: половината за мен и половината за брат ми. Този неопределим вкус ме отвеждаше в непознати светове.

Половин банан ми беше достатъчен, за да пътувам с въображението си.

Футболът ме направи милионер: задоволявах всяка прищявка за храна и вино. Ако исках, можех да ям хайвер, стриди и да пия реколта шампанско всеки ден за обяд и вечеря.

И все пак никоя храна, дори най-ценната, изискана и скъпа, не е задоволявала вкуса ми така, както тези малки парченца банан, вкусвани като дете.

Един ден, бях на осем години, във внезапен прилив на идеали, бунт и големи планове за бъдещето, казах на майка ми: „Когато забогатея, ще си купя камион, пълен с банани, и ще ги изям сам".

Кое днешно дете би мечтало за камион с банани?".