„Сенките на София” – цигани, КГБ , Пеевски и разплут американски тулуп

Заедно с „Имало едно време в Холивуд” на Тарантино, най-обсъжданото филмово заглавие у нас това лято е на документалната лента „Сенките на София” на американския режисьор Кевин Буут. Лентата с претенции за задълбочен поглед върху олигархичните и мафиотски обвързаности и съветското влияние върху българската политика човърка под лъжичката всеки зрител с претенции за антисистемност и собствено мнение по фундаменталните обществени въпроси. Но се оказва неповторима каца с лайна, каквато ранната Иванка Гръбчева и късният Ники Илиев трудно биха заснели по-примитивно и тенденциозно.

Единствената връзка на филма с автентичната американска документалистика е образът на режисьора и разказвач Буут, който с отпуснатите си месища и тресящи се бузи бегло напомня Майкъл Мур. Изцяло обаче му липсва тънкото усещане на последния за социална сатира, внимание към детайла и остра и светкавична реакция на всеки опит на събеседника да потъне самодоволно в пропагандни алабализми.

Разочарованието ми от „Сенките на София” има поне три посоки. На първо място изключително ниската стойност на продукцията, която и филмите на Симеон Идакиев, заснети с една камера на рамо и „Лада Нива”, превъзхождат стократно. Мизансценът и монтажът като на евтин порнофилм и няколкото панорамни снимки на соц панелки с дрон за 60 лева не само не допринасят за автентичната атмосфера на филма, но и напълно отблъскват свикналото поне на елементарна естетика зрителско око.

Съдържанието на документалната лента ми е доста по-трудно да обсъждам, защото така и не успях да открия кохерентна сюжетна линия. Авторът и българските му асистенти за 110 минути екранно време правят аматьорски опит да прекачат от Втората световна война, през циганските гета, до руските рафинерии край Бургас в нещо, което прилича повече на несвързано бълнуване на разгневен на родителите си десетокласник, отколкото на сериозно журналистическо разследване.

Тук-таме нахвърляните без връзка помежду си триминутни интервюта със Симеон Сакскобургготски, Моника Маковей и неколцина брадати студентчета от „Протестна мрежа” само засилват мрака на неразбирането, което дори човек като мен, който живее сред разглежданите обществени процеси, трудно може да проследи.

Цялата фабула се гради върху няколко основни точки – че страните от Източния блок остават до днес под строгото влияние на бившите съветски тайни служби, че голямата цена на обществения преход към пазарна икономика е бил платен от най-ощетените в социално отношение прослойки и че зад всичко това наднича дребната на ръст, но гигантски зловеща сянка на Владимир Владимирович Путин.

Това обаче са просто обобщения, които могат да задоволят любопитството на зрител от Арканзас или Небраска, който е чувал за България само от емигриралата от Търговище сервитьорка в местното кафене с мазни хамбургери за по долар парчето. Филмът на Буут оставя натрапчивото чувство, че сам не знае целта, с която е създаден. Не отговаря на въпроси, а нахвърля инфантилни щрихи върху тектоничното движение на обществено-политическите маси в последните 30 години, което заслужава най-малкото прочитането на 2-3 книги, а не на съкратена статия в „Уикипедия“.

Брутално отблъскващи са сгрешените дребни детайли, като категоричното заявление например, че Борис III е отровен от Адолф Хитлер заради позицията си по еврейския въпрос. Теория, която е не просто спорна, но и съвършено нелепа за всеки човек, който умее да борави с дати и календари, дори да няма историческа подготовка.

Автентичният и независим анализ на политическата обстановка е заменен от дълги монолози на собственика на „Биволъ“ Асен Йорданов, който на мек английски обяснява неколкократно как кметът на Бургас е трафикант на захар.

Това всъщност представлява целият филм – неравни подскоци между дребнотемие и грандиозни обобщения без фактологическа основа и опит за намиране на тяхната взаимовръзка. Политическата ситуация в страната почива според „Сенките на София“ на три основни стълба – Бойко Борисов е бил бодигард на Тодор Живков, Ахмед Доган има Сараи и Делян Пеевски е собственик на медии. Три факта, от чието повтаряне на всеки българин му е почти толкова втръснало, колкото от „Шоуто на Слави“, или от мрънкането на сестра Жекова в „Откраднат живот“. Те са се превърнали във фолклор като разказите на чашка ракия как съдията Жоел Киню ни е спрял да станем световни шампиони през 1994 г., или как Иван Костов е разпродал България.

Филмът само ги заявява, без по никакъв начин да се опита да обясни евентуалното им значение и механизма на възникването им. Борисов е бил охрана на Тато, следователно... Путин. Пеевски издава вестници... следователно Путин.

Този наивитет дразни дори заклет противник на руското влияние у нас като мен. Вместо да повтаря приказки за деца за торбаланите Бойко и Ахмед, лентата трябваше (или поне се надявах) да отговори на истинските геополитически въпроси, които ме притесняват като патриот: С какви механизми Москва влияе върху енергетиката, икономиката и политическото и културно развитие на България? Кой плаща на агресивните хибридни тролове, които поставят под въпрос цивилизационния избор на родината да бъде част от бъдещето и настоящето на обединена Европа и ни бутат към Азербайджан и Узбекистан? Кои са спонсорираните от руската държава, православна църква и знайни и незнайни институти центрове за културен и езиков обмен, които отглеждат сложна и сенчеста мрежа от служители в държавния апарат и бизнеса на Кремълска хранилка? И не на последно място – защо, по дяволите, в родния ми град половината улици носят имена на руски генерали с миризливи, окупаторски ботуши?

Ей, Богу, убеден съм, че нито Бойко Борисов, нито Делян Пеевски са им дали имената. Но ако гледате повърхностната боза „Сенките на София“, може да останете с такова впечатление. Ако издържите до края, ама се съмнявам.