Актьорът Мартин Димитров пред Lupa.bg: Да играеш лошия е лесно, а да играеш добрия е яка стръв за всеки актьор

В актьорския бранш се знае, че е доста по-лесно да изиграеш негативен персонаж. Много трудно е да се изиграе положителен герой, който да хване зрителя, да го впечатли и да го спечели. Добротата е едно от основните неща, които ме заинтригуваха в моя герой в сериала "Клетката" - Тодор Арнаудов. Това сподели в интервю специално за Lupa.bg актьорът Мартин Димитров по повод старта на новия български сериал по Нова телевизия. Той добави, че да изследваш добротата е много яка стръв за всеки един актьор. А как героят му разбива клетката предстои да разберем.

Мартин Димитров избягва да определя хората като "добри" и "лоши", избягва да дава етикети "бяло" и "черно" и очевидно предпочита една по-пъстра палитра, с която да подхожда към живота и професията. Според актьора и спектакълът, и филмът трябва да изненадва зрителя, да му даде нова посока и различен ъгъл, през който да погледне на света и на проблемите. Мартин смята, че актьорите не трябва да бъдат панаирджийски мечки, които да задоволяват вкуса на зрителите, особено пък когато този вкус е доста нисък.

Ролята на Радо Андреев в сериала "Братя" направи младия актьор особено популярен сред телевизионните зрители. Сега му предстои главна роля и в сериала "Клетката". Преди участието си в "Братя" 30-годишният Мартин има сериозен опит както в киното, така и в театъра. И макар че детската му мечта не е била да бъде актьор, вдъхновен от двама артисти, той се записва в театралната школа на Малин Кръстев, а след това се подготвя за кандидат-студентските изпити в НАТФИЗ и влиза в класа на проф. Иван Добчев. И още като студент Мартин сбъдва желанието си да играе в спектакъл на режисьора Явор Гърдев в Народния театър - "Козата или коя е Силвия?" На сцената на Народния театър и отново под режисурата на Явор Гърдев даровитият актьор играе в още три спектакъла - “Жана”, “Хамлет” и Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“.

От началото на 2018 г. е част от трупата на Театър "София", където участва в постановките "Нощта на 16-ти януари", "Госпожа Министершата", "Анна Каренина", "Франкенщайн", "Покана за вечеря", "Лулу" и др. В Регионалния център за съвременни изкуства в София "Топлоцентрала" през тази година играе в провокативния спектакъл "Непоносими дълги прегръдки".

Актьорът се включи и в друг интересен проект - "Нирвана", където влезе в ролята на Яворов. Любопитното е, че тази постановка се играе в къщата на поета в Чирпан и София, като иновативният сайт-спесифик спектакъл потапя зрителите в естествената среда, в която е живял писателят. В началото на октомври на Мартин Димитров му предстои премиера в Театър "София" на спектакъла "Перфектни непознати". Мартин Димитров има и силно екранно присъствие в сериала "На границата" на режисьора Станимир Трифонов и във филмите “18” на Атанас Христосков и “Безкрайната градина” на Галин Стоев.

През тази година Мартин Димитров заедно с други свои колеги е посланик в България на Европейската инициатива Нощ на театрите, която ще се проведе на 18 ноември. Представителството на Европейската комисия в България избра младия и способен актьор да чете откъси от романа "Раят" на финландската писателка Пия Лейно, която спечели с тази книга Наградата за литература на Европейския съюз.

- Мартине, скоро по Нова телевизия предстои премиерата на новия криминален сериал „Клетката“, в който ти изпълняваш една от главните роли. Какъв е твоят герой и какво теб като актьор те заинтригува в персонажа?

- Криминалните среди са непознати за моя герой. Той е обикновен човек, който няма някакви определени цели в живота. Бих могъл да го определя като пенсиониран бохем. Тодор Арнаудов или иначе казано Тото, чието име доста често ще се чува от зрителите в ефир, е човек, който дълги години прекарва със своята съпруга, създават семейство, имат дъщеря. Той леко се е предал от живота, няма цели и амбиции, улегнал е и в тази връзка заглавието „Клетката“ при него е съотнесено по начин, по който той се затваря в някаква своя вътрешна клетка.

Тодор сам се оковава във вериги и се заключва, така че да не може никога да излезе оттам. Но едни доста драматични събития в семейството го поставят пред жестоко изпитание за самия него. Ще видим един човек, който в името на семейното гнездо, трябва да превъзмогне себе си и да разбие тази клетка, да я направи на пух и прах, да вземе много трудни решения, да преобърне начина си на мислене, да отвори истински очите си, да махне завесите, да си вземе студен душ и т.н.

В хода на сериала му се случват събития, които го преобръщат на 180 градуса. Дори той самият се изненадва от себе си на това, на което е способен.

Интересно е да наблюдаваме тази промяна, защото виждаме човек, който има амбицията да изплува на повърхността и да се промени. А срещу него стои една абдикирала държава, цари едно беззаконие, престъпността е на много високо ниво и той реално взима нещата в свои ръце, тъй като е в безизходица. Няма как да издам сюжета на сериала, но мисля, че ще е много интересен за зрителите. Това е една от основните линии в сериала – как един човек разбива вътрешната си клетка в името на семейството. На мен това ми се струва доста благородно и много ценно като качество и хоризонт за всеки един човек.

Мартин Димитров заедно с Гергана Данданова по време на представянето на сериала "Клетката" пред медиите. Двамата играят съпрузи във филма, който тръгва в ефира на Нова телевизия на 29 септември в 22 часа. Снимка: Димитър Калиновски

- Твърде опростено е да делим героите, а и хората на „добри“ и „лоши“, но както ти описа твоят герой, изглежда Тото все пак е от добрите. Беше ли предизвикателство за теб подобен образ?

- За разлика от „Братя“, където видяхме на пръв поглед доста лош човек, който се занимава с лоши неща, това, което ще видят зрителите и това, което много ме впечатли в „Клетката“, е точно обратното. Един човек, който на пръв поглед се е отказал да се бори за себе си и въобще за всичко, включил е на автопилот, докато времето си тече и годините си минават.

Докато героят ми в „Братя“ Радо Андреев бе съвсем друг тип. Видяхме и доброто му сърце, той все пак имаше някакви ценности и чувство за хумор. Героят ми в „Клетката“ обаче е невероятно добър, лъчезарен човек, който стои зад собствената си сянка.

- Теб какво те привлече в проекта като цяло?

- Хората в бранша знаят, че е доста по-лесно да изиграеш негативен персонаж. Много трудно е да се изиграе положителен герой, който да хване зрителя, да го впечатли и да го спечели. Може би едно от основните неща, които ме хванаха за гърлото беше точно това – че Тодор е положителен персонаж, той не прави нищо лошо и е един добър човек. Тази доброта е много яка стръв за всеки един актьор, сигурен съм.

Беше ми много трудно, когато стартирахме снимки. Бих искал от сърце да благодаря на един от режисьорите - Любомир Печев, както и на другия режисьор Атанас Бончев-Наката. Но с Любо имаме изградена силна връзка още от „Братя“ и той изключително много ми помогна да стартирам този персонаж.

- Да изследваш доброто също е сериозно предизвикателство.

- По-различно е. Аз смятам, че един човек може да бъде разчетен и през тъмната си страна. Избягвам да категоризирам „бяло“ или „черно“. Според мен истината е една и тя се крие, както в бялото, така и в черното.

За хората, на които им е любопитно и които искат да разберат истината за нещо или за някого, тя стига до тях, независимо дали през бялото или през черното.

Ако си достатъчно сетивен и отворен към човека отсреща, винаги ще намериш добрите му страни. Ако искаш да намериш лошите му страни мисля, че по-лесно ще ги откриеш. Човек рядко се открива пред другия, да не кажа, че човек рядко се открива и пред себе си.

- Ако излезем извън сюжета на сериала ти самият в какви ситуации си се чувствал в клетка?

- Всеки човек е попадал в някаква безизходица, в която сам се е набутал.

Ще дам за пример професията, в която съм инвестирал цялото си същество, не само времето и енергията, а цялата си душа и сърце. Това реално е една клетка, в която сам си се набутал. И не искаш да излезеш от нея, защото това е професия, която възпитава на вкус за живота.

Но реално е клетка, в която си влязъл. Ние се борим за някакво по-достойно заплащане, но ние сме в клетката и стоим в нея. И дори да не ни се даде, ние ще продължим да стоим. Не, че не можем да работим друго. Можем. Аз самият съм работил по ресторанти, по кафенета, сервирал съм, никога не ме е било срам да работя подобна работа.

- Актьорската професия е нещо съвсем различно. Тя ти дава смисъл, в нея намираш смисъл.

- Разбира се. Това да си щастлив от нещо, което работиш някак си допълва и щастието в семейството, прави те пълноценен член на света.

Героят на Мартин Димитров в "Братя" - Радо Андреев бе дясната ръка на боса Денис Топал, в чийто образ влезе Владимир Михайлов. Снимка: Красена Ангелова

- Понеже говорим за персонажи и характери да те попитам – героят ти Радо Андреев в „Братя“ промени ли те по някакъв начин като човек, накара ли те да осъзнаеш някакви житейски истини? И беше ли ти леко мъчно, че животът на Радо приключи с убийството му?

- Истината е, че не ми е мъчно, че е приключил по този начин. Както едно нещо стартира в най-подходящия момент и се появява нещо готино, то трябва и в най-подходящия момент да приключи. Не съм на мнение, че трябва да се пенсионирам с тази роля. (смее се) Не мога цял живот да играя Радо Андреев. Според мен беше точният момент да приключи всичко. Не ми е мъчно. Сещам се за сериала, имам невероятни спомени, останали от процеса, имам прекрасни приятелства, които завързах тогава.

С добри очи гледам на миналото, продължавам си творческия път напред, надявам се да имам късмета за още вълнуващи роли, за които да ме интервюираш, живот и здраве, в следващо интервю. Ето, намерих си и късметче, докато говорим за късмета. (Мартин намира на земята стотинка, б.а.) Надявам се и при следващ проект, когато се обърна назад и погледна Тодор Арнаудов, резултатът от тази роля да е също толкова добър, колкото и образа на Радо Андреев.

В киното и въобще в живота трябва да бъдеш професионалист и да се отнасяш колегиално, смята Мартин Димитров и добавя, че на работното място се раждат и приятелства. Актьорът заедно с "лошите" момчета в "Братя", с които е приятел в живота - Даниел Иванов, Алекс Иванов и Владимир Михайлов

- Когато говорихме с теб за „Братя“ ти сподели, че по време на снимките си изпитал за пръв път истинско удовлетворение от работата. Продължиха ли нещата да се развиват в този дух?

- В „Клетката“ за пръв път си позволих да бъда по-свободен в играта. Ако в „Братя“ съм стоял по-органично, тук въобще не бях в зоната си на комфорт, ако трябва да бъда честен. В кожата на Радо Андреев се чувствах по-удобно и стоях със самочувствие. Тук пак влизах със самочувствие в обстоятелствата, но самочувствието за персонажа не работеше. Малко бях разкрачен в ролята на Тодор Арнаудов. Но беше вълнуващо.

Любо (режисьорът Любомир Печев, б.а.) много ми помогна с първоначален тласък, посока и подбутване. И когато се налагаше ми казваше: „Не, това е Радо Андреев, махни Радо Андреев“. (смее се)

- Доколко е важно в професията някой да ти пази гърба и съответно ти да пазиш нечий гръб? И по-лесно ли се работи, когато работиш с колеги, които са ти и приятели?

- На първо място за мен е професионализмът. Ако се отнасяш професионално към работата си, то няма как да не бъдеш колегиален. Нормално е да има различия в ценностите на всеки един човек и за визията за професията, нормално е да има различни амбиции. Не е задължително да сте приятели. Като цяло няма нищо задължително на този свят.

Въпросът е да се отнасяме отговорно към работата и с голяма доза професионализъм. Говоря не само за киното, където това е задължително, но и за театъра. Въобще в живота и във всяка една работа трябва да бъдеш професионалист.

Отношението към професията е нещо много важно. Без приятели също не може. И съм сигурен, че дори някой, с който не сте толкова близки, ако погледне професионално на нещата и на професията, винаги може да се опреш на него. Едно от най-готините неща, които знам от моя професор Иван Добчев е, че актьорът без партньора на сцената няма място. Тоест аз съм тук заради теб. Ако приемем, че сцената е някакъв паралелен живот, който тече, докато ние с теб си говорим и ако приемем, че аз съм тук заради теб в момента и ти си тук заради мен, то значи ние сме на правия път.

Заедно с "братята" Владимир Михайлов и Алекс Иванов, на чиито герои в "Братя" пазеше гърба 

- Това се отнася и за връзката между актьори и зрители. Вие сте на сцената заради нас, публиката, и ние, зрителите, сме в театъра или в киното, заради вас, актьорите.

- Точно така. В лицето на зрителите ние можем да срещнем партньори, не е задължително да сме приятели. Но както ние може да се опрем на тях, така и в много от случаите театърът може да помогне на зрителя. Тоест и зрителят да се опре до театъра.

Мартин заедно с Елеонора Иванова в спектакъла на режисьора Крис Шарков "Лулу" в Театър "София". Снимка: Иван Дончев

- Прави впечатление, че не участваш в пиеси, които са от т.нар. по-лек жанр, забавни комедии, в които авторите и актьорите се водят по вкуса на определена категория зрители, търсещи единствено и само забавление с лековати смешки. Какво търсиш ти в дадена пиеса?

- Аз съм студент на преподаватели, които имат изключително висока летва и доста селектиран вкус за театър. От тях сме научили много. От първоучителя ми Малин Кръстев съм взел също страшно много ценни съвети и уроци, които пък той е получил от доайени в българския театър и кино – това са хора, повечето от които не са между нас, но все още са тема на разговор. Години, години след като те не са сред нас се говори за тези хора като за личности, които никога няма да си тръгнат.

По-леките постановки не са моето. Разбирам и хората, които участват в тях. Но моят избор е друг. Според мен и в театъра, и изобщо във всичко човек, трябва да се цели на високо в допустимите граници.

За мен спектакълът трябва да изненадва зрителя. Не да задоволи вкуса му, а да му даде нова посока и различен ъгъл, през който да погледне нещата. А не това, което са свикнали да виждат. Ние не сме панаирджийски мечки.

Мартин Димитров участва и в постановката на Крис Шарков "Непоносимо дълги прегръдки" в арт центъра "Топлоцентрала". Снимка: Юлиян Рачков

- Неслучайно сцената е на няколко метра над публиката. Смисълът на това не е да се раздават морални присъди над зрителите, а да бъдат накарани да осмислят някакви важни дилеми и процеси в обществото и в света.

- Така е.

- Обичаш ли импровизациите на сцената и на снимачната площадка?

- Според мен импровизацията се появява в моменти, когато един актьор се чувства сигурен в нещата, които прави. Трябва да имаш една стабилна основа, за да импровизираш. Импровизацията на сцената по принцип е нещо изключително сложно. Всички тези форми на импровизационен театър и стендъп комедиите са изключително сложно нещо, за които аз не се чувствам готов и сигурен. Случва се импровизация на терен, като дори тя не е уговорена с режисьора. Нещо на момента ми хрумва и не се притеснявам да опитам. Винаги имаме втори дубъл при нужда. А иначе за хрумката, която се ражда след първия дубъл, досега не съм имал проблем да направим и един дубъл за мен, за да опитам нещо по-различно.

Мартин Димитров и Мария Сотирова в "Непоносимо дълги прегръдки" п пиесата на Иван Вирипаев. Снимка: Юлиян Рачков

- Да поговорим и за театралните ти роли. Участваш в един провокативен спектакъл – „Непоносимо дълги прегръдки“ по пиесата на Иван Вирипаев. С какво те привлече твоя герой Крищоф и как влезе в мистичния свят на Вирипаев?

- Безкрайно благодарен съм на режисьора Крис Шарков и ще му бъда признателен цял живот за тази покана. С него се срещнахме в Театър „София“, репетирахме „Лулу“ и кликнахме един с друг, сигурен съм, че така е и при него. Имахме невероятен репетиционен процес. Не говоря за резултата от представленията.

Мен резултатът от представлението не ми е цел номер 1. Процесът на създаване е по-вълнуващ за мен. Той няма нищо общо с крайния продукт, този процес те учи. Минаваш през какви ли не неща и състояния. Имахме трудности, блъскали сме си главите, което пък е толкова готино.

След "Лулу" Крис Шарков ми се обади и ми каза: „Мартине, искам да те поканя в едно представление по съвременен текст. Ще го поставим в „Топлоцентрала“. Искам ти да вземеш една от ролите, те са четири равнопоставени роли. Става въпрос за млади хора“. След като разбрах, че авторът е Иван Вирипаев си казах: „Аааа, тук има сериозна драматургия.“ Крис ми изпрати текста, разбрах, че другите поканени актьори са Мария Сотирова, Димитър Николов, с когото сме учили 4 години заедно при проф. Иван Добчев и Веселина Конакчийска. Чудесни колеги. Всичко много добре е оплетено и завързано в текста на Вирипаев и дори без да съм дочел пиесата казах: „Крис, да!“

Срещнах една драматургия, която толкова лично ме докосна, че ми беше странно, че трябва да представя текста на сцената. А това е толкова близо до мен като човек и е толкова интимно, че ме е страх да го покажа това нещо. И тук беше тънкият момент – аз сега играя ли или споделям на хората мои страхове.

Към финала на образа имаше един момент, който не можех да го изрека. Той ме докосваше на чисто емоционално ниво и аз не можех да го кажа, което ме втрещи. Казах си: „Това не е възможно“. И се прибирам вкъщи и отново не мога да го прочета и ме е страх да го прочета, камо ли да го изрека примерно пред 200 или 500 души.

Аз сега играя ли или споделям на хората мои страхове, пита се Мартин в началото на репетициите на "Непоносимо дълги прегръдки". Снимка: Юлиян Рачков

- Как се пречупи?

- Сложно беше. Много деликатно като материя, защото се занимаваме с вътрешния човек. Чисто като материал да бъде представено също е трудно, защото това са четири човека, които постоянно са заплетени, постоянно сме на сцената. Сложно е дори чисто технически, защото през цялото време сме с микрофони, те са включени непрекъснато, не можеш да се изкашляш дори и сме на сцената и няма къде да се скрием на тази сцена. Представлението обаче е много вълнуващо, продължаваме да го играем в „Топлоцентрала“ и има интерес, което ни радва.

Снимка: Юлиян Рачков

- Иван Вирипаев дойде в България през юни и взе участие в една много интересна дискусия в Народния театър за полетата на пресичане между политиката и театъра. Той успя ли да гледа постановката „Непоносимо дълги прегръдки“? Самият Вирипаев сподели, че смисълът на неговите пиеси и на театърът, който прави, е не толкова в това, което се казва на сцената, колкото в интиутивния контакт между зрителя и актьора.

- Точно така. Имахме късмета да се запознаем с Иван Вирипаев на неформална среща в неформална среда на по чаша вино. Ние искахме да си сверим часовниците с извора. Той е абсолютно свободен човек. Той е толкова окей със себе си и те кара и ти да се чувстваш окей със себе си. И предразполага да си говориш свободно с него на всякакви теми. За него няма нищо невъзможно, както си личи и по текстовете му. Неслучайно той е един от най-добрите съвременни драматурзи. (Драматургът, режисьор и актьор Иван Вирипаев е роден в Русия, но от няколко години живее в Полша, тъй като не е съгласен с политиката на Кремъл, б.а.) Вирипаев не успя да гледа спектакъла, тъй като беше за много кратко в София.

- Пиесите на Вирипаев не са за всеки зрител.

- Разбира се, че не са за всеки зрител, защото той засяга теми, до които повечето хора въобще не искат да се докоснат. И тук пак по някакъв начин достигаме до Клетката, нали така?

Героят на Мартин Димитров в "Лулу" е продуцент и собственик на медия, който прави Лулу известна актриса. Снимка: Иван Дончев

- „Непоносимо дълги прегръдки“ ме провокира да те попитам дали според теб има сблъсък между любовта и свободата и има ли противоречие между желанието да си обичан и желанието да си свободен?

- Някои хора се влюбват в свободата на един човек. Много е субективно и не мога да дам категоричен отговор на въпроса. По-скоро може би е това е най-красивото – да бъдеш влюбен в красотата на един човек. Всеки един човек се бори да бъде свободен, особено пък в днешно време.

- Особено в днешния консуматорски свят.

- То е абсолютно невъзможно в консуматорско общество да се почувстваш свободен. Най-вероятно повечето хора, които се чувстват свободни изглеждат странно.

- Да не кажем, че в очите на другите те изглеждат дори луди.

-  Да, именно. Може би има известно противоречие между двете неща, за които ме питаш.

- Твоят персонаж в „Непоносимо дълги прегръдки“ е заклет веган. Как ти се отнасяш към веганството?

- Преди две години направих житния режим на Петър Дънов. Той е с продължителност три месеца, но аз пробвах два месеца. Никога не съм спирал да ям месо. Много обичам да ям месо. Честно казано тогава се чувствах много особено. Снимахме третия сезон на „Братя“, не пиех алкохол, не ядях почти нищо, беше си абсолютно веганство. Организмът не може да понесе алкохол в това време. Ти реално ядеш орехи, жито и ябълки. По отношение на веганството всеки си има право на личен избор. Понякога ям такава храна, изключително вкусна е, но си обичам месото.

Актьорът скоро ще има и премиера в Театър "София" - на спектакъла на Стайко Мурджев - "Перфектни непознати"

- Предстои ти още една премиера – този път театрална – в Театър „София“ на спектакъла „Перфектни непознати“.

- Получи се нещо много интересно – от три проекта сглобихме един събирателен образ на живота. Марина, излиза, че аз една година се занимавам с едно и също нещо. И всички проекти се въртят около едно и също нещо (смее се.)

- Напротив, според мен темите, с които се занимаваш в киното и в театъра следват някаква вътрешна логика и смисъл и ти самият се развиваш чрез тях в професията.

- Не се бях замислил върху това. Хубава равносметка е. Само да не се окаже, че аз по някакъв начин манипулирам съдбата. (усмихва се) Ако хората дойдат да гледат „Непоносимо дълги прегръдки“ може би ще разберат за какво говорим в момента.

- Какви тайни може да открие човек за себе си, срещайки едни „перфектни непознати“?

- Може да открие, че всъщност не е толкова смел за какъвто се мисли. Може да открие, че представата за него самия е погрешна. Може пък да се окаже най-смелият от всички. Една среща с „перфектни непознати“ със сигурност би те изненадала. Не мога да кажа дали с плюс или с минус, но със сигурност ще те изненада теб самия.

Няма да кажа кой персонаж играя в спектакъла. В случая моят човек остава най-изненадан от всички. (смее се) Доста вълнуващ е процесът на създаване на постановката. Много интересна драматизация. Спектакълът е по филма на Паоло Дженовезе, писано е за кино и е адаптирано за сцена. Разглеждат се наболели за съвременното общество теми, теми табу, разкриват се тайни…

- …чрез нашите любими джаджи телефоните.

- Да. Неведнъж тази черна кутия се споменава в спектакъла. Черната кутия на нашия живот.

Всъщност цялата информация е в едно устройство, което се побира в джоба. Най-големите тайни, нещо, което те определя като човек, едва ли не, ако аз разбера нещо от твоя телефон, ще стане страшно. Крайното мислене на човека за слагането на етикети на хората, цялата тази генерализация и крайност в определянето на това кой какъв е, защо е и какво е и т.н.

- Всички живеем малко или много във виртуалния свят. И като излезеш от социалните мрежи осъзнаваш, че светът е малко по-различен.

- Абсолютно. И другото нещо, което бих искал да спомена -  нещо, което е вербализирано във виртуалната реалност, ако ти го прочетеш, как може да бъде прочетено от твоята гледна точка спрямо теб. То може да няма нищо общо с истината. И как пречупва представите на човека едно и също нещо, прочетено от двама различни човека. То може да означава много неща. И то реално може да означава всичко, което поискаш и всичко, което ти върши работа. Само и само да закопаеш другия.

По време на Нощта на литературата, която ще се състои на 27 септември 2023 г. от 18:00 до 22:30 часа, Мартин Димитров ще чете откъси от книгата "Раят" на финландската писателка Пия Лейно във VIVACOM Art Hall Oborishte 5 на ул. „Оборище“ 5. Книгата е носител на Наградата за литература на Европейския съюз. Романът отвежда читателя в 2058 г., когато обществото се е сринало след гражданска война и националистическо движение, наречено Светлината, е завзело властта

- Чувстваш ли се зависим от социалните мрежи и колко дълго би издържал без тях?

- Аз не съм активен в социалните мрежи, повече ги използвам, за да чета информация и да видя кой какви глупости пише. Защото за съжаление 80% от нещата, които се пишат, са абсолютни глупости. Според мен хората понякога не си дават сметка, че поствайки нещо във фейсбук, то ще бъде прочетено от хиляди хора. Много-много не се кефя на социалните мрежи, малко ми е тъжно, че живеем в едно инфлуенсърско общество, че много хора подражават на инфлуенсъри и те имат много голямо влияние върху случващото се.

Мъчно ми е, че дори понякога това колко последователи имаш, ти гарантира или пък не ти дава шанса да вземеш участие в нещо. Използвам социалните мрежи да си уговарям срещи с приятели и да си изпращаме шеги. Когато ти напишеш нещо в социалните мрежи ти го възприемаш по един начин, но отсрещната страна, четейки го, може да реши, че ти казваш съвсем друго. Случвало ми се е, да напиша нещо и някой да ми отвърне с „Не ми звучиш добре.“ Как разбра как ти звуча, като ти го четеш? По-скоро не го четеш правилно.