Режисьорът Атанас Киряков почина внезапно

Известният кинорежисьор документалист  Атанас Киряков почина внезапно на 86 години на 21 юни.

Роден е във Варна. Завършил е ИДЕК (Institut des hautes études cinématographiques) в Париж. Работи в БНТ (1966-1970) и в студия „Време“ (1970-1982). 

Филмографията му се състои от около 150 документални и научнопопулярни заглавия, сред които „Вестоносци на вековете”, „Да спасим въздуха”, „Писани яйца за радост”, „За служебно ползване”, „Оцелелите”, „Обречените”, „Цяр”, „И в Рая има Ад”, „Летящите хора на Жоел”, „Иван Кирков или да се спасиш в спомена”, „Горяни”, „Преходът или какво стана с нас” и др. Носител е на много международни и национални награди.

С „Концерт за флейта и момиче” (1980) дебютира в игралното кино. От 1993 е продуцент на свободна практика. От 1999 до 2002 е директор на студия „Време”. През 2015 създава игралния филм „Бартер” по историята в документалния му „Омагьосан от морето”. През 2020 завърши два документални филма: „Дорина“ и „На чаша вино с Милко Божков“. През 2022 създаде разтърсващия филм за вечния дисидент Стефан Маринов „1200 страници болка“, а през 2025 – „Особен поглед“ за Стефан Бочев.

От началото на ХХI век свикнахме почти всяка година Атанас Киряков да ни изненадва с нов филм и вълнуващ ракурс към днешното ни живеене в контекста на миналото. Респектира с активност, дързост, сърдечност... Всъщност, той е първият документалист, извадил две от най-травматичните теми в българската история: зверската картина на комунистическите лагери през ужасяващи спомени и уникални документи в „Оцелелите” (1990) и „Обречените” (1994), както и разправата с първото в Източна Европа съпротивление срещу режима - горянското движение в България („Горяни”, 2011), отбелязват от Филмотечно кино "Одеон".

„Човек си избира какво да прави. Не съжалявам, че не останах в Париж. Едва ли там щях да имам такава реализация, каквато имах тук. Най-важното – не съжалявам, че съм правил полезни неща. И повечето от филмите ми са полезни за обществото. И досега на улицата ме спират възрастни, изстрадали хора и ми говорят и за лагерите, и за горяните. Мисля, че не съм нарцистичен и може би заради това по-малко контактувам с колеги. Друга среда си имам. Но не мога да понасям, когато колеги се ненавиждат. И аз познавам неприятни хора от гилдията, но като видя техни добри филми, не мога да си кривя душата.“

Наскоро спечели проект за документален филм за актьора Владимир Пенев. За жалост, не е ясна съдбата му.