Васил Найденов ексклузивно пред Lupa.bg: Тъжно е, че за медиите новите ни любовници са по-интересни от музиката ни

Култура
20:16 - 08 Юни 2020
7292
Васил Найденов ексклузивно пред Lupa.bg: Тъжно е, че за медиите новите ни любовници са по-интересни от музиката ни

В навечерието на 24 май Министерството на културата награди естрадната легенда Васил Найденов с най-високото отличие на министерството "Златен век" - огърлие за изключителния му принос в развитието и утвърждаването на българската национална идентичност. Наградите ще бъдат връчени през есента заради пандемията от COVID-19. Самият Васил Найденов сподели, че за него е чест да получи тази висока награда, тъй като тя е знак, че всеки от наградените е допринесъл за развитието на българската култура.

Пред Lupa.bg обичаният и популярен изпълнител, който на 3 септември ще навърши 70 години, предпочете да говори не за наградите и почестите, а за един проблем, който много силно го вълнува през последните години - защо в българския ефир не се пуска  българска музика и защо младите изпълнители предпочитат да наблягат на опаковката, а не на съдържанието. Васил Найденов бе безкрайно откровен, споделяйки, че някои музиканти са правили онлайн концерти по време на социалната изолация, не толкова от съпричастност към болните от коронавирус и към лекарите, колкото за да си направят реклама. Големият естраден певец напълно заслужено през годините си е спечелил да бъде наричан "звезда". Защото истинските таланти са именно като него - държат се професионално не само на сцената, но и извън нея. Отнасят се с уважение към всеки фен - може би и затова Васил Найденов е сред най-обичаните български музиканти.


- Г-н Найденов, България и светът бавно започнаха да се връщат към нормалния начин на живот след падането на извънредното положение и на многобройните ограничения в социалния живот. Вие виждате ли светлина в тунела след тримесечния мрак на неизвестността, в който попадна светът?

- Аз все още смятам, че събирането на много хора на едно място е опасно и все още трябва да се спазват определени мерки. Специалистите казват, че този вирус е много силен и да се надяваме, че скоро ще се намери ваксина за него или пък ще се намери вариант, който да намали разпространението му. Защото, както се доказа човек, човек лесно може да се зарази, а когато хората са много и има болни тогава е още по-опасно. Дано лятото не ни изиграе лоша шега. Все пак това зависи и от хората, и от тяхната дисциплина. Не само да пазят себе си, а да пазят и околните. Това е въпрос на морал. Дай Боже хората да осъзнават, че някои мерки трябва да се спазват още дълго време. 

- Вие живеете така да се каже на колела. Непрекъснато сте сред хората. Липсваха ли ви сцената и срещите с публиката през тези месеци, когато не само културният живот, но и целият живот сякаш замря? Как премина вашата социална изолация?

- Да ви кажа откровено, в първите две седмици от извънредното положение имах нужда от малко почивка и от пренастройване на графика. През вечер съм си лягал в 3 или в 5 сутринта, след като съм се върнал от участия. Ставаш на обяд - това е съвсем различен режим от нормалния. Много от нас сме деформирани и преди 5 сутринта не можем да заспим, защото така сме свикнали покрай професията си. Аз от дълго време съм зает с един ремонт вкъщи и не е много приятно като майсторът ти дойде в 7 часа сутринта, а ти си легнал в 5 часа с букетите и след раздаване на автографи. Много се промени животът и дано съумеем да си върнем предишния живот...

Беше доста трудно да свикна с всичко това, което се случи. Всеки един от нас е свикнал да живее с повече хора. Ние през няколко вечери сме пред много хора на най-различни места и общо взето наистина живеем на колела. И изведнъж се случи тази рязка промяна. На никой не му беше лесно – не само аз, но и моите колеги трудно свикнахме да не работим и да не се срещаме с публиката. Може би след първия месец на извънредното положение получихме някаква адаптация. Освен това в световен план този вирус беше изключително неизвестен и не се знаеше какво ще стане. Сега се движим що-годе в познат диапазон. Човечеството свиква с всичко. Всеки един от нас знае, както казва народът „2 и 200“, така че мисля, че всички посвикнаха с това.

Въпросът обаче е да има някаква предпазливост, защото събирането на масови места крие рискове. За съжаление нашата професия е в много неудобна позиция, защото при нас е свързано със страшно много хора и все още не знам как този проблем ще бъде преодолян. Срещите ни с публиката все още са проблемни. За артистите и за музикантите изобщо е проблем как ще се върнем на старата позиция със срещи със стотици и дори с хиляди хора на едно място.


Иска ми се всичко да се нормализира, но съм наясно, че нещата няма да станат бързо. Концерти на открито може да се правят, но от една страна те събират страшно много хора, а от друга, публиката трябва да спазва социална дистанция, което на естраден концерт е малко сложно. По същия начин стоят нещата и с концертите в закритите зали. Ако намалее броят на зрителите, които влизат в една зала, за да се спазва необходимата дистанция, то хората, които организират концерта няма да могат да печелят пари.

При нас е свързано с изкуство, но малко или много нас ни гледат и като стотинки. Няма какво да се лъжем... Звучи много приземяващо, но аз прекрасно си давам сметка, че ако не пълня залите или местата, където пея, просто няма да ме канят. 

Това е част от занаята. Това може би е най-страшното за по-младите, които тръгват понякога добре и изведнъж някои от тях не знаят какво не знаят и си въобразяват, че са звезди и това им изиграва много лоша шега. Защото в момента, в който слязат на общо ползване на работната сцена, изведнъж целият този фалшив блясък изчезва. Защото ти самият си човекът, който поддържа и осветление, и звук, и балет, и костюми, и изхранваш хора, които имат семейства и които разчитат на тебе. И всичко това пада на твоите плещи и не е чак толкова просто, както изглежда. Търговската страна на нещата в никакъв случай не е лесна. Много често го споделям с мои приятели и колеги музиканти – колкото и смешно да е, но във времето, което наричахме социализъм или неразвит комунизъм, всички ние имахме групи, с които работихме.

Пътувахме с барабанисти, басисти, китаристи и както казваше Тончо Русев, Бог да го прости: "Не само първият ешелон, а вторият ешелон от музиканти и третият ешелон си позволяваше да работи на живо и да поддържа толкова много музиканти". А сега как са нещата? Ако се огледаме, освен Лили Иванова и аз и още няколко души, които се броят на пръстите на едната ръка, само ние работим с малък оркестър. Това сме хората, които се мъчим да връщаме част от тази традиция, която всъщност е световно призната. Това, което сега коментирам с вас, в Русия изобщо не се коментира. То е пределно ясно. Как си представяме Филип Киркоров или Алла Пугачова, или някой от техните музиканти да бъде без басист или без барабанист?! Това просто не може да стане. В това отношение в България нещата се върнаха назад. Трябва да си го признаем.

Освен това знаете, че няколко музиканти имахме тотален пазар в Русия и бяхме водещи. А сега виждате, че Русия отдавна не ни кани. Или ни кани рядко, но не за големи концерти. В това отношение музиката и изобщо изкуството отиде в задънена позиция. Според мен за това имат вина не самите музиканти, без да оневинявам всеки един от нас. Но това е въпрос на култура и на държавна политика и дотация. Говоря за кина, театри, балет, опери. Наши колеги казват: „Ако държавата не помага, поне да не пречи.“

Колкото и да звучи самохвално, аз съм един от най-независимите кандидати в тази позиция – дали ще ме въртят или няма да ме въртят по радиата, за мен това не е от особено значение. Отдавна имам толкова публика, която ми е предостатъчна до края на живота и това го доказвам почти всяка седмица. Дали ще бъда пускан по телевизията или по радиото, дали ще правя видеоклипове или ще изваждам нови песни, общо взето това за мен много-много не важи. Но мой дълг е, поне докато имам някаква позиция в обществото, да се опитам за пореден път да накараме медиите да започнат да въртят българска музика. Според мен трябва да има минимална задължителна квота от 30-33%, т.е. такъв процент от музикалния репертоар на радиата и телевизиите да е българска музика.


- Въпреки искането на музикалната гилдия, в края на май Комисията по култура и медии в парламента отхвърли промените в Закона за радио и телевизия, които целяха въвеждане на задължителна 1/3 квота за българска музика. От 49 000 песни, които са пускани в родния ефир едва 8350 са български, 40 650 – чуждестранен репертоар, обявиха от "Музикаутор". Разгневи ли ви решението на депутатите, които реално приеха аргументите на АБРО - Асоциацията на българските радио и телевизионни оператори, а не тези на музикалната гилдия?

- По-скоро ме огорчи. Медиите много се разгневиха на искането на музикалната гилдия за въвеждане на квоти за българска музика и хич не пожелаха това да се случи. Започнаха да слагат разни етикети, че сме искали да върнем времето на Тодор Живков, че така музикалните редактори щели да налагат разни песни, което е пълна глупост. Която и европейска държава да погледнем, а и близките нам сродни балкански страни, ще видим, че там се уважава родната музика. В момента, в който отидете в Гърция, слушате гръцка музика от всяко радио. В Турция положението е абсолютно същото. Да не говорим пък за Русия.

Всеки, който иска да слуша определен стил и музика, може да го направи само като натисне едно копче. Това не значи, че местните медии трябва да говорят само на английски или пък да спират производството на българска музика, защото това е вид производство. Музиката е материален механизъм и нейната липса е проблем на социалния министър, който и да било той. Защото когато има производство на българска музика ще има и работни места, а когато няма, такава много хора стоят без работа. Естествено, че ще има и по-лоша музика, ще има и по-добра. По време на срещата на музикантите с медиите през февруари в НДК, когато ние представихме своите аргументи за въвеждане на квоти, Орлин Горанов каза нещо много умно - че практиката показва, че количеството е знак за качество. Това е абсолютно вярно.

Преди години имаше и „Златен Орфей”, и „Мелодия на годината”, и класации, имаше непрекъснато музикални предавания, които вървяха в "Забавна редакция" на телевизията. Имало е и много лоши песни, имало е и посредствени, имало е обаче и много хубави. Времето показва, че голяма част от тези песни оцеляха вече над 30 години и те се пеят до ден днешен. И някои от по-младите колеги се прехранват с кавъри, които сме правили преди 30-40-50 години. Това означава, че е имало смисъл от това, което сме правили. А в момента никъде не се пуска достатъчно българска музика, като изключим БГ Радио. Изведнъж се обезсмисля да произвеждаш български песни, защото предварително са обречени да не бъдат пускани.

Веднага ще дам пример. Трябваше да минат 2-3 години, за да може хората да чуят песента от  филма „След края на света” и всъщност да я пеят до ден днешен. (Текстът на песента е на естрадната певица Богдана Карадочева, а музиката и аранжиментът са дело на Стефан Димитров. Режисьор на филма е Иван Ничев, б.а.) Е, да, но това не е нормално - да почнеш да пееш една песен по паланки и по ресторанти и това да бъде начинът след години медиите да кажат: "А, тази песен не е лоша..." Същото се случва и с последната ми песен "На случайна гара", която пак е към филм на Иван Ничев - „Можеш ли да убиваш“ (Парчето e дело на композитора Стефан Димитров и текстописците Иван Тенев и Александър Петров, б.а.) В тази песен няма една празна дума. Не бих си и позволил да е другояче.

Напоследък има тенденция да се пеят песнички с по три-четири думички. Това е просто смешно. Никога няма да наруша принципа да пея песни по смислени текстове. Все пак текстът е изключително важен, защото той говори нещо, стига да можеш да го изкажеш. Има хора, които изобщо не обръщат внимание на това какво говорят и как го говорят и каква дикция имат. Това е въпрос на музикална култура. Това беше една от причините да се застъпя за въвеждането на квоти и да настоявам те да бъдат гласувани от българския парламент.


- Според АБРО идеята за въвеждане на задължителна квота за българска музика е излишна, неподходяща и дори вредна мярка. Според организацията въвеждането на задължителни квоти за българска музика нарушава редакционната независимост на операторите и ще доведе до влошаване на качеството и уеднаквяване на програмите. Как ще коментирате тези аргументи "против" квотите за българска музика?

-
Да, медиите бяха категорични, че не желаят да бъдат насилвани и да им се слага дори и минимална квота от 30%. По света този процент не е 30, а е много, много повече, стига и до над 60% във Франция и 65-70% в Италия. Това е грешка, която несъмнено ще има лош резултат. Липсата на българска музика по телевизиите и радиата несъмнено създава лошо качество. Може би ще прозвучи грозно от моя страна, но мога да си позволя да го кажа, ние сме свидетели на доста посредствени песни, които няма да имат никакво бъдеще. Най-много да бъдат въртени един сезон през някакво лято.

Чрез визуални клипове и голотии правят впечатление, но това не е музика, която ще се пее след 10-15-20 години. Това е гаранция, че те са еднодневки, и то даже лоши еднодневки.

Колкото и да е лошо това, което го казвам, макар че не е в моя характер, трябва да си го признаем, защото в края на краищата тази професия е част от живота ми. Може би ние, артистите, не сме недостатъчно амбициозни в защита на правата си. Ако ставаше дума за Русия сигурен съм, че артистите щяха да извоюват правата си. В това отношение българите сме малко мекушави, различни, апатични. Времето ще покаже дали съм прав или не. Дано да дойде акълът на определени хора, които не желаят да слушат изкуството на родния си език. Това за мен не е нормално. Практиката показва, че има нужда от подобни квоти. 

Не смятам, че с въвеждането на квоти ние насилваме някого да ни пуска. Както казах, аз съм независим от тези пускания и го доказвам през последните 20 години. Въобще без да ме излъчват, имам публика. Изобщо не става дума за някакви мои лични интереси. Звучи самонадеяно, но е точно така.

Аз искам просто да помогна, докато все още съм действащ музикант да се чуе моето мнение и мнението на Орлин Горанов и на хора, които сме работили 40-50 години тази професия и при двата "режима". Много малко хора може да си позволят да кажат, че са оцелели 40-50 години, както вече казах някои песнички оцеляват само няколко месеца. Бих искал, разбира се, да не е така. Фактът, че част от нас имаме публика, означава, че хората идват и искат да слушат именно нашата музика. Никой не ги е накарал да си купят билет и да влязат посред нощ да ни слушат. И Лили Иванова е доказателство за това, и „Щурците“. Вярно е, че много малко хора работим постоянно, за съжаление, но това е част от липсата на тази социална политика. Ако имаше повече българска музика, която задължително да бъде пускана по радиата и която е белег за нашата идентичност, то автоматично ще се отворят повече работни места.

Надявах се на по-мащабен поглед от страна на културната комисия в парламента, която отначало беше много „за“, а после изведнъж се отдръпна. Социологическо изследване, цитирано от Музикаутор, показа, че 72% от хората искат да слушат в българските медии повече музика на български език и имат очаквания 6 от 10 песни да са именно български. Как да има изкуство, като то стои под щанда?! Това е все едно да произвеждаш домати и да не ги излагаш на пазара. За да има пазар, човек трябва да има право на избор от кой домат да се купи. Но той трябва да е изложен. А в момента, в който определени домати седят под тезгяха как да има търговия?! Това е толкова просто и елементарно, че не е нужно да си завършил академични курсове, за да го разбереш.

Знаете ли кое беше интересното по време на диспута в НДК, на който освен артисти и музиканти, присъстваха и медиите, и журналистите? Аз се изказах, Орлин Горанов също каза своето мнение. Говори и шефът на Музикаутор Иван Димитров.

И накрая на срещата Иван Димитров попита журналистите дали те ще зададат някакъв въпрос. Те казаха „Не“. Журналистите слушаха и всъщност никой от тях не зададе дори един въпрос. Представяте ли си? Е, за какво бяха там? Да видят дали имаме нови любовници или нови дрехи, или как изглеждаме? И дали сме елегантни? За какво? За да напишат някоя поредна клюка, която и така и така ще напишат, защото и без да ни гледат и питат, пишат всевъзможни глупости.

Това, че журналистите не зададоха един въпрос, изненада дори и мен, който трудно се изненадвам вече от възпитането на хората. Но те не благоволиха да зададат нито един въпрос. И половин месец след тази среща медиите започнаха да се изказват против квотите. Отразиха, че имат позиция. Но там позиция нямаха. Е, сега какво е това?! Кой от тях е създал половин песен, кой от тях е създал балет, кой от тях е създал нещо в областта на инструменталната музика, кой от тях е създал нещо в областта на изкуството, за да има тези претенции? Нали, за да отсъждаш и да бъдеш съдия, трябва да си в занаята. Може да си чел и учил, но това не винаги е знак, че разбираш и можеш. Ти може да си учил за секс, но да не може да го правиш. Не е ли така? Така е. Съжалявам че съм точен, но наистина много от нас се умориха да се занимават с глупости.

- Как се отнасяте към онлайн концертите, които придобиха популярност покрай пандемията? Те все пак бяха някакъв отдушник във времето на социалната изолация.

- Предложиха ми и аз да направя онлайн концерт. Аз лично не бях много убеден, че имам необходимото настроение, за да мога да веселя хората. В такива моменти на хората не им е много до веселие, особено в първия месец на изолацията, докато се посвикне с тази чисто психическа деформация. Аз лично нямах и възможност, защото съм в непрекъснат строеж – все нещо строя вкъщи и се занимавам с български майстори. А българските майстори са диагноза, по-голяма диагноза от парламента. По отношение на майсторите имаме традиции в тази посока. Не ми беше нито до песни, нито до танци.

Тези концерти може би са необходими за по-младите. Много от моите колеги го направиха, за да може да бъдат видени. Надявам се, че някои от тях са го направили с добро сърце, дано да е така.

Много от тези хора са друго поколение и практиката показва, че там не се изпуска и милиметър, когато може да си направиш реклама. Песните може да не са толкова хубави и стойностни, но видеоклиповете, рекламата, самонадеяността са абсолютно в други измерения. Младите са бързи и сръчни в намирането на спонсори и във вдигането на цялата тази шумотевица. Около тях има и пиари, които работят за тях и ги предлагат. То е цял механизъм, който нашето поколение просто не владее. Ние сме като пионерчета, доста сме боси в тази посока. Мен лично не ме бива много-много в тази посока. Пък не се и старая.

Не че не мога да се напъна, но не е необходимо. Но те са друго поколение – много методично и много търсещо реклама и всяка секунда се използва за реклама, така че това нещо малко ме подразни, ако си позволя да бъда откровен. Подразни ме, защото когато хората умират по целия свят, не съм много убеден, че някой има право да прави фалшименти и разни веселия за собствена прослава, защото на света хич не му беше много до веселие.

Независимо, че е сложено под знаменателя да внушат оптимизъм, нещо не повярвах в това начинание. Мога от куртоазия да кажа съвсем други изречения, за да не бъда лошият. Аз лично много-много не повярвах в добронамереността на тези хора, които толкова напираха да ги видят по медиите, независимо дали са спортисти, боксьори, плеймейтки, певци. Има едно съсловие при нас, което има малко ненужно самочувствие и малко ненужно подценява хората, които не упражняват тези професии.

Има много достойни професии, които не са толкова на показ, но в никакъв случай не са по-маловажни, като например лекарската професия, учителската. Има много професии, които не парадират. В това отношение артистите сме прекалено самонадеяни. Драгият зрител понякога ни изиграва лоша шега, защото мълчейки, не означава, че не ни се надсмива.

- А как върви ремонтът на дома ви?

- Купих съседния апартамент преди години и почнах да го строя. Но за мен това е занимавка. Вместо да влагам отрицателната си енергия на друго място, апартаментът е най-добрият отдушник. Човек трябва да се занимава с нещо. А и по време на изолацията не можеше да мисля само за коронавируса. Учудва ме това нахалство на музикалните редактори и на хората, които са журналисти и управляват музикалната програма в радиата и в телевизиите. О`кей, има нужда от тях. Но откъде им идва самочувствието те да са хората, които определят каква музика трябва да се слуша, дали трябва да има ФСБ, които имат „Грами“. Какво са създали в живота си като аранжименти, като музика, като поезия, като песни? Те какво създават, за да бъдат просто едни служители, макар и с компютри? По-рано отваряха едни тетрадки и се ровиха. Откъде им идва това самочувствие на служителите да вадят кинжали и да бъдат съдници? Това не го разбрах в миналото и до ден-днешен остана за мен загадка. Това е въпрос на морал и на култура.

Много ме вълнува този проблем и затова си позволих да говоря толкова много за него. За мен това е и вид политика и въпрос на защита на националната идентичност. Българското слово трябва да бъде защитено. Ние сме българи – с хубавите и с лошите страни, но е нормално като включа радио „София“ или БНТ, да чуя българска музика и да изгледам български филм, да чуя българска реч, и то правилна българска реч. Това е нормалното според мен. Другото не е нормално. Ние сме обградени от толкова много информация. Натискаме копчето „секс“ - гледаме секс, натискаме копчето „космонавтика“ - гледаме космонавтика. Искам да слушам соло или пънк, или траш, или фънк - само натискам копчето и пускам това, което искам. Но защо трябва да правя това насилие в националния ефир? Това за мен е непонятно...

- По време на нашия телефонен разговор чуруликаше птичка. Какви птички гледате вкъщи?

- Имам папагали, котки, преди години имах огромен аквариум, но не издържах и го подарих. Имам и две канарчета. Имам много цветя, обичам да ги отглеждам. Много е приятно. Защото го хващаш от нулата и то израства. Имам възможност да бъда сред най-богатите хора в България, канен съм у тях, но много ме учудва, когато вляза в тези огромни пространства, а не мога да видя едно цвете. Хвърлени пари за мрамор и за какво ли не, за скъпи огледала и масивни кристални полилеи, но липса на всякакъв живот. Едно цветенце няма вътре. А цветето е част от живота. Не мога да разбера тази липса на чувство към природата...

Не е необходимо да имаш дизайнери, за да ти кажат, че е хубаво да отглеждаш цветя вкъщи. Мисля, че всеки един от нас трябва да има тази потребност към растението, което създава живот. Какво ли не направихме с природата и всяка година пак има пролет. То не бяха изригвания, то не бяха бомби, то не бяха вируси, то не беше сечене на дървета. Долу под мен, на "Витошка", преминават по пет реда коли. Едва по време на социалната изолация, когато всички си стояха вкъщи и нямаше трафик, аз видях, че живея до планината Витоша. Изведнъж я видях. Оказа се, че има и такава планина. Бях я забравил... Сега пак се напълни с коли и пак не я виждам. А съм в подножието на Витоша. Короновирусът беше полезен, защото установихме, че имаме и природа...

Използвани са снимки от официалния
профил на Васил Найденов във фейсбук