Валерия Велева: Антон Дончев отлетя при своята Елица
Любовта на Самуил - Роксана, съм я срещал в живота, признал писателят
"През 2011 година имахме дълъг разговор с Антон Дончев, от който се роди поредното интервю. Тогава го попитах - кой от женските образи не е плод само на въображението", спомня си Валерия Велева.
Тя намери време и сили да сподели изживяното от срещата си с Дончев.
Ето и разказът й, който тя публикува в профила си във Фейсбук:
"Елица от „Време разделно”... Беше през 70-те години. Трийсетина писатели отидохме на литературно четене в Момчиловци. Вечерта в селото изгасна токът. Започнаха да ни настаняват по къщите – тук ще спи Андрей Гуляшки, там Емилиян Станев, и т. н. Накрая остана Антон Дончев. И като най-млад го пратиха на края на селото...
Часът бе 1-2 през нощта. Тъмно. Отиваме до една къща и организаторите започнаха да викат: „Елице, Елице.”
Отваря се една врата, излиза момиче в дълга бяла риза, с коса почти до земята и със свещ в ръцете. Много красиво. Минава през двора като дух. Носи се като вятър. Мълчи.
Казват : „Елице, това е другарят Антон Дончев.”
Тя се обръща, аз тръгвам подире. Отваря една много малка стаичка, колкото баня, с едно легло. Оставя свещта и излиза. Дума не обелва.
Лягам да спя. На сутринта ставам.
Една баба прави катми на огнището: „На ти, синко.”
Почвам да ям. Гледам наляво, надясно – няма момиче.
„А бе, бабо, снощи едно момиче Елица...”, подхващам приказка. „Какво момиче? Ти си сънувал. Няма никакво момиче”, отвръща ми бабата. Явно, че го скри. Така видях Елица от „Време разделно”.
А любовта на Самуил, Роксана, съм я срещал в живота... Бях много млад, тя беше прекрасна жена. Просто промених истинското име... Може би трябва да направя книга само с женски образи. Жената е велико нещо.
За мен всяка жена е една планета. Колкото можеш да опознаеш една планета за един живот, толкова можеш да опознаеш и една жена. Пътешествията към жените са като да отидеш на Марс или на Луната.
Може да срещнеш една жена в лош период на живота – да е отчаяна, да е наранена, и само като я пипнеш, тя да скочи: „Олеле, боли ме!” И трябва да изчакаш, ако прецениш, че си заслужава.
Човек не бива да бъде алчен, защото си отива от този живот с два квадратни метра градинска леха, в която могат да раснат два храста рози и малко теменужки. При това ако има кой да ги засади!"
