Радичков – убиецът на българското село

Писателят е един подранил Карбовски, тънещ в маргиналното и вулгарната гротеска

Коментар
21:06 - 24 Октомври 2019
10124
Радичков – убиецът на българското село

Някак си е подходящо в чест на 90-ия юбилей от рождението на Йордан Радичков над Монтана да литнат 90 червени балона. Напомня ми за най-монотонното германско диско парче от началото на 80-те „Нойн унд нойцих луфбалонен“ (99 червени балона) на зле поддържаните травестити от за щастие кратко просъществувалата банда от немската нова вълна – „Нена“. За разлика от тях обаче, които се появяват чат-пат в някоя класация за най-кичозни ретро хитове, радичковите книги все ще се четат. Чудя се, защо ли?

Бардът на българското село, както обичат да наричат остроносия и твърде подходящ за шаржиране северозападен писател, всъщност е неговият най-брутален палач. Грабил яко от тривиалното жизнеутвърждаване на Йордан Йовков и веселия прагматизъм на Елин Пелин, Радичков с хитрата и перфидна усмивчица, на която присъства на всичките си портрети, ги превръща в гротеска и вулгарна пародия, в карнавален абсурдизъм, подходящ за евтините мозъци на болшевишките му патрони.

На Йордан Радичков му липсва доблестта или вродената елегантност да посочи с аристократичния сарказъм на Алеко генетично-обществените недъзи на преминаващия ни от ориенталския пантоф към чудесата на индустриалната революция социум. Вместо това мъдрецът от Калиманица доброволно се отдава на уж добродушен и лесно смилаем комизъм, който всъщност е далеч по-жестока обида за вечния субект на неговото творчество.

Зад игривата и наглед любовна насмешка, зад постояното използване на евтини метафори и лесно запомнящи се и подходящи за цитиране фрази като „Ние, от духовата музика“, или „Лебеди мои!“ се крие най-голямата обида за българското духовно наследство и традиции. Под палавото перо на Йовков селянинът, съхранил през столетията моралните и духовните си устои, изконните ни традиции и религия, се превръща с карикатурен лунатик, маргинал, който дори не заслужава критичен поглед, обикалящ баирите в преследването на някакъв пробит балон.

Толкова подходяща метафора, че и самият Радичков не би могъл да я измисли, е потопяването на родното му село Калиманица в средата на 80-те, за да бъде изграден на неговото място флагманът на социалистическото капиталово строителство – язовир „Огоста“. Десетки римски сгради и византийска църква се намират на дъното на 100 метра планова тиня – точно както писателят запраща традиционните качества на българина в блатото на гротеската, объркаността, безпътицата и хаоса. Вярно, талантливо, ама какво от това?

Всъщност, Радичков е един изпреварил времето си Карбовски. Той, също като обръгналия журналист, намерил своята ниша, заравяйки се до лактите в сърцераздирателните истории на магистрални проститутки и кровосмесени обитатели на гетата, играе върху митологемата, повърхностния шарж, фалшивото съпричастие. При това с огромен успех.

Ще завърша само с кратка, но показателна фактология. На втория месец от работата на Великото народно събрание в залата избухва минискандал по повод молбата на писателя Йордан Радичков, депутат от БСП, да бъде освободен от парламента. Депутатите от опозицията обвиняват писателя, че е продал името и популярността си на Партията-майка за  привличане на повече избиратели към червената бюлетина, а само 2 месеца по-късно напуска Събранието, предоставяйки личното си място на следващия партиен кандидат по пропорционалната листа. Той отронва поредната метафора и си тръгва. Хем отчел се пред старите си патрони, хем нежелаещ да има нищо общо с новите. Радичков дава пас, както пасуващо и страхливо е и литературното му наследство. Един голям балон. 90 балона даже.