Проф. Александър Шурбанов пред Lupa.bg: Страхувам се от механизирания свят, в който човекът от плът и кръв отсъства

Учен, филолог англицист, преподавател, преводач, задълбочен изследовател на Шекспир, на английския Ренесанс и на английската и американската литература, поет, писател, проф. Александър Шурбанов е от интелектуалците, чието мнение човек винаги си заслужава да чуе. Заради ерудицията му, деликатността и ангажираността с проблемите на културата и на обществото.

Неговите преводи на Уилям Шекспир, Джон Милтън, Джон Дън, Джефри Чосър, Ейдриън Мичъл, Артър Конан Дойл, Джон Ъпдайк и др. са знакови за преводаческото изкуство в България. Автор е на книги с поезия, проза, пътеписи, на многобройни изследвания за английската и американската литература. Той е един от любимите преподаватели на студентите, посветил живота си на това да предава своя опит и своето знание на поколения студенти. Самият проф. Шурбанов е споделял, че за него Софийският университет, където преподава дълги години, е едно от най-светите места на България и е крепост на българския дух. 

Пред Lupa.bg уважаваният професор сподели, че не приема фалшивия либерализъм чрез езика да се тушират разликите между половете. Тези разлики създават пъстър свят, който не трябва да мине в една сива гама, смята дългогодишният преподавател. За преводача на Шекспир английският драматург остава жив за вечни времена и проф. Шурбанов не предвижда угасване на интереса към него. „Шекспир  възбужда идеи, мисли, чувства във всички мислещи хора, които се докоснат до него. И театърът е неговият храм“, смята изследователят на Английския Ренесанс. Той сподели и какво го привлича в творчеството на знаменития метафизически поет и проповедник Джон Дън. Проф. Александър Шурбанов за пръв път превежда на български книгата му „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест”, която издателство „Лист“ издаде в края на миналата година под заглавие „За кого бие камбаната”.

Проф. Александър Шурбанов бе любезен да коментира и въпроса защо се страхува от дигиталния свят и защо държавата не трябва да изоставя културата единствено на силите на пазара. Lupa.bg благодари на изтъкнатия интелектуалец за размислите, които сподели с нашите читатели.

Проф. Алекандър Шурбанов в библиотеката на Софийския университет. Снимка: Личен архив

- Проф. Шурбанов, в началото на вашата книга „Сънят на разума“ пишете за най-простата истина, която най-лесно забравяме - „Истината, че под различните си имена, езици, вери, обичаи, дрехи, цветове на очите и кожата ние всички сме еднакви, защото всички сме човеци.“ Какви са вашите наблюдения – смятате ли, че хората осъзнават тази истина или днес ни е по-удобно да я забравяме?

- Според мен има един стремеж у хората, който не е приятен, да извисяват себе си за сметка на други. Този стремеж се материализира в това, че много често различните се виждат като по-низши от нас и те се поставят в такова положение. Това е много неприятно, тази тенденция продължава от векове - да поставяш себе си, своята група на пиедестал. Мисля, че това трябва да се преодолее вътре в нас. Стремил съм се да правя това и във всекидневната си работа, и в разговорите си с другите.

- Смятате ли, че днес езикът повече ни обединява или повече ни разделя?

- Има такова движение в езика напоследък, особено в английския, но и в другите европейски езици, да се тушират разликите между хората по раса, пол и по всякакви други белези. Съмнявам се, че това е здравословно.

Езикът е набелязал разлики между нас, които са естествени и като че ли вечни. Не е редно тези разлики да се игнорират. Те трябва да се осъзнават и просто да се изпълним със съзнанието, че тези разлики създават един пъстър, интересен и плодотворен свят, чието многоцветието не бива да се слее в една обща, сива гама.

Не това е посоката на развитието на света. Друго е, което трябва да направим – да се уважаваме взаимно, да се разбираме взаимно, да осъзнаваме, че ценностите, когато са различни, са толкова по-важни за съществуването на цивилизацията. И те трябва да се уважават, трябва да се култивират, трябва да станат принципи на съществуването.

- Притеснява ли ви, че тези разлики се тушират като се налага използването на полово неутрални изрази?

- Мисля, че това не е правилна посока на развитие. Това се прави доста настойчиво от някои обществени кръгове. Напоследък по отношение на френския език започна да се настоява, че вместо двете местоимения за мъжки и за женски род – „il“ и „elle“ – „той“ и „тя“, е редно да се въведе едно общо местоимение, което уеднаквява родовете и половете. Няма нужда от това. Половете няма да престанат да бъдат различни поради това, че се уеднаквяват от едно местоимение, което е общо. Това е фалшив либерализъм, фалшиво уважение към хората чрез тяхното уеднаквяване. То няма да постигне нищо. Трябва просто да има съзнание за различията и уважение към тези различия.

На тържествената церемония в Аулата на Софийския университет проф. Александър Шурбанов бе удостоен с Почетен знак „Св. Климент Охридски“ с огърлица за приноса му като преводач, изследовател, преподавател, поет и по повод неговия 80-годишен юбилей през 2021 г.

- Проф. Шурбанов, от Европа тръгна идеята за туширане на половите и расови различия. Това означава ли, че Европа донякъде загуби битката с толерантността?

- Надявам се, че не. И това движение към уеднаквяването, към изтриването и обезличаването на разликите, които са съществени между хората, ми се струва неплодотворно и в невярна посока. Само по себе си то е част от общото влечение към един по-цивилизован свят, свят, в който няма толкова враждебни разлики. Като затваряме очите си за разликите, ние няма да решим тези проблеми. Това е моето убеждение и затова смятам, че избраната от някои слоеве на днешното общество посока е погрешна.

Политическата коректност, която се породи в Съединените щати поради многото проблеми на едно разнородно и разноцветно общество, задълбочава проблемите, вместо да ги решава.

- Проф. Шурбанов, как бихте обяснили, че САЩ, които се смятат за стожер на демократичния свят и отдавна възприеха политиката за износ на демокрация, налагат на другия свят такъв тип стереотипи – езикови, геополитически, икономически?

- Езикът е израз на други неща, които са по-дълбоки, в развитието на обществата. Съединените щати са един голям център на днешната цивилизация, може би най-влиятелният в момента. Това се е постигнало чрез икономическа мощ, която се налага в отношенията с другите страни. Не мисля, че английският език е добил сегашния си статут на безспорен международен инструмент за комуникация благодарение на съществуването на велика английска литература, на Шекспир и Дикенс. Те допринасят, разбира се, за това. Но основната причина за налагането на този език е икономическата сила на една страна отвъд океана, която е проекция на старата Англия в много по-различен вид, разбира се. Не самата Англия е пряко виновна за това развитие, а нейният задокеански продукт с характерното за него развитие на езика, възникнал и добил основните си черти именно в Англия.

Проф. Александър Шурбанов е носител и на Голямата литературна награда на името на "Христо Г. Данов" за цялостен принос към развитието на културата. Тя му бе връчена през 2007 г. в Пловдив. Снимка: Булфото

- В края на 2021 г. слушателите на БНР ви обявиха за български посланик на културата. Как възприехте това признание към вас и зарадва ли ви то?

- Разбира се, това е признание, което е сладко. Хубаво е да има обществена оценка за работата на кой да е човек и ако тази оценка е положителна, тя не може да не го радва. Посланик е дума, натоварена с много значения. Аз не се смятам за посланик на някаква държавна структура, на някаква национална структура дори. На българската култура пред света – добре. Всеки работи в своята област и допринася според призванието и силите си за някакви връзки между страните на съвременния свят.

Човек, който пише, особено се ласкае от възможността да излезе извън границите на собствения си език, на собствената си култура и да се протегне към други култури, към други нации. Особено, когато превежда литературни творби, той прави това непрекъснато, изгражда живи връзки между народите, между езиците, между културите.

И в това отношение мисля, че работата, която вършим ние, хората от тази област, е полезна за взаимното разбирателство – не да акцентираме на разликите, а да ратуваме за осъзнаване на ценностите, които се крият в тези разлики.

Проф. Шурбанов е дългогодишен преподавател в Катедра „Англицистика и американистика“ на Факултета по класически и нови филологии и е бил и негов декан

- Ще си позволя да ви задам въпрос, който е подзаглавие на вашата книга „Сънят на разума“ – лесно ли е да си интелектуалец в днешно време, проф. Шурбанов?

- В тази книга се опитвам да разгранича понятието „интелектуалец“ от понятието „интелигент“ и да посоча, че интелектуалецът има отговорност и важна роля в осъзнаването на най-важните неща, които има една общност, на които тя се основава, и да поддържа именно тези стожери на развитието на общността, да ги изкарва на бял свят, да ги напомня, да събира общественото мнение около тях. Винаги на всякакъв такъв опит за формулиране на важните неща в живота на една общност има и противодействие, ще има и борба на различни мнения, но истинският интелектуалецът трябва да бъде борец.

- Бяхте сподели, че днес нямаме нужда от будители, а от будни хора. Къде виждате будните хора в нашето общество – сред студентите, младежите, творците, политиците?

- Те са навсякъде, слава Богу. Няма такава епоха, няма такова време, в което всички да спят. Въпросът е будните да бъдат все повече. Ние се залъгваме, че сме будни във всекидневието си, защото извършваме някаква работа, за да функционираме като общество.

Будността на рефлексите във всекидневието е важна и тя ни осигурява живот, но тя не осигурява истинско развитие на човека и на човешката общност. Необходимо е да се поддържа непрекъсната будност на съзнанието и за това трябва да се грижи онази прослойка на обществото, чиято творческа дейност в различни области на изкуството, на науката, на интелектуалната сфера предполага наличието на буден и бодър дух.

Без него тя не може да се самоосъществи. Неин неотменен дълг е да сее този буден дух в цялото обществото, да го предизвиква, да го отглежда и да го води.

- Наскоро издателство „Лист“ издаде за пръв път на български книгата „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест” на знаменития метафизически поет и проповедник Джон Дън във ваш превод. Книгата излезе у нас под заглавието „За кого бие камбаната”, като това е емблематичен израз на самия поет. Книгата бе посрещната с голям интерес от читателите, както показаха продажбите и по време на Панаира на книгата, и в големите книжарници. Вашият интелектуален интерес към Джон Дън е още от студентските години, през 1972 г. вие ставате кандидат на филологическите науки с дисертация върху поетиката на Джон Дън. Бихте ли споделили какво съвременният български читател би могъл да открие в книгата „За кого бие камбаната“?

- Джон Дън е ярко открояващ се автор – поет, есеист, духовен водач. Той не робува на никакви конвенции, на никакви условности в изкуството, което твори. За разлика от повечето си съвременници, Дън се ориентира към един рязко индивидуален, предизвикателно субективен език. По онова време в европейската поезия господства сонетната традиция на Франческо Петрарка.

Дън разбива този естетически канон и се ориентира към едно писане, основано на личния опит – писане за любовта като нещо много по-сложно и противоречиво от нейния образ в петраркистката поезия. Той осъществява подобни радикални пробиви и в много други теми, с които работи впоследствие – темата за битието на човека въобще, за смисъла на човешкия живот. Оттам и темата за религията, за вярата става централна за него. Тези неща ме вълнуват днес, въпреки че отчитам колко голямо е разстоянието между XVI-XVII век в Англия и днешна България. През много филтри трябва да мине този процес на симбиоза между различните култури.

Струва ми се, че Джон Дън може да ни даде много с искреността, задълбочеността на погледа си към живота, към съществуването. И с дързостта си да подхваща трудни теми, които не са осигурени от някакъв предварителен консенсус. Той както художник, така и учител на обществото. Художниците-учители са особена категория в артистичния свят и Дън неслучайно се превръща в образец и водач на европейския модернизъм от началото на ХХ век. Без него съвременната литература и култура на Западния свят е немислима.

- С излизането на книгата на български отдава ли се дължимото на Джон Дън, макар и толкова векове по-късно, като автор на емблематичната фраза „За кого бие камбаната?“, която повечето съвременници свързват с Ърнест Хемингуей? Смятате ли, че това също е принос на българското издание?

- Това е дребна подробност. Но разбира се, хубаво е да знаем откъде идва тази мисъл, този поетичен образ, който вълнува толкова хора. Хубаво е да не се свързва само с писателя, който го е цитирал, но преди всичко с онзи, който го е създал. Хубаво е също да сме наясно, че това не е част от поезията на Дън, а от неговата мисловна проза. Проза стилно емоционална, образна, която по този начин се родее с поезията. В късните си години Дън се ориентира към такава проза – и в тази книга, и в многото си забележителни проповеди като един от най-влиятелните свещенослужители на Англия в началото на XVII век. Тези текстове са много важни за разбирането на по-нататъшното развитие на английската, пък и на европейската литература и култура. Без тях не можем да си представим истинското място на Джон Милтън – един колос в културата на късния XVII век.

- Джон Дън пише: „Никой човек не е остров изцяло за себе си; всеки човек е къс от континента, част от сушата. Ако морето отмие бучка пръст, Европа ще стане по-малка, както и ако отнесе някоя издадена канара или имението на твои приятели, или пък твоето собствено. Смъртта на всеки човек ме смалява, защото аз съм част от човешкия род. И затова никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната; тя бие за теб.“ Смятате ли, че съвременният европеец чува изобщо звъна на камбаната? Разклатена ли е вярата на европейците християни?

- Християнската вяра е разклатена много сериозно. Ние живеем във време на скептицизъм, на несигурност в устоите на духа. Много различно от времето на Дън, макар че и неговото време е било изпълнено с въпросителни поради голямата промяна, която преживява мисловният климат на континента след напредъка на науката, след географските открития, променили разбирането за Земята, за нашата планета, а и за мирозданието въобще.

Тогава е имало доста несигурност и Джон Дън я изразява в творчеството си. По някакъв начин обаче Дън и неговите съвременници се стремят да преодолеят релативизма на времето и да стигнат до дълбоката сигурност на една възвърната с труд вяра. Това на пръв поглед може да изглежда като връщане към средновековното единомислие по въпроса за света, за Бога, за човека. Но то е вече едно много по-драматично съзнание, изпълнено с нелеки за отговор въпроси.

Смелостта да се задават тези въпроси без стеснение пряко към Твореца, да се иска отговор за това, което изглежда необяснимо, е безпрецедентна. Човекът вече е добил самочувствие, той не е средновековният раб, който винаги се отдръпва на заден план и смята себе си за нищожен пред Вселената и нейните тайни. Човекът е добил самочувствието на същество, което може да диалогизира с Бога и дори да бъде богоборец в някакъв смисъл. Това ново съзнание води право към съвременния свят.

Нека да бъдем свободни вътрешно, учи Дън, но не и с прекалено самочувствие, да знаем, че нашето място не е в самия център на битието – това, към което води тази великолепна идея, която развива Ренесансовият хуманизъм, но да не се мислим за господари на света.

- Проф. Шурбанов, може ли да се направи паралел между думите на Джон Дън „И затова никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната; тя бие за теб“ и Шекспировия въпрос „Да бъдем или не – това се пита?“

- Разбира се, и в двата случая става въпрос за смисъла на живота, който се подлага на дълбоко обсъждане поради съществуването на смъртта, поради това, че смъртта отрича живота. Но при Джон Дън идеята е по-различна. При нея в центъра на вниманието е по-скоро идеята, че ние не сме разпокъсани, фрагментарни същества, а сме свързани в едно цяло и в смъртта на един човек, когото не познаваме, припознаваме себе си, своето собствено съществуване, своята участ като човешки същества.

Ние разбираме, че това е предупреждение за онова, което неминуемо ще се случи и с нас. Така то става повод за размисъл какво сме свършили в този живот, дали сме свършили това, което трябва и дали не трябва да променим посоката, докато още можем. Тези неща вълнуват Дън. Той ги разглежда в една рамка на християнската, на църковната общност, но в един по-широк смисъл това важи за цялото човечество и той не набляга на някаква изключителност на християнската общност, превръща я в образ на човешкия род.

Проф. Шурбанов дари на Софийския университет над 1000 тома от личната си библиотека. Дарението бе прието от Библиотечно-информационния център по британистика и американистика към Катедра „Англицистика и американистика“ на Факултета по класически и нови филологии. 

- Проф. Шурбанов, като дългогодишен изследовател и преводач на Шекспир бихте ли сподели защо според вас английският драматург продължава да вдъхновява и днес толкова много творци. Неговите пиеси продължават да се поставят в театъра и интересът на режисьорите, и актьорите, и публиката към тях не отслабва. В какво се крие и днес силата на Шекспир?

- Чудото на Шекспир е именно в неговата несвършваща жизненост и универсалност, защото той се поставя в Англия, в Америка, в Австралия, в България, в Япония, в африканските страни – и навсякъде е разбран и приет като свой. Тук стигаме отново до нещо, за което говорихме – за тази разноцветност и разнообразие на човешкия род, които се свеждат все пак до едно общо ядро. Шекспир успява да стигне до това общо ядро. Това е, което много малко писатели, творци, художници успяват да открият и то е вечното, неизменното у човека.

Но най-невярното, което бихме казали за Шекспир, е, че той стига до някаква абстракция, която обхваща всички човешки състояния и човешката участ въобще. Напротив, всичко у него е конкретно, образно, животрептящо – и все пак всичко е базисно за човешкия род, нещото, което вековете остават непокътнато. Разбира се, тук-таме има черти, които остават във времето, но те са отделни детайли.

Основното е общочовешкото и той е успял да го хване и съхрани. Затова Шекспир остава жив за вечни времена и аз не предвиждам угасване на интереса към неговото творчество. Той възбужда идеи и чувства у всички мислещи хора, запалва в тях някаква светска религия. И театърът е неговият храм.

- Как се почувствахте, когато гледахте като зрител спектакъла на Явор Гърдев „Хамлет“ в Народния театър във вашия превод?

- Невероятно е да чуеш своите думи от сцената на един голям театър, защото дори когато е превод на нещо, което не си съчинил, а си пресъчинил, то все пак е направено с твоите думи. Представлението е проверка за това дали звучащото слово е постигнато, дали акцентите са на място, дали интонацията е естествена и смислена. Представянето на „Хамлет“ в Народния театър беше именно такава проверка за моя превод и благодарение на една много интелигентна и вдъхновена постановка, тя беше направена по най-добрия начин. Удовлетворен съм и съм благодарен на целия екип.

Плакатът на спектакъла "Хамлет" на режисьора Явор Гърдев, който постави пиесата на Шекспир в превод на проф. Шурбанов на сцената на Народния театър

- Простете, че ще ви задам въпрос, който много пъти са ви задавали. Защо решихте да преведете „To be, or not to be, that is the question” – „Да бъдем или не – това се пита“? Какво ви провокира именно за такъв превод?

- Да, този въпрос ми е задаван многократно. За мен е абсолютно ясно, че за този монолог трябва да се избере множествено число. Всеки, който може да чете английски, ще се убеди, че той изцяло е така построен и граматически, и смислово.

Проблемите, които Хамлет изважда на преден план за човека, не са проблемите на един привилегирован принц, а на множеството, на обикновените хора. Той не търси в този монолог да разгадае самоубийството като разрешение на безпътицата в човешкия живот. По-скоро търси друг отговор – дали човешкото съществуване, човешката мъка имат смисъл.

Множественото число води към това значение много по-ясно, отколкото единственото число на досегашните преводи „Да бъдеш или да не бъдеш“ – нещо, което е по-скоро насочено обратно към самия говорещ, към неговия личен проблем. И другото е – аз предпочетох „това се пита“ вместо „туй е въпросът.“ Мисля, че тази синонимна фраза звучи по-добре, по-отривисто и действено. Това ново начало на познатия на всички монолог възбуди духовете, провокира затвърдения навик на публиката. Знам, че е рисковано е да се върви срещу навиците. Но един преводач, за да си върши работата, трябва да поема рискове и трябва да дава нови решения. Ако той няма такива решения, ако не вярва в тях, по-добре да не се заема с такава работа. Няма смисъл да повтаря познатото.

Специалната награда почетен „Аскеер“ за творческа чест и принос в развитието на театралното изкуство беше присъдена през 2013 г. на проф. Александър Шурбанов за преводите му на „Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“ и „Макбет“ на Уилям Шекспир. Снимка: Булфото

- В преводаческото изкуство как постигате баланса между това да останете верен на автора и същевременно да поднесете текст на съвременния български читател, така че да е разбираем за него?

- Много е трудно и няма рецепта за това как да се постигне такъв баланс. Преводът е изкуство на компромиса. Той балансира между тези два полюса – верността към текста на автора и мисълта за съвременната публика. Непрекъснато трябва да се търси съчетание между тези две сякаш непримирими лоялности. Как се прави - това е въпрос на цяла книга. У нас битуват стеснени разбирания за превода като избор между две ориентации – или автентичен, или артистичен. Но няма такова разделение, то убива и двата вида, обезсмисля ги. Единият се свежда до мъртъв буквализъм, а другият е фалшификат, симулакрум. Истинският превод живее по средата между двете негови подобия и трябва да се постигне с талант и труд. И с още нещо – самоотрицание.

- Проф. Шурбанов, вашата болка като интелектуалец е свързана с факта, че държавата в годините на прехода загърби културата и днес берем плодовете на тази държавна политика спрямо културата и изкуството. Споделяли сте мнението, че държавата трябва да подкрепя високото изкуство, дори за него да има доста по-малко публика от т.нар. масово изкуство. Според вашите думи няма общество, в което всички да имат еднакво рафиниран вкус - един се интересува от чалга, друг слуша Бах. Днес смятате ли, че културата може да се подчинява на правилата на пазара – предлагането да е според търсенето, каквато идея се прокрадна в първоначалните идеи на новите управляващи?

- Ако оставиш изкуството и културата изцяло на силите на пазара, тъй като в човешкото множество преобладава непросветеното, некултивираното, неминуемо ще се наложи ниският вкус, а оттам и ниското качество. Затова държавата, която има поглед върху цялото развитие на обществото, върху нуждата от такова развитие, трябва да коригира комерсиалния критерий на пазара и да подкрепя и високите културни ценности, да им осигурява място в нашия живот.

Държавата същевременно трябва да се държи на почтително разстояние от този процес. Тя трябва да подпомага културата, без да се опитва да я ръководи. Как става това на практика – не знам.

Политиците трябва да стоят настрани от ръководството на културния процес, да осигуряват условия за неговото саморегулиране чрез активизиране на собствените му интелектуални ресурси. Вярвам, че може да се намери начин това да се постигне. В много развити общества този начин е намерен. Ние имаме великолепната традиция на децентрализираната култура във всички наши селища, в читалищата, в библиотеките, макар да е доста занемарена. Там също трябва да падне ударението, да се съживят и развиват тези културни средища, доколкото около тях все още е останало някакво население.

В края на 2021 г. в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ беше представен указателят „Александър Шурбанов: Биобиблиография“ по повод неговия юбилей. Снимка: Стефан Рангелов

- Социалните мрежи, от една страна, ни помагат да общуваме по-лесно и на големи разстояния. От друга обаче те скъсаха живата връзка между хората – вместо да се срещат тет-а-тет, някои изцяло се потопиха в този дигитален свят, в който замениха думите с емотикони. И ако „1984“ на Оруел ни се струваше невъзможна утопия, всъщност тя стана реалност. В този смисъл страхувате ли се, че прокламираната от световни технологични гиганти Метавселена съвсем скоро ще потопи западната цивилизация изцяло в един виртуален свят?

- Притеснявам се, естествено. Това е едно механизирано, призрачно битие, в което човекът от плът и кръв отсъства и се включва по-скоро като съставка, отколкото като ръководещо съществувание.

Има много белези за такова развитие напоследък. Виждаме, че световната дигитална мрежа може да се използва за нечисти цели от мултинационални центрове на силата, които са над всякакъв държавен и обществен контрол и не са отговорни пред никого. Това са основателни тревоги. Трябва да се стремим, доколкото е възможно, да запазим своята независимост от тази експанзия на електрониката, която безусловно може да ни бъде от полза, да ни помага във всекидневния живот, но не го прави алтруистично и затова се налага да я наблюдаваме внимателно и да не й позволяваме да се разпростира прекомерно в личното ни пространство.

- Проф. Шурбанов, какво си пожелавате за 2022 година?

- Най-важното – здраве и спокойствие и неумираща надежда за общото добро бъдеще на тази изстрадала планета – все още единствената, която имаме.