Режисьорът аниматор Пенчо Кунчев пред Lupa.bg: В компютърната анимация липсва онзи живец и артистизъм на рисуваните филми

Пенчо Кунчев е роден в София през 1951 г. Възпитаник е на Висшия институт за приложни изкуства в Прага, където се дипломира с анимационния филм „Соната Фачиле“. Започва кариерата си в Студията за анимационни филми „София”. Дебютира като режисьор през 1984 г. с филма “Момиченцето, котенцето и стенният часовник”, показан на следващата година на фестивала за анимационни филми в Анеси, Франция.

Филмографията му включва “Романс за вятъра” (1986), “Луната със сините очи” (2001), "Рози в нощта" (2019) и др. Серията “Приключенията на бебето” (1986-1994) - създадена в сътрудничество със Студията “Колиба” в Братислава, му носи национално и международно признание. Работи като режисьор, сценарист, художник и аниматор на свободна практика, както и в областта на приложната графика. Президент е на българската секция на Международната асоциация на анимационния филм - АСИФА, като от 2006 до 2009 е вицепрезидент на световната асоциация. Преподавател е в програма “Анимационно кино” в Нов български университет.

Член е на селекционните комисии и журитата на някои от най-известните международни анимационни фестивали в Европа и Азия. Гостуващ лектор е в Дзилинския анимационен институт в гр. Чангчун, Китай. Изложби с рисунки към негови филми са показвани в Белград и Братислава. Негови статии за изкуството на анимацията са публикувани в наши и чуждестранни издания. За филмите си е награждаван многократно от различни фестивали. Активно участва във възобновяването и организирането на Световния анимационен фестивал във Варна, който тази година ще се проведе за 20-ти път.

- Г-н Кунчев, във Варна започва 20-то юбилейно издание на Световния фестивал на анимационния филм. С какво е ценен този фестивал през годините?

- Фестивалът се появи през 1979 г. и бе един от петте най-значими фестивали за анимационни филми в света заедно с тези в Отава, Анеси, Загреб и Хирошима. Тогава това бе единственото място в Източна Европа, където авторите в тази част на Стария континент имаха уникалната възможност да видят най-новото в световното анимационно кино. Гостите от чужбина бяха впечатлени от огромната зала в Двореца на спорта във Варна, в която 5000 зрители гледаха анимационни филми.

Фестивалът бе повод за нашите автори в тогавашната Студия за анимационни филми „София“ да сравнят своята работа с тази на колегите им от други страни, да потърсят своето място в световните тенденции на анимацията и съответно да се опитат да направят нови и още по-хубави филми. В резултат на това нашата анимация тогава отбеляза видимо развитие. Мисля, че и днес това влияние на фестивала не е по-малко значимо от това от преди години.

В наши дни авторите вместо да ходят надалеч в Анеси или Отава е достатъчно да си вземат билет за влака или да се качат на колата и да дойдат в морската ни столица, където в продължение на пет дни ще видят най-новото от световната анимация. Това е много важно не само за професионалистите, но и за студентите, които учат анимация в НАТФИЗ и в Нов български университет. На фестивала има специална категория „Студентски филми“. За младите хора е много важно да видят творби на техни колеги студенти от други учебни заведения по света като това би бил допълнителен стимул в тяхното художествено развитие.

Кадър от филма на Пенчо Кунчев "Бебе в телевизията" - част от поредицата "Приключенията на бебето” 

- Какво е вашето впечатление - обикновеният зрител има ли интерес към българската анимация?

- В миналото към българската анимация имаше огромен интерес. Спомням си, че като ученик в Художествената гимназия бягахме от часовете, за да гледаме специалните програми с родна анимация в тогавашното кино „Славейков“, където днес се намира Френският културен институт, след което оживено ги дискутирахме. За нас автори като Доньо Донев, Иван Веселинов, Стоян Дуков бяха кумири. В днешно време публиката, която идва във Варна, не е достатъчна и би ми се искало да е по-многобройна.

Когато в София през януари и февруари правим т.нар. ехо от фестивала във Варна, салоните винаги са пълни с публика. Може да се каже, че има интерес както към чуждата, така и към нашата анимация.

Кадър от анимацията "Бебе в салона", режисирана от Пенчо Кунчев

- Какви са акцентите на 20-я Фестивал на анимационното кино и ще присъстват ли аниматори, които са били и на първото издание на фестивала през 1979 г.?

- Поканих някои от режисьорите, които са печелили Голямата награда на Фестивала да изпратят видеообръщения, които ще пуснем във вечерта на откриването на 11 септември в голямата зала на Фестивалния и конгресен център във Варна. Такива поздравления ни изпратиха Иржи Барта от Чехия, Пол Дрийсен от Холандия, Андрей Ушаков от Русия, Бруно Бозето от Италия и Том Мур от Ирландия.

За отбелязването на 20-я юбилей сме подготвили и една много интересна изложба с плакати на всички филми, наградени през годините с Голямата награда. Изложбата е и своеобразна история на фестивала, тъй като тези плакати отбелязват годините на неговото провеждане и развитие.

Посетителите ще имат рядката възможност да видят плакати на такива шедьоври на анимационното кино като например „Алегро нон тропо“ на Бруно Бозето, който печели Голямата награда през 1979 г., „Небивалици“ (1985) на естонския режисьор Прийт Пярн от СССР, който е член на тазгодишното жури, „Парад“ (1987) на Йежи Куча от Полша, „Любовни игри“ (2013) на Юнг Юми от Корея или „Горски цар“ (2016) на Жорж Швицгебел от Швейцария.

Кадър от филма на Пенчо Кунчев “Луната със сините очи”

Не бе лесно издирването на всеки един от плакатите, тъй като някои от авторите на филмите вече са починали, други нямаха плакати, а трети не се отзоваха на поканата. За щастие участниците в изложбата съставляват по-голямата част от носителите на наградата. Братята Куей направиха специално за изложбата ни цели четири превъзходни шедьовъра на плакатното изкуство към техния филм „Маска“ (2011). Изложбата показва и значението на плаката като някакъв вид лице на филмовото произведение, представящо в синтезиран, но същевременно и загадъчен вид неговия художествен и драматургичен облик.

За осми път направих и изложба с рисунки на студенти от специалността „Анимация“ в Нов български университет. Освен че показва едни от най-добрите студентски рисунки, изложбата се явява и като стимул за техните автори да рисуват още по-хубаво, сравнявайки своите неща с тези на техни колеги. Тя е и стимул за тяхното по-нататъшно развитие, тъй като срещата с публиката винаги действа благоприятно върху всеки творец.

Кадър от филма на Пенчо Кунчев “Луната със сините очи”

- Вие защо се насочихте към анимацията като ваша професия. С какво ви грабна анимационното кино?

- Първоначално се бях насочил към специалност „Илюстрация“ в Художествената академия и мечтата ми беше да стана илюстратор на книги. Когато бях в 4-ти курс на Художествената гимназия в София, се появи съобщение, че се предлагат места за специалността „Анимационно кино“ в Прага. Тогава един от моите учители Иван Иванов, който преподаваше декоративни изкуства, ме посъветва да кандидатствам и анимационно кино понеже то съчетава в себе си различни видове изкуства и има допирни точки и с илюстрацията. В крайна сметка кандидатствах анимация в Чехословакия и илюстрация в в София и бях приет и на двете места. Но тогава законът беше такъв, че първо трябваше да отбием военната си служба.

Две години бях войник и след това отидох в Художествената академия, за да кажа на секретарката, че се отказвам от Чехословакия, тъй като искам да уча илюстрация в Академията. Тя ме погледна учудено и ме попита: „Вие наред ли сте? Помислете си отново!“ И тогава отново дойде моят преподавател от Художествената гимназия и ми каза да не се колебая и да отида в Чехия и ако не ми хареса да се върна. И наистина така и направих – заминах за Чехия и не съжалявам, че там завърших образованието си във Висшия институт по приложни изкуства в Прага, специалност „Филмова и телевизионна графика“.

Кадър от филма на Пенчо Кунчев “Луната със сините очи”

Започнах да уча през 1974 г. Макар че бяха изминали едва 6 години от драматичните събития през 1968 г. все още се чувстваше полъха на Пражката пролет.

В Чехословакия имаше доста повече информация от всички сфери на културата и изкуството, отколкото в България. Там изгледах шедьоври на световното кино. Въпреки че Чехословакия беше част от социалистическата система, в Прага се правеха страхотни изложби на западни художници. И до ден днешен тези събития са ми останали като незабравим спомен.

Имах честта да ми преподава г-н Милослав Ягр, един от най-големите чешки илюстратори по това време. Тъй като обаче беше подписал Манифеста 2000 думи - най-известният и важен документ на Пражката пролет, публикуван на 17 юни, 1968 г., и призоваващ за народно движение, което да подкрепи процеса на демократизация в страната, г-н Ягр бе „анатемосан“ от властта и до промените през 1989, си остана асистент,– не го повишиха нито на доцент, нито на професор. Едва впоследствие академичния му статус бе променен. Той имаше висока култура и ни насочваше към най-добрите западни образци в изкуството. Като добавим и изключително богатата библиотека в института, всичко това допринесе за нашето художествено развитие като творци с разностранна насоченост.

Кадър от анимационния филм "Рози в нощта"

- Вие сте правили линогравюри към „Железният светилник“ на Димитър Талев и Любен Зидаров е бил възхитен от тях и ви е казал, че всъщност няма смисъл да учите илюстрация. Почувствахте ли се поласкан?

- В Художествената гимназия, когато мислех да кандидатствам илюстрация, работех с различни техники – въглен, акварел, линогравюра. Тогава правих илюстрации към стихотворения на Христо Смирненски, към разкази на Елин Пелин, Иван Вазов, Йордан Радичков, Николай Хайтов, както и към произведения на Емил Зола и Ф.М.Достоевски, а за дипломната си работа направих 12 линогравюри към „Железният светилник“ на Димитър Талев. Докато учех направих две изложби в Музея на Христо Смирненски в София, където показах въгленови рисунки към стихотворения на поета. Тези илюстрации останаха в архива на музея.

След дипломирането ми в Художествената гимназия  отидох при Любен Зидаров на консултация и му показах някои от моите направени до тогава илюстрации, включително и графиките от дипломната ми работа. И тогава той ми каза: „Вие няма нужда да учите в Художествената академия, толкова са хубави вашите линогравюри.“

Въпреки това обаче, кандидатствах и бях приет на второ място в академията. Тогава мои кумири в областта на линогравюрата и илюстрацията бяха Васил Захариев, Веселин Стайков, Борис Ангелушев, Петър Чуклев и други майстори в нашата графика.

Кадър от анимационния филм "Рози в нощта"

- Вие сте автор и на рисунките към чешкото издание на „Хитър Петър“. Какво предизвикателство беше за вас да го илюстрирате?

- След като се дипломирах с рисувания филм „Соната Фачиле“ по музика на В.А.Моцарт, от пражкото издателство „Албатрос“, което издава книги предимно за младата публика, ми предложиха да направя илюстрации към „Хитър Петър“. Казаха ми, че като българин би било любопитно да направя илюстрации към българските приказки. След като получих преведените на чешки текстове, направих 9 цветни илюстрации и през 1981 г. книгата излезе от печат. Канили са ме и в чешки списания, където също съм правил илюстрации за различни текстове.

Пенчо Кунчев е автор на рисунките към първото чешко издание на българските народни приказки "Хитър Петър"

- Как се отнасяте към компютърната анимация?

- Дали компютърната анимация ни харесва или не, тя е факт. Тя е една непрекъснато развиваща се и настъпваща технология. Като член на селекционната комисия на тазгодишния фестивал във Варна ми направи впечатление, че около 90% от филмите, които идват, са направени с компютър. Имаше и куклени филми, заснети с реални кукли. Тук и там имаше и ръчно рисувани филми, като например „Гласът на морските сирени“ на Джанлуиджи Токафондо, който ще имаме удоволствието да видим във фестивалната програма.

Разбира се има разлика между ръчната и компютърната анимация, но технологиите толкова много напредват, че вече умело имитират ръчната рисунка.

За да правиш обаче имитация с компютър на такива техники като въглен, акварел, пастел и т.н., за които има съответните програми, ти трябва преди това да си работил с тези техники върху хартия. В противен случай  резултатът би бил плачевен. Това се отнася в голяма степен и за студентите. Някои от тях дори ми заявяват: „Господине, за нищо на света няма да ме накарате да рисувам на хартия.“ Добре, троши си главата с компютъра и ще видим, че резултатът няма да бъде такъв, какъвто би трябвало да бъде.

Кадър от анимационния филм "Рози в нощта"

Технологиите напредват, но въпреки всичко, гледайки един компютърен филм и сравнявайки го с филм, правен на ръка, има нещо, което ги различава и което не може да се опише с думи. В това, което е правено на ръка, си личи, че има някакъв живец, артистизъм в рисунката, в щриха. Компютърът никога не може да замести щрих, направен с реални материали като въглен, пастел или акварел. Но тези технологии някак си улесняват работата, правят процеса за правене на филма по-кратък. Напоследък виждаме как едни и същи автори всяка година се явяват на фестивалите с нови и нови филми. Ако рисуваха на ръка би било абсурд да се явяват всяка година.

Филми вече може да се правят дори на телефона, вече има и изкуствен интелект, благодарение на което има хора, които на всеки шест месеца изкарват нови филми с времетраене дори от 10-15 минути. От една страна те си разширяват творческата биография, но за мен такива успехи са доста съмнителни. Те са полууспехи, защото тук намеса има и технологията, с която вече разполагат голяма част от хората по света имайки достъп и до едни и същи програми. Постепенно се изтриват границите между чистата авторска рисунка и тази, за която немалка заслуга има и дигиталната намеса. 

„Авторите“ казват: това е моят филм - доколко обаче е техен или на компютъра е твърде спорен въпрос. И тази компютъризация води до някакъв вид уеднаквяване и дори обезличаване,

тъй като една и съща програма може да се използва от човек в Австралия, в Аляска, в Патагония и резултатът би бил сходен. Друго си е, когато тези автори от различните краища на света работят на ръка и тогава да видим аджеба каква рисунка прави ръката без помощта на технологиите. Със сигурност ще има разлика.

Кадър от анимационния филм "Рози в нощта"

- Сложно ли е да се прави анимационно кино в момента в България и Националният филмов център ли е единственият източник на финансиране на анимацията?

- Източникът на финансиране е НФЦ, но тези, които правят филми, вече имат възможност, да си търсят и намират копродуценти и в чужбина. Правят се т.нар. пичинги –  каква грозна дума, и различни семинари в чужбина, които се водят от западни експерти и в които младите автори имат възможност да представят и обсъдят своите проекти с колеги от други страни. След като получат някакво финансиране от България имат възможност да потърсят и други финансови средства в чужбина. Сравнявайки с игралното кино, в анимацията е много по-лесно да получиш субсидия, тъй като проектите на една сесия са не повече от 15, докато в игралното кино са десетки. Там шансът да спечелиш е значително по-малък.

Бих искал да добавя нещо за копродукциите с чужд партньор – те са хубаво нещо, но и малко опасно. Можеш да получиш рамо от чужд копродуцент и ако е французин това ти увеличава шанса за показ на твоя филм на фестивала в Анеси например. Но съществува и известен риск да си ограничиш свободата като творец.

Когато имаш чужд продуцент и той, преглеждайки твоя проект, може да ти каже да промениш някои неща. Защото твоята идея може да се окаже неподходяща за някакъв вид публика във Франция, Финландия или някъде другаде. И ти ще трябва да направиш някакви компромиси със себе си и да направиш промени, които най-вероятно няма да ти бъдат по вкуса. Затова при подобни възможности за копродукции трябва да се подхожда с повишено внимание.

В Прага режисьорът Пенчо Кунчев се дипломира с рисувания филм „Соната Фачиле“ по музика на Моцарт

- На вас преди 1989 г. и сега налагало ли ви се е да правите компромиси с вашите творчески възгледи по отношение на анимационните ви филми?

- Не. Когато правихме филма „Приключенията на бебето“, който беше сериал и копродукция между Студия „София“ и Студия „Колиба“ в Братислава, сценаристите бяха от Чехословакия, аз имах пълна свобода в работата си и никой не ме е спирал и не ми е правил абсолютно никакви забележки както от чехословашка така и от българска страна. Когато правих „Луната със сините очи“ и „Рози в нощта“ също ги направих така както аз искам, без никаква чужда намеса.

Единствената намеса, докато работих в Студия „София“ беше, когато току що завършения филм „Бебето в казармата“ бе показан на художествен съвет. След прожекцията Румен Петков, който след политическите промени през 1989 г. замина да живее в Америка, стана и ми каза как е възможно да се подигравам с руската песен „Катюша“. Във филма има кадър, в който войниците, нахлузили газови маски, лазят по земята като овце на фона на инструментален вариант на въпросната песен. Според него трябвало да я сменим с някаква американска военна песен, а не да се гаврим с руската „Катюша“.

И тогава Стоян Дуков се обади: „Абе, Румене, те с тази песен ходиха и в Афганистан...“. В крайна сметка въпросната мелодия остана във филма. Това беше единственият опит за някаква намеса. Никой нищо не ми е казвал дори за еротиките, които ги има в почти всяка една от сериите.

Кадър от дипломния филм на Пенчо Кунчев „Соната Фачиле“ по музика на Моцарт

- По време на Световния фестивал на анимацията във Варна предстои премиерата на вашата нова книга „Анимационният типаж 1906-2012“, която се основава на вашата докторантура. Бихте ли разказали какво ви провокира да изследвате тази тема?

- В Нов български университет ми предложиха да направя докторантура и трябваше да избера някаква тема. Двоумях се между няколко теми и съветвайки се с моя художествен ръководител проф. Иван Веселинов, се спрях на развитието на анимационния типаж. Това е много важна тема за всеки аниматор. Реших да проследя развитието на типажа от зората на анимационното кино до наши дни. И се получи нещо хем като история на анимационния типаж, хем като история на анимацията, защото следейки развитието на анимационния типаж, се преминава и през развитието на анимационното кино в международен мащаб.

Проследявам развитието на анимационния типаж, както в чужбина, така и в България, което се явява и като кратка история на нашата анимация.

Кадър от филма "Бебе в салона"

Последният раздел е посветен именно на българската анимация. Има и друг интересен раздел, в който се говори за влиянието на художествените стилове в съвременното изкуство върху оформянето на типажа в анимационния филм, и върху неговата цялостна постановка. Разглеждат се влиянията на течения като дадаизъм, символизъм, сюрреализъм, поп арт върху оформянето на анимационния филм.

Книгата съдържа около 460 страници и над 1000 цветни илюстрации. Няколко години работих върху нея, тъй като бе необходимо да бъдат намерени  материали не само от Европа, но и от страни като Нова Зеландия, Австралия, Япония, Аржентина и да бъдат представени на читателя в удобна и привлекателна за възприемане форма.

- Работите ли върху нов анимационен филм?

- О, да, разбира се. Имам няколко проекта, но в момента работя върху един от тях и се надявам скоро и той да напредне.