Поетът Добромир Банев пред Lupa.bg: Златната есен ми носи най-голяма творческа енергия

Юрист по професия и поет по призвание. Така определя себе си един от най-известните съвременни писатели Добромир Банев. И добавя, че е здраво стъпил на земята романтик. Признава, че любовта е основна движеща сила на всичко, което прави. Роден е през 1969 г. в Ловеч. Дипломира се като юрист в Софийския университет. Първата му книга „Еднакво различни“ излиза през 2011 г. Следват две книги, издадени в съавторство с поетесата Маргарита Петкова – „Абсурдни времена – 1 и 2“. По „Абсурдни времена“ се играе спектакъл в изпълнение на актьорите Нона Йотова и Петър Антонов.

Автор е на лириките „В понеделник ще е късно“, „Любов до синьо“, „Обичай ме бавно“, на сборника с проза на „Аз съм в другото такси“. В съавторство с Маргарита Петкова издава и книгата „Зад огледалото“, включваща 33 негови и 33 нейни стихотворения. През 2022 г. пак заедно с Петкова Банев издаде „Абсурдни времена (нецензурираната версия)“.

Негови стихове са включени в Антологията за любовна лирика „Горчиво вино“. Добромир Банев е автор на много текстове за поп музика. На 15 ноември от 18,30 часа в централното фоайе на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ е премиерата на най-новата му поетична книга „Всички дни ще се казват неделя“ и по този повод Lupa.bg разговаря с поета юрист.

- Добри, защо кръсти новата си стихосбирка „Всички дни ще се казват неделя“. Какво е за теб неделята?

- Неделя за мен е най-хубавият ден. Знаем, че на английски „Sunday“ e ден на слънцето, а на български „не деля“ означава „не работя“. Не ми е любим само защото не се работи, а защото това е време, в което човек може да обърне повече внимание на себе си, да бъде с човека, на когото държи и когото обича, да се занимава с нещата, които му харесват, да се отдаде на хобито си, да отиде на разходка или да се качи в планината, да прави това, което иска.

Аз съм човек, който прави много неща наведнъж, но намирам време за всичко. Неделята винаги ми е много ползотворен ден. От друга страна тя е и библейски ден, така че посланията в книгата са много. Имам книга, която се казва „В понеделник ще е късно“,

така че сега реших заглавието да бъде по-позитивно - „Всички дни ще се казват неделя“. Искам всички дни да се казват неделя, защото знам, че това е ден, който прави хората щастливи. Това е ден на щастието.

- Откъде черпиш енергия за тази твоя позитивност?

- Явно това е въпрос на характер. Аз съм много социален човек, обичам да съм сред хора и мен ме обичат, което е хубаво. Радвам се, защото няма нищо по-хубаво от това. Вдъхновяват ме нещата от живота. Може да звучи като клише, но е така. Идвайки за интервюто видях един мъж на бяла веспа, който държеше в ръка страхотен букет с цветя, точно като в италиански филм, все едно си представи филм на Фелини или Антониони. Явно отиваше на любовна среща и ето това е нещо, което ще открадна от живота, защото съм си намислил какво ще напиша по тази тема.

- Почти всичките ти стихотворения са посветени на любовта – било то любов към някого, било към природата, морето. Съществува ли според теб вечна любов?

- Не знам дали вечна любов съществува, но знам, че когато веднъж човек е преживял голямата любов със сигурност я помни. Аз съм имал този късмет и тази голяма любов винаги ще бъде основният двигател на всичко, което пиша и на всичко, което правя.

С времето си дадох сметка, че няма нужда от суета, няма нужда от това да изпадаме в тревожни състояния и да се безпокоим за неща, които не зависят от нас. Трябва да бъдем добри. Аз обичам красотата на самия живот. Вярвам, че трябва да даваме всичко в името на щастието и красотата, а те са любов. Дълго време мислих как да се казва книгата, защото много от стихотворенията даваха заглавие. Но аз исках да бъде наистина позитивно и нещо, което да допадне на хората. Когото оповестих, че ръкописът е готов и го предавам на издателството за печат, написах името на книгата като хаштаг „Всички дни ще се казват неделя“. И една моя почитателка коментира, че това е най-страхотният хаштаг, който някога е чела.

Маргарита Петкова и Добромир Банев са успешен творчески тандем

- И тук работиш с Маргарита Петкова, която в случая е твой редактор.

- Да, с нея сме приятели и имаме няколко съвместни книги. А когато издавам самостоятелни книги тя ми е редактор. Снимките за книгата направи Ивелина Чолакова. С нея работя още от времето на „Аз съм в другото такси“. Тя направи фотосите и за кориците на „Абсурдни времена“ и „Обичай ме бавно“.

Тази снимка конкретно, която сложихме на корицата на „Всички дни ще се казват неделя“, беше последната от фотосесията. Аз вече бях доста изморен, а когато снимахме беше жега. Но Ивелина ме помоли да направим един кадър и ми каза: „Влез в зимната градина, да ти направя снимка през стъклото“. Снимахме в едно заведение, което се намира зад Националната библиотека. И тази снимка стана най-подходяща за заглавието на книгата.

- Обичаш ли да гледаш живота през стъкло?

- Не, аз обичам да участвам в живота. Честно казано не съм воайор нито в буквалния, нито в преносния смисъл. Обичам да гледам театър и кино. Предпочитам иначе да бъде деен участник в живота.

- Ти самият си искал да следваш режисура.

- Да, кандидатствах във ВИТИЗ, не ме приеха, може би е за добро, но ето, че все нещо артистично остана у мен. Но аз си нося в себе си отношението, което имам към театъра и което той ми дава. Театърът е неизменна част от вдъхновението ми. Който познава моето творчество знае до каква степен то е обвързано с театъра.

- За колко време написа тази стихосбирка?

- Първото стихотворение, което включвам във „Всички дни ще се казват неделя“ беше написано на 13 март 2020 г., в деня, когато обявиха извънредно положение заради пандемията. Аз бях във Виена, за да представя книгата си „Обичай ме бавно“. И така се случи, че успях да представя книгата само в Берлин и Виена. В България заради пандемията не я представих в нито един град, като изключим премиерата в София.

- Новата ти стихосбирка следва ли определен сюжет?

- Книгата има собствен сюжет. Обичам да вкарвам драматургия в моите неща. И затова, когато я завърших си дадох сметка, че и тази книга би могла да бъде поставена на сцена и се надявам това да се случи. Както знаете по „Абсурдни времена“, която написахме с Маргарита Петкова, бе направен спектакъл с участието на Нона Йотова и Петър Антонов. Сезоните ярко присъстват в новата ми стихосбирка. Изобщо времето като такова присъства. Времето е измислено понятие от хората, но цялото действие в книгата се развива на фона на отделните сезони.

Поетът със своя добър приятел актьора Петър Антонов, който участва в спектакъла „Абсурдни времена” по текстове на Маргарита Петкова и Добромир Банев

- Кой е любимият ти сезон?

- Ранната есен и циганското лято са ми любимото време напоследък, дали защото трупам и години. Пролетта също ми харесва, защото тогава животът избухва, ражда се наново. Но есента е сезонът, който ми влияе най-силно в творчески аспект, защото аз обичам това време на годината, когато човек се наслаждава на чаша червено вино, на листопада, на тези златни цветове, които преобладават. Дори когато си вкъщи есенните вечери дават друг заряд. И на мен този заряд много ми допада.

- По кое време на деня предпочиташ да пишеш? 

- Истината е, че през деня това рядко се случва, тъй като имам сериозна професия на юрист, не че писането не е, напротив, много по-сериозна е, но аз съм юрист, работя в адвокатска кантора, имам изключително натоварен ден от 9 до 18 ч.

Така че обикновено това, което останалите наричат вдъхновение или муза, при мен се появява вечерно време. Съботно-неделно се случва да пиша, но обикновено пиша вечер. Това е моето време за творчество. А есента ми носи най-голяма творческа енергия.

- Прозвуча като есента на патриарха.

- Благодаря ти, че правиш аналогия с Маркес.

- Ако те върна към твоя предишна стихосбирка „Обичай ме бавно“ ти как обичаш?

- Аз обичам да обичам бавно. Предпоследната ми самостоятелна книга се казва така. Нейното заглавие пък беше провокирано от това, че живеем в твърде забързано ежедневие. Даже сега с теб, докато водим този разговор се заслушах на съседната маса как младите хора използват толкова много чуждици – имейлвам, скролвам, лайквам. Неща, които за мен са ужасяващи, защото аз съм човек, който много обича българския език и ми прави впечатление, когато някой използва твърде много чуждици.

И в този забързан свят, в който живеем, реших, че хората, отдадени на кариера и водени от някаква себичност и суета да се доказват, вече нямат време да се влюбват. Дори си измислят аргументи да не се влюбват и да не поддържат сериозни отношения с партньор. Това за мен е ужасяващо. Някаква повсеместна интернет самота, както навремето пееше Тони. Така изглеждат нещата отстрани.

Много е жалко, че когато отиваш в нощно заведение, защото аз продължавам да поддържам и клубния си живот, виждам как младите сядат на маса и забиват поглед в телефоните и не общуват помежду си. Какво остава за любов. Нали когато си млад излизаш с идеята да се запознаеш с някого, да срещнеш евентуално едно момиче, да я почерпиш, да й казваш, че я харесваш, да й вземеш телефона. Човек може да пие и да си гледа телефона спокойно и вкъщи.

- Убиват ли социалните мрежи истинската любов?

- Не мога да кажа, че убиват любовта, но убиват човешките отношения дотолкова, доколкото това младо поколение, което сега израства с мобилните телефони, живее доста отчуждено, а това е смущаващо. Появяват се поколения, които се раждат с телефон в ръка. А иначе може да срещнеш любовта и в интернет. Не е задължително да я срещнеш в реалния живот.

Социалните мрежи могат дори да помогнат да поддържаш една любов, но не и нормални, човешки отношения като приятелство.

- За теб какво най-важно е в приятелството?

- За мен приятелството е също толкова важно, колкото и любовта, да не кажа и повече. Защото ние се променяме, с времето черпим опит, но трупаме години и идва един момент, в който си даваш сметка, че ако до себе си нямаш няколко приятели, доказали се във времето, всичко друго е безсмислено. Приятелството придава смисъл. Да си насреща, когато някой има нужда от теб и ти от него - ето затова трябва да участваш в живия живот. Приятелството е ценно нещо.

- Бил ли си разочарован и дори предаван от приятели?

- Разбира се, кой не е бил предаван и лъган. И то нееднократно. Не знам колко добър съм, но се оказа, че лесно прощавам. Минава едно известно време, ако разбира се, въпросният приятел има възпитанието след време да ми се извини или да ми даде някакъв сигнал, че е сбъркал, аз винаги прощавам. Никога не хлопвам вратата окончателно.

Прошката е много силно нещо, ако имаш сили да я дадеш. Но тя е още по-силна, когато другият наистина има съзнанието да я приеме.

- Защо реши все пак да следваш право и има ли връзка между юридическите параграфи и поезията и как ги съчетаваш?

- Абсолютно се съчетават и си отиват, защото в българската и в световната литература е пълно с писатели и поети, които са юристи. Даже бих казал, че едни от най-изявените творци са юристи, включително от нашите български класици. За да завършиш право по мое време, аз бях приет през 1987 г. с писмен изпит по литература и история, трябваше да си много добре подготвен по литература. Иначе няма да те приемат.

Аз две години бях в казарма и реално почнах да уча в Софийския университет през 1989 г. Дори тогава държах и политически изпит, защото такива бяха времената.

Литературата и правото са свързани, защото в правото също има поле за много творчество. Да изготвиш една искова молба, да напишеш възражение, жалба – за това се изисква да си грамотен и това е творчески процес, който зависи от закона, от членове и алинеи. Така че в този смисъл те не си пречат, напротив по някакъв начин се допълват. И аз съм живо доказателство за това.

Писателят е приятел и с актрисата Катерина Евро и често й гостува в къщата й в Панчарево

- Творците обикновено имате силно развито чувство за справедливост. То вероятно се допълва и от това, че си юрист.

- Аз наистина имам чувство за справедливост. То е неотменна част от моя характер. Рядко изпадам в състояние на гняв, но случи ли се да изляза от обувките мога да бъда доста рязък. Но бързо ми минава и тези, които ме познават добре знаят, че такъв ми е темпераментът. Аз съм много емоционален човек и когато някой несправедливо ме обвини или каже нещо, което не отговаря на истината, много ме разбунтува.

- Пишеш и текстове за песни. Вдъхновяваш ли се от дадена музика, за да напишеш песен или ти даваш тон за песен, като първо пишеш текста?

- Аз съм музикален човек, защото съм завършил и музикална школа, така че умело боравя с ноти и солфежът ми е ясен, пея добре. Но в по-новото време ние, авторите, пишем основно текстове по вече готова музика. Едно време беше обратното. Предпочитам да се пише музика по моите стихотворения, което се случва, но в много от случаите аз пиша по вече създадена музика. Но за мен това не е проблем, защото имам чувство за ритъм и такт.

Заедно със звездата на българската естрада Йорданка Христова

- Поезията или публицистиката те определя като характер?

- Аз се определям като поет, обаче напоследък получавам все повече комплименти и за публицистиката. Много хора ми казват, че адски много харесват „Аз съм в другото такси“, което е проза и която претърпя най-много издания. Това реално е най-издаваната ми книга. Смятам, че и поезията, и прозата ми се отдават.

Ако разполагах с повече време и бях достатъчно материално обезпечен, със сигурност щях да седна и да се опитам да напиша роман. Много ми се занимава с това. Но няма какво да си кривим душата, живеем в България и ние, хората на словото, не сме адекватно заплатени. Никой не може да спечели от продажба на книги. Пишем и издаваме книги заради себе си и заради хората, които ни четат. Защото те чакат от нас нещо ново.

- Ти си доста активен в социалните мрежи и непрекъснато споделяш написани от теб стихотворения и проза с читателите. Смяташ ли, че интересът към четенето се възражда?

- Да, възражда се. Но бих казал, че не всеки чете поезия. Хората, които ме следват и са ми почитатели и които отблизо знаят какво ново пускам, те четат, защото имат интерес. От стотиците срещи из страната знам какво се случва, когато представям моя нова книга. Хората купуват, защото те са жадни, те искат да прочетат в определения момент нещо ново. Тези, които имат отношение към литературата, те ще си купят книгата.

В началото, когато реших да направя авторската страница във фейсбук „Добромир Банев: доброти и баневизми“ установих, че не би трябвало да се притеснявам, че когато пускам стихотворения от бъдеща книга, хората няма да имат интерес след това да си я купят.

- Ти си от поетите, които сами си четат стихотворенията по време на срещи с публиката. Защо?

- Да, аз съм от авторите, които не дават на друг да ми чете стихотворенията. Представям си ги сам. Предпочитам директния контакт с публиката и смятам, че това е най-малкото, което й дължа. Защото хората са дошли заради мен. С радост давам автографи на читатели, когато ми поискат.

- От кога пишеш и кога усети, че имаш афинитет към словото?

- Словото ме е привлича от дете. Колкото и странно да звучи пиша, откакто се помня. Баща ми, Бог да го прости, има основен принос за това. Той беше военен, но беше човек с много таланти. Татко беше самоук музикант, беше барабанист, можеше да свири на тромпет и на акордеон, пееше, имаше оркестър, с който едно време в соца обикаляха сватби и кръщенета. И аз като дете съм пял в този оркестър. Така че отношението към словото го имам, благодарение на баща ми. Той беше много артистичен.

Когато бях в 4-и или в 5-и клас татко ми подари една много стара пишеща машина със стъклени копчета още със стария правопис. Мен това сякаш ме запали още повече, защото слагах лист след лист и непрекъснато пишех и пишех. Пазя си ги и досега. Бях толкова малък, че още не бях чувал за Димитър Димов, който е роден в Ловеч, откъдето съм родом и аз. Имам цели тетрадки със стихотворения, изписани като дете. Тогава чух думата „псевдоним“, но не знаех какво означава. И някой ми я разясни и аз започнах да се  подписвам като Димитър Димов, без да знам, че всъщност в българската литература има такъв гениален автор.

А като ученик Димитър Димов ми стана любим писател. Използвах Димитър, защото покойният ми ловешки дядо се казваше Димитър и съм кръстен на него, нищо, че съм Добромир. А Димов го измислих просто за благозвучие.

- Празнуваш ли имен ден на Димитровден?

- Едно време празнувах на Димитровден и винаги с дядо Димитър заедно посрещахме имения ден. Сега обаче като Добромир се оказа, че имам два именни дни. Единият е на 5 февруари, когато се почита Света Агатия, от старогръцки името означава „добра“. А другият е на 27 юли на Свети Седмочисленици. Няма нищо против, защото това са поводи за радост.

Роден съм на 30 януари и тогава винаги е мразовито, защото това е същината на зимата. Някога много си обичах рождените дни. А сега не празнувам рождения си ден така ярко, защото винаги е студено и все трябва да ходя някъде на затворено. И вече съм решил юлския си имен ден да го използвам като повод да празнувам и рождения ден. За да мога да събирам приятелския си кръг край морето или някъде на открито, да ни е готино, да ни е слънчево, да ни е неделя.

- Обичаш ли да се връщаш в родния Ловеч и кои са ти любимите места?

- Това е фантастичен град. Едно време, в ученическите ми години, Ловеч се водеше града с най-много заведения на глава от населението. А сега за съжаление този град е обезлюден, там нищо не се случва, има висока безработица. Ловеч е много красив град, но младите хора масово го напускат, защото няма никакви перспективи. Разбира се, че имам любими места - покрития мост, в стария град имам любими места, също и парка „Стратеш“. Ловеч е малък град, но има уникални места, които може да видиш там.

Родният град Ловеч завинаги е в сърцето на Добромир Банев

- Романтик или реалист си?

- Бих определил себе си като здраво стъпил на земята романтик. Не мога да си представя, че бих живял без романтика. Това за мен е невъзможно. За мен романтиката е най-хубавото нещо, което човек може да изпитва, дори когато е насаме със себе си. Да гледа романтично на нещата от живота, не само на любовта. Романтично да отпиваш от виното, романтично да подреждаш думите, романтично да се храниш. Това според мен е здравословно.

- В книгата ти „Обичай ме бавно“ имаш следното стихотворение:

Не са виновни птиците, не са.
Виновно е небето, че обича.
Животът е изпълнен с чудеса,
макар да ни изглежда прозаичен.

Кое е най-голямото чудо, което ти се е случило в живота?

- За мен най-голямото чудо е самият живот. Това го осъзнах наистина с времето. И това е нормално, защото ние помъдряваме с времето. Но по-голямо чудо от живота няма. Ако ни се случи да изпитаме любов - какво по-хубаво от това. Не сме живели напразно. Човек трябва да се научи да обича себе си. Не може ти да имаш съмнения по отношение на себе си и да очакваш другите да те обичат. Не казвам, че трябва да си влюбен в себе си, но ти трябва да се заобичаш такъв, какъвто си. Защото това ще те направи добър, а когато излъчваш доброта, това привлича хората.

 
Снимки: Ивелина Чолакова и личен архив