Проф. Слатински: Децата чакат подаръци, украинчетата - край на ужаса
Западът с някакви периферни сетива се докосва до драмата и нещастието на тези деца
Неведомите житейски пътища тези дни ме отведоха някак на едно предколедно детско тържество с българчета, разни европейчета и шепа украинчета. Деца като деца, на пръв поглед в благата атмосфера на празненството не можеш да ги отличиш едно от друго.
Но...
Всички деца без украинчетата бяха с грейнали личица, искрящи очички, пеят Тиха нощ, свята нощ; Мери Крисмас; Джингъл Белс; С червените ботушки...
А украинчетата - с тъжни личица, потъмнели очички, пеят през сълзи за Украйна, за родния дом, за мир, и затова да няма война, да се приберат отново вкъщи.
Тези украинчета - милички, красивички, натъжени и умислени бяха като семенца и пухчета, подхванати от вихрушка, от някакво безумно торнадо и разпилени, разхвърляни по света, из Европа и у нас.
Никой друг освен тях не може да разбере в пълна степен и да осъзнае в пълна мяра тяхната трагедия.
Западът с някакви периферни сетива се докосва до драмата и нещастието на тези деца. И с непонятно чувство на изпълнен дълг и изпрана съвест им обръща гръб и се нарежда на опашката за рождественски подаръци...
Така и на тази весело-маскарадна детска олелия.
Всички дечица подбутвайки се и пререждайки се едно друго се струпаха около огромния чувал на добрия Старец с червената шапка и бялата изкуствена брада. А някъде накрая на стълпотворението от детска глъч и жизнерадостна суета стояха самотни и смълчани украинчетата и чакаха търпеливо да дойде техният ред с почти загубената надежда, че и за тях ще остане някое и друго подаръче. Каквото остане - това. Колкото - толкова. Когато - тогава. Както - така...
Препечатваме от личния фейсбук на проф. Николай Слатински. Заглавието е на редакцията.
