Защо ми е кеф, че Каскета спихна?

В някаква отвратително жалка и бутафорна имитация на Библията, камата и револвера, над които са се клели да служат на отечеството българските революционери, днес един бивш герой се закле пред две замена и един омекнал каскет да изчисти държавата от олигархията и партийния боклук. Омекнал, отрезвен и разказвателен, бившият главен прокурор е загубил и последното качество, което държеше публичното внимание върху незначителната му личност – беше ефектен и донякъде забавен. Вече и това не е.

Ясно е, че Иван Гешев няма на какво да стъпи, ако иска да влезе в обществения живот. Нито дипломата му на милиционер от Симеоново, нито смехотворната му кариера на магистрат с нула осъдителни присъди, нито втръсналата псевдонационалистическа риторика, в която го бият и най-недораслите джамбазковчета и контрерки, вършат някаква работа. Той е типичен пример за персонаж, който съществува единствено благодарение на поста си. Заедно с него губи изцяло и своята идентичност и се превръща в поредния кисел, плешив чичак с носталгия по късния социализъм. Единствената кариера, която му предстои, е на таксиметров шофьор.

Дразни ме друго – фактът, че този човек не прие светкавичното си падение като мъж. Няма как да не е бил наясно през всичките си 4 години като обвинител №1, че не притежава нито професионалния, нито интелектуалния капацитет за поста. За естетическия да не говорим. Няма как да не са му казали, че избирането му е въпрос изцяло на конюнктура и няма нищо общо с гениалния докторат, който пише в Югозападния, или с натривката за ДНК, която иска да вземе от носа на Бойко Борисов.

Невъзможно е мъж на средна възраст, със семейство и с различно от основно образование да е дотолкова объркан, че да си е придал значение отвъд изискванията на моментната политическа ситуация, която го изтласка на върха. Когато тя се смени, най-нормалното е да си вземеш каскета и да си тръгнеш тихичко и през задния вход. Имал си своите 15 минути слава, бил си инструмента на Господ – чудесно. Сега прибираш въпросния обратно в гащите и си тръгваш. Чак достойно не бих го нарекъл, но това е мъжкото поведение.

Свикнали сме обаче на такива образи и в близкото, и в по-далечното минало, които идват с трясък и си отиват с тихия звук на немощна пръдня. Само преди няколко месеца това се случи с двойния премиер дядо Стефан Янев, когото днес не бих могъл да разпозная, ако ще да ме пререди и да вземе под носа ми последните розови домати на промоция в „Кауфланд“. Та за един прокурор едва ли някой ще плаче твърде дълго.

Приказката за Каскета е мъничка, но с голяма поука. Изплувалият на повърхността с прилива ще си замине с отлива и за него ще си спомнят само две-три джукести колежки, един израелски експерт и Елена Йончева. Остава обаче малко разочарование у неутралнатра публика. Очаквахме повече, Иване, нали щеше да ни казваш нещо важно? Нищо, събери си мислите, чакаме те да се изявиш в подкаста на Карбовски. Или на Джулиана Гани. Или на Стойчо Керев.