Токът бие по-лошо от шефа

Ако не беше Черната смърт в средата на 14 век., която опоска половината работоспособно население на Стария континент, дебелогъзите европейци и днес щяха да бачкат за 30 евроцента на час, вместо да си правят профсъюзчета, гилдии, браншови съвети и да наглеят за четиридневна работна седмица. Е, у нас чума не е имало, поне не и в бактериалната й форма. Чумата тук е българският работодател, също толкова неконтролируем, безпардонен и смъртоносен като средновековната зараза.

Преди няколко дни младият барман Виктор Върбанов умря „на поста“ си в Созопол като теле в скотобойна. Уби го 220 волта ток върху метален плот, на който  се подпрял в заведението, в което си изкарва прехраната с бъркане на коктейли и усмивки за прецъфтели лелки. Нямам намерение като суфражетка да намилам за условията на труд у нас, особено що се отнася до сезонните работници, но това минава всякакви граници. Или ще те бие шефът, или ще те бие токът – друг пък за младите българи, решили да работят в родината, няма.

Тепърва разследването ще покаже дали загиналият е имал трудов договор, спазени ли са изискванията за безопасност за здравето и живота на служителите в заведението, изчислени ли са професионалните рискове, осъществените ли са задължителните инструктажи и обучения на персонала. Сигурно тюфлекът, който е позволил барманите у да работят на електрически стол (в случая – маса), ще отнесе 4-5000 лева глоба. И ще си ги избие от следващото нещастно провинциално хлапе, като му предложи още по-мизерна надница и още по-мухлясал коптор  за служебна квартира. Или направо ще бръкне в джоба на потните курортисти – те са дошли да харчат, в крайна сметка, нали?

При все, че заплатите у нас едва забележимо подскочиха в последните години, дори за неизкушен в макроикономиката човек е очевиден следният принцип – между техния размер и нормата на печалба на работодателя не съществува пряка връзка, както повеляват всички принципи на свободния пазар. Повишените приходи не се инвестират в подобряване на квалификацията и условията за персонала, а във фолк курви, шампанско „Моет“, облепени с лъскаво фолио бугатита и кичозни шопинг турове из Милано и Ню Йорк.

Профилът на средния собственик на заведение из курортите у нас е горе-долу следният – недоучил цървул, прибрал някой лев от съмнителна общинска далавера или ДДС врътка, които смята за едно лято да удесетори кеша и да блесне пред съселяните си наесен с нова кола и нови джуки за още по-цървулестата си съпруга. Въпросният социален индивид не обича да плаща осигуровки, данъци и да издава касови бележки. Смята, че за 50 лева надница персоналът е негова собственост, като спокойно може да псува мъжете, да щипе жените до задниците и да захвърли всички в края на сезона, без да им плати последната заплата.

Как иначе да наречем подобна прослойка, освен чума? Чума за обществото, чума за икономиката, смърт за нещастни момчета като Виктор. Дано да е последният, но едва ли...