Грузинската режисьорка и сценарист на легендарния филм "Покаяние" Нана Джанелидзе пред Lupa.bg: Сталин и Хитлер са живи, докато има хора, които ги боготворят

Легендарният грузински филм "Покаяние", смятан за предвестник на съветската перестройка, бе показан в Дома на киното в София 40 години след неговата премиера в СССР. Лентата, която предизвика истински шок и същевременно възторг в Съветския съюз, бе пожектирана у нас на 25 юли в присъствието на неговия сценарист - известния грузински творец - режисьор и сценарист на игрални и документални филми Нана Джанелидзе. Доскоро тя бе директор на Националния център за грузинско кино, преподава и режисура в Тбилиския държавен университет.

В България я доведе новият й игрално-документален филм, посветен на грузинско-абхазката война от 1992 г., който тя монтира в София. Копродуцент от българска страна е "Доли Медия Студио." От началото на 90-те компанията прави преводи и субтитри на чужди продукции и единствената, която реставрира филми. "Доли Медия Студио" реставрива и старото копие на филма "Покаяние" и зрителите в Дома на киното гледаха именно този нов дигитализиран вариант.

Грузинският филм е замислен от режисьора Тенгиз Абуладзе и от съсценариста Нана Джанелидзе в началото на 80-те години - все още в епохата на застоя на генералния секретар на КПСС Леонид Брежнев и на неговия наследник - дългогодишния шеф на КГБ Юрий Андропов. Филмът е заснет през 1984 г. с личната благословия на грузинския комунистически лидер Едуард Шеварнандзе, който зад гърба на Москва пуска опасния за СССР филм-алегория за сталинските репресии. Година по-късно той ще заеме поста министър на външните работи на СССР след лична покана от бащата на перестройката Михаил Горбачов.

КГБ обаче все пак арестува "Покаяние" и неговата официална премиера е след началото на прочутата „перестройка” през януари 1987 г. Лентата незабавно се превръща в знакова творба за своето време и в първите месеци на голям екран има рекорден брой зрители за СССР - над 14 милиона. Филмът има ефекта на цунами, защото до този момент в съветското кино не е повдиган въпросът за страшните сталински репресии. Лентата печели награда след награда, както Кан, така и в Москва, и в Тбилиси.

Плакатът на руски на грузинския филм "Покаяние"

В деня на погребението на Варлам Аравидзе – градоначалник на малък грузински град, трупът му се оказва в двора на сина му и тайно е закопан отново. Но тялото продължава да бъде изравяно, а органите на реда, благодарение на внука на покойника, хващат местна жена и я обвиняват, че обругава големеца. Тя твърди, че Варлам никога не трябва да бъде оставен да почива в мир в земята, защото е отговорен за управление с терор, като това на Сталин, което е довело до изчезването на много нейни близки.

Сюрреалистичната притча поставя въпроса за символичното възмездие за греховете в миналото и за това дали децата на диктаторите също са натоварени с вина заради греховете на предците си. Колко всъщност доносници и морални и физически убийци се крият зад мъртвия Варлам? И как да бъде преосмислено миналото - дали то да бъде оправдано или пък да се търси безкрайна мъст?

Самият режисьор приживе определя жанра на "Покаяние" като "печална фантасмагория", "гротескна трагикомедия" и "лирически трагифарс". „Покаяние“ е последната част от трилогия на Тенгиз Абулдзе, посветена на грузинската история, включваща още филмите „Молба“ (1968) и „Дървото на желанията“ (1977).

Въпросите, над които още в началото на 80-те години на ХХ век разсъждават авторите на "Покаяние" се оказват болезнено актуални и днес 40 години по-късно. Именно затова филмът предизвиква огромен интерес по света и през последните години. Наскоро той бе показан отново в Кан, както и в Москва и в Тбилиси, а българските зрители също имаха възможност да го гледат в Дома на киното по инициатива на неговия програмен директор Христо Христозов. Г-жа Нана Джанелидзе, която е съсценарист на филма, втори режисьор и музикален оформител, бе любезна да отговори на въпроси на Lupa.bg след срещата си с българската публика в Дома на киното.

Снимка: Агнес Методиева

- Г-жо Джанелидзе, когато започнахте да пишете сценария за "Покаяние" чувствахте ли, че в Съветския съюз назряват епохални промени, които ще разтърсят не само СССР, но и целия свят и в крайна сметка ще доведат до разпадането на един от двата световни политически полюса - в случая социалистическия?

- Не и изобщо не вярвахме, че филмът ще достигне до голям екран. Започнах да пиша сценария в епохата на най-големия застой - последните месеци от управлението на Леонид Брежнев. А когато започахме да снимаме, си мислихме, че след като сме готови, направо ще сложим филма в кутиите, ще го скрием и чак след много години "Покаяние" ще бъде показан.

Аз съм и музикален оформител на филма и избрах в него да звучат „Лунната соната“ и „Девета симфония“ на Бетовен. Както знаете фрагмент от тази симфония – „Одата на радостта“ стана десетилетие по-късно химн на обединена Европа. В момента, когато избрах "Одата на радостта" да звучи в "Покаяние" дори не съществуваше Европейският съюз. Но има парченца символи, които случайно станаха част от сценария. Тогава те изглеждаха по един начин, а днес вие ги гледате по друг начин. 

- „Покаяние“ е смятан като предвестник на перестройката в СССР, защото реално за пръв път в съветското кино е поставен така силно и ребром въпросът за сталинските репресии, за палачите и жертвите. Как изобщо се осмелихте да се заемете с тази тема в Грузия, където са родени най-големите болшевишки сатрапи - Сталин и Берия и доколко "Покаяние" е основан на реални събития?

- Филмът беше особено популярен в постсоциалистическия лагер. Когато "Покаяние" излезе в цялото постсъветско пространство се превърна в огромно събитие и имаше страхотен отзвук - най-силен той бе сред интелигенцията. В интерес на истината, когато пишехме сценария, а и след това, когато снимахме, бяхме много далеч от мисълта за бъдещите политически промени в СССР и в Източна Европа. Но историята на заснемането е много-много интересна.

Когато режисьорът Тенгиз Абуладзе засне предишния си филм „Дървото на желанията“ и когато филмът бе показан на голям екран през 1977 г. той имаше голям успех. По това време Тенгиз пътува и за премиерата в Ереван. Когато се връща от Армения с кола той попада в страшна катастрофа. Шофьорът умира на място, а самият Тенгиз Абуладзе е с много счупвания по тялото. Той разказваше, че е попаднал в някакъв странен, нереален свят и там се е чувствал много добре. Но изведнъж някаква сила го дръпнала обратно и той отново се оказал на земята.

Нана Джанелидзе се срещна с българските зрители в Дома на киното на 25 юли, когато бе показан филмът "Покаяние". До нея е режисьорът и драматурт Йордан Славейков, който влезе в ролята на преводач от руски

След тази тежка катастрофа Тенгиз лежа половин година в болница, а след това сподели, че трябва да заснеме нещо много важно и най-вероятно затова не е умрял. След като излиза от болницата среща на улицата свой близък познат писател и му казва, че търси тема за новия си сценарий и издирва интересна тема.

И тогава писателят му разкрива, че една много странна история, която се случила по това време в Западна Грузия. Умира местен прокурор, погребват го, а на следващия ден изкопали трупа и го подпрели на оградата на дома му. Бих искала да отбележа за българските читатели и зрители, че в Грузия има култ към покойника и подобно нещо никога не се е случвало до този момент.

Оказа се, че прокурорът е насилил майката на човека, който е изкопал трупа му. Освен това прокурорът разстрелял съпруга на тази жена, а нейният син, който бил на 12 години, го изпратили в лагер за непълнолетни. Прокурорът живял насила с тази жена, тя не издържала на издевателствата и накрая сложила край на живота си и се самоубила. Тази истинска история легна в сюжета на филма „Покаяние“. След това ние с Тенгиз в продължение на 3-4 години събирахме подобни драматични истории. Това са реално случили се истории в Грузия. Целият сценарий, както и всеки художествено пресъздаден детайл, е основан на реални факти.

Когато хората разбраха, че Тенгиз снима филм за тези събития, хората сами идваха при нас и ни разказваха своите истински, разтърсващи истории. Основно ни търсеха възрастни жени, които са изживели ужаса на ГУЛАГ и са лежали в тези лагери като съпруги на врагове на народа. Те са носили това клеймо. Техните мъже са били разстреляни, а жените са били затворени в лагерите по 8-10 години. Те се връщали по родните си места, но не смеели да разкажат на никого за своите преживявания, защото е било много опасно. И сега те идваха и ни разказваха своите лични истории. Така съединихме този пъзел от истории и написахме сценария.

Кадър от филма "Покаяние". В ролята на главния герой Варлам Аравидзе е известният грузински актьор Автандил Махарадзе

- Главният герой Варлам Аравидзе поне на мен винаги много ми е приличал на вездесъщия началник на съветските тайни служби НКВД Лавретий Берия, който е грузинец, също като Сталин. Берия е отговорен за извършването на множество репресии и политически убийства в СССР. Търсихте ли конкретен прототип на главния герой или това е събирателен образ на лидера злодей?

-  Много зрители са ми споделяли, че Варлам Аравидзе прилича на Берия. Варлам обаче е събирателен образ на диктатора. Той прилича и на Мусолини, и на Хитлер, и на Сталин, и на Берия, и на всички, които ръководят с насилие. Това не е само разказ за един конкретен човек. Действието в "Покаяние" би могло да се развива навсякъде, където властва терорът, където се погазват законът и човешката личност, където се вихрят доносниците и където страхът е сковал обществото.

- Актьорът Автандил Махарадзе, който блестящо изиграва две роли във филма - тази на Варлам Аравидзе и на неговия син Авел, споделя, че не сте си поставили за цел зрителят да почувства отвращение към главния герой. И затова съзнателно сте включили сцени, в които диктаторът пее, танцува и рецитира Шекспир, т.е. той е талантлив човек и може би именно поради тази причина той е още по-страшен.

- За някои зрители Варлам Аравидзе дори може да е симпатичен. Но злото може да бъде обаятелно. А и дяволът не е глупав, той е умен. Имаше един въпрос, който ме вълнуваше през цялото време. Трябва ли да се ровим в това страшно минало, не е ли по-добре да го забравим и да заровим труповете на насилниците?

Докато разсъждавах над този проблем в сценария се появи третото поколение - т.е. внука Торнике и ако то не действа на нас няма смисъл от него и така се появи идеята за внука – момчето, което не носи никаква вина за действията на своя дядо и баща, но който носи цялата тежест и вина на техните престъпления и в крайна сметка се оказва жертва. И тази невинна жертва носи изкуплението и покаянието. Така писах сценария.

Снимка: Агнес Методиева

- Съществува ли според вас колективна вина и отговорност – тоест целият народ ли трябва да се покая за репресиите, извършвани от диктатора и заради това, че хората са мълчали от страх? 

- Знаете ли – все пак народът създава почва за идването на един диктатор на власт. Но въпросът е как да се борим с това и отговорът е - с морал и с добро. Само така може да бъде победено злото. Пътят е сложен и труден, но не и невъзможен.

-  Живи ли са мъртвите диктаторите?

-  Да, те са живи, докато има хора, които ги боготворят. Това се отнася и за Сталин, и за Хитлер, и за Мусолини, и за много други.

-  Каква е ролята на първия секретар на Грузинската компартия и бъдещ съветски министър на външните работи Едуард Шеварнандзе за това филмът да види бял свят?

- Ролята на Шеварнандзе е много голяма и „Покаяние“ беше заснет и достигна до зрителите, благодарение на него. Той оказа безценна подкрепа, защото без неговата помощ филмът щеше да бъде спрян от Москва още в неговия зародиш.

Когато с Тенгиз написахме анотацията на филма, той я занесе на Шеварнандзе. Ние живеехме в Грузия, но бяхме задължени да изпращаме в Москва за одобрение сценариите на всички грузински филми. Съветската цензура четеше сценариите и решаваше дали филмът може да бъде заснет или не и ако проектът получеше зелена светлина той се финансираше.

Когата Шеварнандзе прочете синопсиса той каза, че в неговия дом живеят жертви на тези репресии, за които разказваме във филма. Неговата съпруга е била репресирана, а сестра й дори полудява, защото става свидетел на ареста на баща им. Шеварнандзе казва, че филмът непременно трябва да бъде заснет, но да бъде сниман тайно от Москва. И ние прибегнахме до една вратичка – грузинската телевизия можеше да излъчва два часа, финансирани от самата нея за цялата година грузинска продукция. Тоест никой в Москва не гледаше и не проверяваше тези два часа. Затова когато филмът бе пуснат той бе пуснат като телевизионен филм.

Снимка: Агнес Методиева

С филма е свързана още една същевременно интересна, но и трагична история. Актьорът Гега Кобахидзе, който игра Торнике не е този, който вие сега гледате. Той заедно със свои приятели похити самолет на грузинските авиолинии и се опита да избяга с него в Турция. Това беше страшна трагедия, защото самолетът бе върнат в Тбилиси, похитителите бяха арестувани и разстреляни. По време на обиска в дома на младия актьор грузинското КГБ намери сценария на филма. Информацията за филма обаче достигна и до централата на КГБ в Москва. Снимките бяха преустановени и тръгнаха слухове,, че и режисьорът Абуладзе ще бъде арестуван.

Ръководителят на грузинското КГБ написа писмо до Шеварнандзе, той от своя страна го препрати на свой секретар, той пък го препрати на друг и в крайна сметка писмото от КГБ потъна без отговор. Минаха 3-4 месеца и Шеварнандзе позвъни на Тенгиз и го поздраи с неговия 60-годишен юбилей. Това беше знак, че имаме зелена светлина. Когато заснехме филма първи негови зрители станаха Едуард Шеварнандзе и цялото Политбюро на Грузинската комунистическа партия. Когато неговите приближени изгледаха филма не знаеха какво да кажат и чакаха неговата реакция.

Грузинският комунистически лидер Едуард Шеварнандзе е човекът, който спасява филма "Покаяние". Дълги години той ръководи Грузинската компартия, преди това е министър на вътрешните работи на съветската кавказка република, а от пролетта на 1985 г. става министър на външните работи на СССР

- Историята по ирония на съдбата се повтаря. Точно по същия начин е действал Йосиф Сталин, който както знаем е грузинец и имаше особена слабост към киното – то на практика бе на негово пряко подчинение като генерален секретар на болшевишката партия и самият той следваше ленинския завет: „От всички изкуства за нас най-важно е киното”.

- Да, абсолютно сте права с малката разлика, че все пак Шеварнандзе играе ролята на лидера, който продължава да развенчава култа към личността. По време на закритата прожекция, след дълго мълчание, грузинският лидер прави една единствена забележка. В края на филма възрастна жена пита: „Води ли този път към храма?“ и според първоначалния сценарий отговорът е: „Не, този път не води към храма“. А Шеварнандзе предложи репликите да бъдат променени по следния начин: „Това е улица "Варлам". Тази улица не води към храма.“ Това беше много по-силно, защото това реално означаваше признанието, че КГБ продължава да живее и да работи.

Но промяната на тези финални реплики ни отне три месеца, защото ние трябваше да преснемем сцените, след това да ги проявим, да ги монтираме, озвучим и отново филмът да бъде даден за одобрение.

През това време Шеварнандзе беше извикан в Москва и назначен за външен министър на СССР от Михаил Горбачов, който вече беше избран за генерален секретар на КПСС. Така да се каже „Покаяние“ остана без своя покровител. И грузинското КГБ реши, че е време да действа. От Тбилиси бе пратено писмо до централното управление на КГБ на „Лубянка“. Грузинските тайни служби докладваха, че Тенгиз Абуладзе е създал филм, в който е оклеветил целия съветски народ и ако този филм бъде показан в чужбина това ще е опасно.

- Грузинската съветска власт се изплаши и реши да направи всичко възможно чрез съюзното КГБ да забрани филма.

- Те просто се видяха в този филм и се изплашиха.

Едуард Шеварнандзе се издига по властовата стълбица в епохата на застоя на генералния секретар на КПСС Леонид Брежнев

- Филмът е заснет през 1984 г., но първата публична премиера е едва през 1987 г. Как все пак "Покояние" стигна до кината?

- От „Покаяние“ се заинтригуваха и руските творци. Поетът Евгений Евтушенко дойде в Грузия и изгледа филма в дома ми и обеща, че ще направи всичко възможно „Покаяние“ да достигне не само до руските режисьори, но и до широката публика. И така в Москва разбраха за филма. Големият руски режисьор Елем Климов, който тогава беше шеф на Съюза на съветските кинематографисти, обеща, че ще освободи арестуваните от цензурата филми. Той обаче все още не бе гледал филма. В крайна сметка заради КГБ „Покаяние“ бе пренесен тайно от Тбилиси в Москва във филмова кутия, предназначена за друг филм. И когато Елем Климов вече изгледа филма, каза, че залага живота си в името на този филм и ще помогне "Покаяние" да бъде показан публично.

В това време обаче председателят на съветското КГБ Виктор Чебриков докладва на Горбачов, че в Грузия се случва нещо страшно и там е заснет опасен филм, който ще разклати целия Съветски съюз. Горбачов вика Шеварнандзе и го пита какво се случва и какъв е този опасен филм. Шеварнандзе отговаря: „Какво говорите, Михаил Сергеевич? Тенгиз е истински комунист. Това е филм за някои грешки на нашата система.“

Години по-късно Елем Климов ми каза, че в ЦК на КПСС му казали, че ако „Покаяние“ бъде излъчен в СССР това ще бъде сигнална ракета, че политическата карта на света вече е променена. И няма да има нито социалистически, нито капиталистически лагер. Това ще бъде краят на Студената война.

Новоизбраният съветски лидер Михаил Горбачов лично търси обяснение от Едуард Шеварнандзе дали в Грузия се снимат антисъветски филми

Цялата съветска интелигенция без значение от нейната националност, работеше за излъчването на „Покаяние“. Спомням си, че по време на премиерата в Москва конна милиция охраняваше сградата, тъй като имаше толкова много зрители, желаещи да гледат филма, че те можеше да нахлуят в залата.

Когато бе заснет и показан за пръв път, филмът беше арестуван за две години и имаше забрана да бъде излъчван.  А когато бе „освободен“, „Покаяние“ бе показан на кинофестивала в Кан и там получи три награди — Голямата награда, наградата на филмовите журналисти - ФИПРЕСИ и наградата на екуменическото жури. Това е историята около създаването на филма.

- С какви очи гледате филма 40 години по-късно?

- Подейства ми като шамар, защото си помислих, че „Покаяние“ не спира да бъде страшно актуален. Филмът бе заснет от големия грузински режисьор Тенгиз Абуладзе и той никога не си е представял, че след 40 години филмът ще предизвиква интерес у зрителите. Най-странното е, че „Покаяние“ е интересен не само на вас, но и в Грузия. Две седмици преди да го покажем в Дома на киното в София го показахме в киносалоните в Грузия. Беше радостно да видя, че залите са препълнени и то предимно с млади хора, които не знаеха нищо за тази епоха.

Аз изпитах същите емоции, същите страсти и възторг, които изпитах преди 40 години заедно с публиката. След прожекциите имаше срещи със зрителите и те ни разпитваха по 2-3 часа за тази отминала епоха, за диктатурата, за сталинизма.

Темата е много актуална, и за съжаление покаянието не се случи – нито в Съветския съюз, нито в Русия, нито в Грузия, нито в бившия съветски блок и нещата се повтарят.

Нана Джанелидзе получава поздравления от български зрители. Снимка: Агнес Методиева

- Защо смятате, че покаянието не се случи?

- Всичко, което сега става в света показва, че покаянието не се случи. Никой не се замисля над миналото, не се покайва, не търси прошка.

- Кога според вас ще настъпи краят на войната между Русия и Украйна?

- Вярвам, че скоро ще свърши, но по-страшното е, че разломът между Русия и Украйна според мен ще продължи 100 години. Животът тече, раните бавно зарастват, но е нужно много време, няколко поколения. Всички знаем какво направи нацизмът, но за щастие Германия се отърси от хитлеризма и се превърна в демократична държава, преживя своя катарзис и общува и с Франция и с Русия, които нападна по време на Втората световна война. Но това, което направи нацистка Германия бе ужасяващо.

Страшно е и това, което сега прави Русия. Русия сама се изгуби, сама си причинява нещастията и сама погубва своите граждани. За съжаление Русия попадна в някакво страшно затъмнение и ние не разбираме защо тя се държи така. На мен самата ми е болно за Русия. Много пъти съм ходила там, но престанах да пътувам там след 2008 г. и прекъснах някои от познанствата си. За нас Русия е вражеска държава.

-  Защо злото се възпроизвежда?

- Злото е част от човешкия характер и за съжаление то винаги е живо и не можем да го изкореним от тази земя. Винаги ще има насилие, но и винаги ще има добро, което ще му противостои. Това са вечни величини.

- Темите за доброто и злото и истината и справедливостта ли ви провокираха да заснемете филм за войната в Абхазия през 1992-93 година?

-  Войната в Абхазия беше провокирана от Русия. През 1992 г. ние бяхме млада независима държава и се подадохме на тази провокация от Москва. Това беше страшна война. Тя продължи 13 месеца и 13 дни. 300 хиляди грузинци бяха прогонени от своите родни места и загубиха своите домове. За Грузия това е огромен брой, тъй като ние сме едва 3 милиона. Минаха 30 години и Абхазия продължава да е окупирана от Русия. И до днес там има руски войски.

В основата на нашия филм, който заснех заедно с български колеги, са документални дневници от двете страни на войната – грузински и абхазки. Те пишат за една и съща война. Беше много тежко, кошмарно да чета тези дневници, но в тях срещаме високи страсти, чувства като в древногръцка трагедия. Ние решихме, че тези думи обезателно трябва да бъдат чути. Но беше невъзможно да снимаме в реално време на фронта. Затова решихме, че тези дневници ще бъдат разказани чрез езика на анимацията. Филмът е заснет в стил роуд муви (road movie, б.а.). Това е игрално-анимационен филм с документална основа, в който участват реални актьори. Главната героиня на филма е журналистка, която отразява войната в Абхазия и във филма тя споделя за своя опит.  

- Всяка страна смята, че е права и всяка страна има своята истина.

- Истината за мен е една и тя трябва да бъде намерена и това се старая да направя в новия си филм или поне да разсъждавам по темата.

Нана Джанелидзе отговори на многобройни зрителски въпроси в Дома на киното. До нея са програмният директор на Дома на киното Христо Христозов и писателят и драматург Йордан Славейков