Седмицата: Глух ли е премиерът Мечо Пух?

Имаме редовно правителство вече четвърто денонощие (от 16 януари т.г.), след като минаха близо три месеца от последните (засега) нередовни избори (на 27 октомври м.г.). Посрещането му е почти като Шенген – засега по въздух, ще го видим когато се приземи на твърдо.

Социологията разбираемо засега нищо не казва. Според медийни анкети към 70% е одобрението за кабинета „Желязков“. Ама това на най-най-първо четене. Понеже за около 20 на сто не е „изцяло“, а е „горе-долу“: под слогана „днес е горе – утре е долу“, а за вдругиден ще му (не)мислим.

За политологията разбираемо, колкото и да е прясна тази поне конституционно редовна изпълнителна власт, не засега, а вече е прочетена книга. Че нали пета година все едно и също се чете, пък накрая все се оказва, че сме все в началото на азбуката дори. Като в оня зашеметяващ лаф: Гледам, гледам – а! Пак гледам – пак а! Ааа – значи А!

Та политологически за 3+1 (ГЕРБ-СДС, БСП, ИТН + Доган) коалиционната редовна власт, дето все така не смее да каже поне „Б“, а отново се твърди, че е (не)коалиция, вече има видимо ясни характеристики.

Ето някои от най-бързите. „Правителство за избягване на бързи предсрочни избори“, „Най-хубавото на това правителство е, че ще работи с много ниски очаквания“, „По принцип няма как това правителство да е стабилно, защото е коалиционно“, „Но ще бъде оцеляващо, защото има интерес да го има - заради страха от загуба на нови предсрочни избори“, „Няма да се пречи кабинетът да оцелее поне до президентските избори“, „Всички - и управляващи, и опозиция, са съмнителни – съмняват се да не се минат“, „Не е коалиция, а е мнозинство – съдружници по неволя“.

Това последното е някак си най-ясно. Нещо като когато те попитат дали си чел някоя известна книга, пък ти мигом отговориш: да, гледал съм филма. А такъв филм наистина има, даже е сериал. „Съдружници по неволя“ (поне на български, де, щото на английски си е просто „Moonlighting“, дето се използва и като „работа на тъмно, на черно“. Но пък баш 67-серийната комбинация (нещо като коалиция) от драма, комедия и романс в края на 80-те години на миналия век изкара на светло – директно сред звездите, и Сибил Шепърд, и самия Брус Уилис.

Е, то и у нас точно по същото време почва да се пише сценарият, пардон – историята, която продължава и сега. Примерно с изгряването на звездата на настоящата петилетка – сегашната редовна все пак изпълнителна власт. Но доказателството за „приемствеността“ е една друга книга – апропо, за (не)четящите я има и като филми, и като сериали, включително анимационни. За „Мечо Пух“ иде реч. Ама не точно тази творба, защото авторът й А.А.Милн казва, че е предназначена не толкова за деца, колкото за детето във всеки възрастен. А понеже някак си тъкмо едната част на тройната (не)коалиция – тази с „плюса“ отзад, уж „четвъртата“, видимо яло е „осмислила“ съветите на главният персонаж Мечо Пух. Най-известният му лаф е „колкото повече – толкова повече“. Което според вече остатъчната партия на Ахмед Доган под предизборно-изборното име АСП означава ето какво. Цитат: „Ние трябва да участваме в управлението със зам.-министри и областни управители. Нямаме претенции за броя на постовете. Ако ни предложат всичките - ще ги приемем. Имаме кадри за всички министерства.

Това е: КОЛКОТО ПОВЕЧЕ – ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ! Направо „Мечо Пух – премиер!“. Ама глух премиер! След като се налага, за да имат поне някаква „чуваемост“ Догановият остатък спешно парламентарно от АПС да се преименува на ДПС-ДПС. Като в оня виц за краткия разговор между две кифли: „Бях в Баден-Баден!“, рекла едната. „Кво ми го повтаряш – да не съм глуха?!“, отвърнала другата. Очевидно „без мармалад“ прости кифли, също както на ДПС-ДПС, колкото и да го повтарят, не само за „глухите“, а и за „слепите“ е очевадно, че им е свършил мармаладът - намазването от властта. Но пък не им минава меракът даже и със сух хляб нещо пак да захлебят.