Сценаристът и продуцент Дечо Таралежков пред Lupa.bg: Филмът „Триумф“ обхваща цялата дивотия на миналото и резонира с настоящето

След падането на комунизма в началото на 90-те години на миналия век Генералният щаб на Българската армия започва секретна военна операция в софийското село Царичина. Високопоставени офицери, ръководени от ясновидка, започват да копаят дупка в търсене на мистериозен артефакт, който ще донесе окончателния триумф на България. За присъствието на униформените в село Царичина знаят само местните, Генщабът и неколцина от управляващите политици. Митът и истината за тази история от зората на прехода, на границата между комунизма и демокрацията, се преплитат.

За събитията от преди 35 години в село Царичина свидетелства само голям камък с надпис “Дупката”, сякаш като символ не само на това как Българската армия се впусна да копае за извънземен разум, но и на българското общество, което се лута между вярата и суеверията и търси да се опре на нещо, дори ако това са извънземни и трябва да копае дълбоко, за да се свърже с тях. 

Дупката в Царичина вдъхнови режисьорския тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов да заснемат филма "Триумф", чиято национална премиера бе през март на Международния кинофестивал "София филм фест." Съсценарист на филма, определян като черна комедия, е Дечо Таралежков. Той е и съсценарист на филмите „Слава“ и „Бащата“, където отново работи с режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Грозева, както и на детския сериал „Островът на сините птици".

"Триумф" триумфира с пет награди на 42-рия Фестивал на българското кино "Златна роза" през септември 2024 г. "Триумф" получи голямата награда за най-добър филм, приза за сценарий и за най-добра женска роля, поделен между Маргита Гошева и Мария Бакалова, както и наградата на публиката и тази на Съюза на българските филмови дейци. Лентата беше и българското предложение за наградата "Оскар" за най-добър чуждестранен филм. 

Lupa.bg разговаря с Дечо Таралежков за предизвикателството да бъде сценарист на "Триумф", както и на филма "Диви ягоди", който също имаше своята премиера на София филм фест. Това е любопитна история за нюйоркчанка с български корени, която се запознава с драматичната история на рода си в Родопите и това е възможност да преоткрие самата себе си. Разговорът ни с Дечо Таралежков метафорично премина под надслова "Триумфът на дивите ягоди".

Фотограф: Йохана Траянова

- Дечо, филмът „Триумф“ е вдъхновен от мистерията „Царичина” – история от началото на 90-те, която силно вълнуваше хората. Филмът е и последната част от кино трилогията, която включва „Урок“ и „Слава“. Защо решихте митът около Дупката край Царичина да оживее и на екрана?

- Аз съм един от онези хора, които не бяха чували за тази военна „операция“, докато през 2017 г. Пепи Вълчанов, с когото пътувахме по фестивали, за да представяме „Слава“, не ми я разказа. Двамата с Криси Грозева незнайно поради каква причина се колебаеха дали това да бъде финалът на трилогията, или друга някаква история. За мен обаче нямаше дилема – „Триумф” отвсякъде звучеше като големия филм на нашето време, гръмовния финал на трилогията. Той наистина капсулира цялата дивотия на онова време и едновременно с това силно резонира с настоящето, в което се вихри някаква видимо необуздаема цивилизационна регресия. Криси и Пепи ме поканиха да стана съсценарист на „Триумф“ и аз се влюбих в темата, защото тя е толкова благодатна.

- Колко време ви отне да напишете съвместно сценария? Предполагам, че сте чели доста публикации за тази история и за времето, когато през 1990 г. по заповед на Генералния щаб на Българската армия започват разкопки в село Царичина заради информация, получена от извънземна цивилизация, че там се намира гробницата на първото същество, живяло някога на Земята.

- Дали има запазена официална документация в архива на Министерство на отбраната не е ясно. Операцията е с гриф „строго секретно“, който има давност 70 години. Нашата лична хипотеза, която не е обект на филма е, че дори да е имало някаква документация по случая „Царичина”, правителството най-вероятно се е отървало от нея още със запечатването на самата Дупка.

В един от ранните варианти на сценария имаше дори такава сцена, в която всичко се изхвърля в Дупката и отгоре се изливат тонове бетон. Ние развиваме този проект от 2017 г., но успяхме да го снимахме чак 2022 г., защото пандемията ни забави с две години. Подготовката на материала и проучването отне три години. По време на пандемията материалът отлежаваше и узряваше, после го ревизирахме, включихме външен наблюдател – шведската сценарна консултантка Мариета фон Баумгартен, която даде изключително полезни насоки как да уплътним персонажите и конфликтите, от което се роди финалната версия на сценария, по която заснехме филма.

Героите на Юлиан Вергов, Маргита Гошева, Иван Савов и Станислав Ганчев търсят съкровище, което ще доведе България до триумф

- По-трудно ли е да се пише сценарий по действителни събития, имайки предвид, че зрителите имат някаква представа за събитията и очаквания за историята, която ще видят на екрана?

- В „Триумф“ не става въпрос за Царичина, колкото и да става въпрос за Царичина. (смее се) Нито мястото е това, нито хората са тези, нито имената, нито случките, колкото и да са заимствани неща, които сме чули или чели, че са се случили, или които някои от самите участници са описали в свои публикации.

В този смисъл подходът на Пепи и на Криси още от „Урок“ е да стъпват на реални случки, но да правят собствена интерпретация на тези реални случки, без претенция за историчност. Да ги ползват буквално само като вдъхновение за съвсем нова история, за събирателно наблюдение върху това, което се случва около нас и в нас. Макар и да имаме прототипи, което си е стандартен писателски похват, в крайна сметка се занимаваме с измислени герои. Това е много освобождаващо.

- Търсили ли сте военни и екстрасенси, които са участвали в тази секретна операция в търсене на нещо свръхестествено?

- Екстрасенси умишлено не сме търсили, защото митотворчеството около тази история е публично достъпно и искахме да избегнем допълнителна сугестия.

Срещали сме се с военни, които са били бегло замесени в случката. Някои казват: „Боже, това беше такава дивотия“, докато други запазват загадъчна неопределеност: „Ходих там, имаше някакви неща, ама не знам, аз не мога да кажа…“ (смее се) Затова не сме се свързвали с никого от активния екип, а и повечето военни, участвали в тази операция, вече ги няма сред нас.

Така или иначе, ние отрано знаехме каква история искаме да разкажем и не сме ровили много навътре, за да не се объркаме.

- Да не се калибрирате прекалено много.

- Ха-ха, да.

Сценаристът по време на снимките на "Триумф". Фотограф: Боряна Симеонова

- Вие сте присъствали на снимките на „Триумф”. Как актьорите възприеха историята и ролите си?

- Да, аз бях изпълнителен продуцент и бях ежедневно на терен. За всички това начинание беше голяма веселба. Например Маргита Гошева, за да се подготви за тази роля, нагази доста в езотериката. В един момент даже започнахме да я усещаме, че вярва, че тук има сериозни неща. (смее се) Станислав Ганчев, който играе майор Чернев, специално ходи в Генералния щаб да издирва военни, които да му разкажат нещо за този случай.

Първо го бяха приели любезно, но след като разбрали, че ще участва в такъв филм, го изгонили. Някакъв офицер му казал: „Не се занимавай с тази Дупка, в нея има само надолу, няма нагоре.“ Станислав беше много впечатлен от тази среща.

Иван Бърнев например беше от самото начало съпричастен към този проект – отрано се знаеше, че Маргита, неговата спътница в живота, ще има главна роля. Той беше адски вдъхновен, че ще снимаме този филм, много преди да знае, че самият той също ще има участие. После, като се яви за снимки, понеже ролята му е малка и имаше само два снимачни дни, завари една вихреща се лудост и се гмурна в нея безрезервно и с апломб.

Ролята на полк. Платников пък пасна брилятно на Юли Вергов. Аз лично не съм виждал досега да прави такъв образ. Криси и Пепи му се обадиха в сравнително късен етап на подготовка и общо взето му трябваше да чуе две изречения, за да каже: „Идвам“. Явно отдавна беше имал желанието да работи с тях и веднага прегърна тази възможност.

Мария Бакалова в ролята на Слава

Най-голямото постижение беше обаче, че успяхме да осигурим участието на Мария Бакалова. Тя се познаваше с Пепи и Криси, които са ѝ преподавали в НАТФИЗ, беше имала малко участие в „Бащата” и като цяло между тях отдавна съществуваше желанието да работят по-сериозно заедно.

Към този момент обаче тя вече беше много труднодостъпна. Въпреки че в личен разговор се беше вече съгласила да участва в „Триумф“, и то също подобно на Юли Вергов без нужда от убеждаване, целият процес трябваше да мине през тежки преговори с нейните агенти и американската актьорска гилдия, над което тя нямаше никакъв контрол.

Това беше един от най-трудните моменти в подготовката ни: денем правехме програма, организирахме екип, оглеждахме локации, а нощем – когато в Лос Анджелис настъпваше денят – се впускахме в изнурителни презокеански преговори. Както е известно, Мария и Юли Костов имат продуцентско участие във филма. Юли помогна много медиаторски преговорите с агентите на Мария Бакалова да завършат с успех.

Героините на Маргита Гошева и Мария Бакалова са надарени с паранормални способности

- Името на героинята на Мария Бакалова в „Триумф“ е Слава. Това свързано ли е с кодовото наименование на втория етап на секретната операция в Царичина, която се е наричала „Слава“? Първият етап е носел кодовото название „Слънчев лъч“.

- Да, има връзка. Взаимствали сме някои елементи – едното е това, а другото е, че по някакъв начин правим препратка и към филма „Слава“. Всичко се обединява в един тематичен свят.

- Вие как бихте определели „Триумф“, освен черна комедия? Като снимка на нашето съвремие?

- Със сигурност отразява нещо, което продължаваме да наблюдаваме и днес. Тези процеси са съвсем живи и са свързани с изконни характеристики на човешкото съзнание. Те са толкова дълбинни, а в съвремието ни информационният поток се определя от алгоритми, които работят на база това какво ти бърка в най-несъзнаваното. Впрочем, ако историята с Дупката в Царичина се случи днес, това ще е тотална Тик-Ток сензация. Всички нон стоп ще предават на живо от Дупката, нищо че пак ще се води „строго-секретно“.

Докато копаят за извънземен разум военните се вдъхновяват, повтаряйки девиза на секретната операция: „Всеки ден е триумф!“

- За вас всеки ден ли е триумф?

- Да. (усмихва се) Разбира се има дни, в които забравяш за това, но честно казано от едно известно време стигнах до тази позиция, в която наистина виждам всеки ден като триумф. Триумф на живота. Всичко е толкова живо и толкова многообразно, постоянно в течение и в промяна, че някак си това е триумф само по себе си. Триумф на Вселената.

- Вече представихте „Триумф“ на няколко кинофестивала в чужбина. Каква беше реакцията на чуждестранните зрители към филма и към тази българска действителност?

- Имах удоволствието да гледам „Триумф“ на световната премиера в Торонто, което беше и първата публична прожекция. Бях гледал вариант на филма, който не беше финалният, и макар и да бях подготвен, че има сериозни промени, изненадата пак си беше налице. Преди това го бях гледал в уединението на дома си, докато правех английските субтитри, и тогава го бях възприел на порции, не цялостно и не особено емоционално. Когато бях с публиката в залата, беше съвсем друго. С Юли Костов, който седеше до мен, се съсипахме от смях. При мен го има и моментът, че аз си спомням конкретната ситуация, в която сме снимали всяка сцена, което ми носи чисто вътрешнозаводска наслада.

Но пък публиката реагира на абсолютно същите места и по същия начин, както и аз. През цялото време имаше страхотни реакции, както на смях, така и на шок. Примерно, когато Слава шибва редника по главата, цялата зала ахна. И това беше страхотно преживяване. Имаше, разбира се, българи в залата, в Торонто живеят доста българи. Дойдоха и други източноевропейци – група сърби на по двайсет и няколко, които са раждани и живеят там. Те ни казаха, че им е било много интересно да гледат филма, разбирали са много от българския и като цяло образите и ситуациите са им много близки. Дойдоха специално да ни поздравят за филма.

Тези срещи с развълнувани зрители винаги носят голямо удовлетворение – тогава разбираш защо всъщност се занимаваш с тая работа.

Юлиан Вергов като полк. Платников  и Маргита Гошева в ролята на лейтенант Пирина Няголова - екстрасенска към Генщаба

- Щастлив ли сте, че „Триумф“ беше българското предложение за „Оскар“?

- Разбира се, как може да не съм щастлив. Това е много сложна надпревара. Страхотно е, че филмът получи шанса да бъде представен на Американската филмова академия. Трудността на този процес обаче се състои в това да достигнеш до правилните хора, т.е. до тези, които биха го оценили високо, защото имаш интерес от високи оценки, а не от всякакви оценки. Медийното представяне на филма също има огромно значение, за да може членовете на Академията да разберат за него и да го гледат.

В категория „Най-добър международен филм“ има най-много филми – над 90 – и гласуващите членове няма как да гледат всичко. Всеки филм се разпределя на определен брой хора, които задължително трябва да го гледат, но тази бройка е двуцифрена, докато гласуващите членове изобщо са близо десет хиляди. Ясно е как филмът ти може да се изгуби напълно, ако не разполага със сериозен ресурс за таргетирана промоция.

С „Триумф“ нямах това щастие, но със „Слава“, който също беше Оскарово предложение, имах възможността да отида до Лос Анджелис заедно с Пепи Вълчанов. Този еднократен опит с представянето на филма пред членове на Академията беше адски вълнуващ.

- Гледат те строго?

- Не, точно обратното. Те са най-отворените хора. Макар че са авторитетни личности на средна възраст 70+, у тях няма никаква претенциозност, нищо че примерно имат в биографията си „Оскар“. Изключително отворени, любопитни хора, които горят в киното. В това отношение американците са доста различни от нас. Поне тези в кино сферата.

Режисьорът Татяна Пандурска заедно със съсценариста Дечо Таралежков на снимачния терен на "Диви ягоди". Фотограф: Боряна Симеонова

- Да погледнем към един друг филм, на който също сте сценарист – „Диви ягоди“. Действието се развива в магичните Родопи, а филмът е вдъхновен от книгата на Екатерина Томова „Забравените от небето“, в която са събрани документални разкази за столетници от Родопите. Докато писахте сценария ходихте ли в планината да почерпите още вдъхновение?

- Не, честно казано в Родопите отидохме за пръв път, когато започнахме да търсим локации за филма. Преди това по време на процеса на писане – не. Това за мен не е необходимо условие – мога и без това. Освен това съм ходил в Родопите и мога да си представя къде сме. В крайна сметка важното е какво се случва между героите във филма и кои са те.

- Къде снимахте?

- Снимахме в Смолян и в село Полковник Серафимово, което се намира на 20 минути от Смолян.

- Много красиво място.

- Да, беше абсолютно задължително да снимаме в Родопите. Като правиш филм за Родопите, снимаш там.

"Диви ягоди" е сниман в Родопите. Фотограф: Боряна Симеонова 

- Кое беше най-голямото предизвикателство при създаването на сценария по тези документални разкази за столетници?

- Режисьорът и продуцент Татяна Пандурска отдавна е имала идея да направи филм, вдъхновен от тези разкази и от великолепието на Родопите. Екатерина Томова ѝ е лична приятелка и отдавна ѝ беше предостъпила правата за екранизация.

Когато Татяна ме покани да се включа в проекта, отправната точка ѝ беше това да е история за една съвременна жена в търсене на произхода си, който да е обвързан с тези места и тези столетници. За мен най-голямото предизвикателство беше не толкова кои елементи от разказите да втъка в сюжета, колкото да видя през какво минава тази жена в личната си история.

Първият вариант на сценария, с който проектът спечели субсидия от НФЦ, беше може би една от най-трудните задачи, с които съм се сблъсквал като сценарист. В мен имаше някаква съпротива, текстът излизаше трудно, не бях убеден в него, по-скоро бях убеден, че не става. За мен беше истинска изненада, че получи подкрепа от НФЦ. Това обаче катализира нещо в мен, нещо щракна и изведнъж усетих какво трябва да направя, как да развия сценария.

Чисто на интуитивен принцип, някакви изключително въздействащи картини, образи и случки от различни разкази в този сборник започнаха да се наместват, било то в предисторията на бащата на нашата главна героиня, нюйоркската архитектка Дафни Бело (в ролята невероятната Ванина Кондова, която е голямо откритие за българското кино), било то в историята на баба ѝ, която нашата героиня никога не е познавала, било то в лицето на столетниците, които също виждаме на екрана.

Например в ранния вариант на сценария героят на Иван Юруков – братовчедът на главната героиня - Орлин – го нямаше изобщо. Той се появи на втори етап и беше ключът към цялата история. Преди това сюжетът беше доста безконфликтен, героинята минаваше през места и ѝ се случваха разни неща. С появата на Орлин всичко се намести. И след това елементите от книгата почнаха да изскачат и да се нареждат като пъзел. Когато се чудиш как точно да свържеш историята, която се базира на документални разкази, просто остави текста сам да ти подскаже.

Екипът на "Диви ягоди" по време на премиерата на филма на София филм фест на 19 март т.г.

- Има ли сблъсък в сюжетната линия между Новия и Стария свят?

- Това е мотив, който е съзнателно търсен. Ние имаме не само Стария и Новия свят, но и Изтока и Запада, различни светове се събират на едно място. И генерационно, и като произход, и като култура, и като манталитет.

- Във филма чергите изобразяват хора, които са си отишли от този свят. Тези ръчно изтъкани килими са сякаш тяхна ретро снимка.

- Това е страхотен символ, взет от един от разказите. Героинята на разказа, която във филма се казва баба Дафина, улавя душите на мъртвите си роднини и ги съживява на стана си. Това е толкова красив образ. Като се замислиш, че е имало такава жена и е правила точно това, си казваш – ето това е магия.

- Кога се очаква „Диви ягоди“ да тръгне по кината?

- Планираме есенна премиера, но все още не сме се спряли на дистрибутор.

- Вероятно ще търсите и период, в който няма да има премиери едновременно на 20 български филма.

- Това вероятно е свързано с пандемията, тъй като много проекти бяха отложени и сега има струпване на заглавия и всички трябва да излязат. Не е тайна за никого, че дълги години съществуваше порочната практика повечето филми, които се правят, да не се разпространяват по кината. Сега обаче, за добро или за лошо, всички вече го правят. Все още няма изградена пазарна стратегия от страна на замесените играчи да знаят кога, какво, как да синхронизират прозорци на разпространение, календари и т.н. Това е едно ноу-хау, което досега на българския разпространител не се е налагало да развие. И сега трябва лека-полека да започне.

Стела Ганчева, Ванина Кондова и Иван Юруков изпълняват главните роли в "Диви ягоди"

- Дечо, защо изоставихте социологията, която сте учили в Германия и се насочихте към драматургията в НАТФИЗ?

- Социологията беше грешка от незнание какво ми се прави. Завършил съм Немската гимназия в София в една от двете паралелки, в които преподават немци по тяхната образователна система, в резултат на което завършваш с немска диплома за средно образование. Някак се подразбираше, че след това ще заминаваме да следваме в Германия.

Ако трябва да бъда съвсем честен, това, което ме накара да замина, е една надежда за любов. Социологията беше на свободен прием в Мюнхен, където въпросната надежда си беше набелязала нещо, и така взех и се записах и аз. Надеждата скоро се премести в Берлин и на втората година от следването ми вече ми беше ясно, че нито Мюнхен, нито социологията са ми по мярка.

Върнах се в България, като насам ме задърпаха нова една любов и нова музикална група, която междувременно бяхме създали. Сърцето ми беше в тези неща. От 14-годишен се занимавам с музика доста активно, в момента съм в творческа пауза, защото киното зае много място. Така или иначе, музиката никога не ми е била сфера за трудова реализация и никога не съм си правил илюзии по въпроса. Иначе, кино обичам от малък. У нас винаги се е гледало много кино. Не съм имал ограничение какво да гледам. И от много малък, заедно с родителите ми, съм гледал всякакъв тип кино.

От доста ранна възраст са ме формирали филми като „Туйн Пийкс“, „Имало едно време на Запад“, всичките филми с Ален Делон и Белмондо, които се излъчваха по Канал 1 и пр. Първоначалната ми амбиция беше да следвам режисура.

Тогава имах близък приятел, който беше завършил режисура в НАТФИЗ, и той ми каза: „Недей, няма смисъл, тази школа само ще те развали. Виж, драматургията е добра школа, от там има какво да вземеш.“ Той беше решил, че ми се отдава да пиша, макар че тогава имах само бегъл опит с поезия и с писане на текстове на песни. Той всъщност си имаше задната мисъл, че като се изуча, ще съм му драматург, пък той ще е режисьор.

Тази колаборация не се получи, но в крайна сметка аз усетих, че писането на сценарий е нещо, което интуитивно разбирам. Мен цял живот ме води интуицията, не обмислям твърде рационално кое, какво, как ще се отрази и какви дивиденти ще ми донесе. Кандидатствах драматургия в НАТФИЗ и ме приеха. И така завърших драматургия при проф. д-р Станислав Семерджиев, който през цялото време силно ме насърчаваше.

Никола Пашов и Ванина Кондова в кадър от "Диви ягоди"

- И се гмурнахте в киното.

- Още през 2010 – 2011 г. заработих по специалността си като сценарист и за кратко даже бях на трудов договор към една компания, свързана с bTV. Работих по проекти, от които за съжаление нито един не се осъществи. Там се запознах с Криси Грозева, а с Пепи Вълчанов се познавахме от по-рано. Те ме каниха да стана съсценарист и на „Урок“, и на предходния им телевизионен филм „Аварийно кацане“, но все така ставаше, че ни се разминаваха графиците.

Същевременно разформироваха компанията, в която работех, съкратиха ни и се озовах в един малко безплоден период в живота ми. Тогава се развързаха и други възли, на които им беше време да се развържат. В тази ниска точка си казах, че професионалната ми реализация като сценарист явно няма да я бъде, и понеже такава възможност се отвори, отидох да работя в рекламна агенция, при все че се бях клел никога да не го правя, защото ненавиждам тази индустрия. Но в крайна сметка поработих и в нея известно време.

И точно тогава Петър и Кристина ми се обадиха с покана да стана съсценарист на филма „Слава“, което аз без никакво колебание приех. Те вече имаха написан сценарий, но искаха да го преработят, а наближаваше срокът да започнат снимки. Имахме интензивен двумесечен период, в който трябваше да унищожим предходната версия на историята и да сътворим нова. И така благодарение на тях аз влязох в киноиндустрията и заработих като сценарист първоначално по техните проекти, после и по други.

- През 2022 г. бяхте член на Художествената комисия на Националния филмов център, която отказа да финансира игралния филм за Гунди на продуцентите Иван Христов и Андрей Арнаудов. Вие, както и други членове на комисията, поставихте ниски оценки на проекта, но също така аргументирайки своята оценка за сценария, погребахте сценариста на филма Емил Бонев, който за щастие е жив. Как се стигна до този гаф, който е неприятен и за двете страни?

- Само, който е минал през оценяването на проекти за НФЦ знае колко тежка и изнурителна процедура е това. Бяха кандидатствали 120 проекта, които ние, оценителите, трябваше да изчетем за едно доста кратко време. Ако искаш да четеш задълбочено и отговорно, а не да претупваш, можеш да прочетеш и аргументирано да оцениш не повече от два проекта на ден. И така в един момент в мозъка ми се е получило късо съединение. Без да се усети, съзнанието ми е подменило образа на г-н Бонев с друг колега, който беше починал наскоро, тъй като между него и г-н Бонев има редица паралели.

Още тогава исках да поднеса лично извиненията си на г-н Бонев, с когото не се познавам лично, но не получих този шанс. Явно огорчението му е било твърде силно и той не пожела да говори с мен, но все пак индиректно е разбрал, че съжалявам. И това е напълно искрено. Извинение дължа и на Иван и Андрей, задето им отправих критика, че след „смъртта на г-н Бонев“ не са му намерили наследник да доразвие сценария. Но и без това объркване, цялостната ми оценка на проекта нямаше да се промени.

Фактите са, че комисията генерално не подкрепи проекта с необходимите точки, така че той да получи финансиране. Моята оценка е една от седем. Просто заради моя гаф и екзотичното ми име удобно се превърнах в събирателен образ на всичко лошо в НФЦ, без изобщо да се уточни за незапознатата публика, че системата на оценяване нито е измислена от НФЦ, нито самото НФЦ извършва оценяването. Този случай наскоро пак се използва от Иван и Андрей, само че този път в контекста на последната сесия на НФЦ, на която пък новият им проект за Емил Димитров не е получил подкрепа.

- Доколкото знам, сега не сте член на Художествената комисия към НФЦ.

- Благодаря за уточнението. Да така е, но впечатлението, което се създава от това, което те казват е, че едва ли не пак заради мен не са получили субсидия от НФЦ. Някакъв съвършено непознат човек ми писа на лично съобщение да ми държи сметка защо пак не съм подкрепил Иван и Андрей. И мои приятели ми звъннаха да ме попитат: „Ти пак ли си в комисия?“ Не, не съм пак в комисия. Истината е, че в онази сесия си създадох доста врагове, позволявайки си да давам оценки, които според мен са реалистични.

Има неписана конвенция в тази оценъчна процедура да не се пишат ниски оценки, а само средно високи до високи. Просто ако не искаш да подкрепиш даден проект, даваш достатъчно не високи оценки, че той да не мине, но и достатъчно не ниски, за да не ти се обидят. Това беше мое първо участие в такава комисия. Аз си позволих да давам оценки, които според мен са адекватни спрямо оценъчните критерии и съм се аргументирал за всяка една от тях.

И тогава доста хора освен Иван и Андрей ми се обидиха, дори без да съм ги погребвал. Имаше обаче и такива, които ме поздравиха, че съм имал смелост да напиша това, което наистина мисля.

- В коя роля ви е било по-трудно – на оценяващ или на човек, който получава оценки за свои сценарии?

- Да си оценител е много по-трудно. И то не само заради огромния обем работа, но и за да запазиш самообладание. Тогава си казах, че сигурно трябва да минат поне десет години, за да се изчисти този лош вкус, който ми остана. Сега си мисля, че бих влязъл отново в Художествена комисия и то поради същите причини, поради които и тогава приех да се включа. Това е много отговорна работа, която често се върши немарливо и дори тенденциозно. При следващо мое евентуално участие в такава комисия ще съм си взел бележка и много по-внимателно ще подхождам най-вече с тона, който използвам, защото предния път на места си позволих да заемам назидателна позиция, което никак не е окей.

Дечо Таралежков и режисьорът Камен Коларов. Фотограф: Йохана Траянова

- Над какво работите в момента като сценарист и продуцент?

- Като съсценарист и продуцент съвместно с Калин Калинов и неговата компания Invictus подготвяме дебютния игрален филм на режисьора Камен Коларов, който отново ще снимаме в Родопите. Пак родопска история, но със съвсем различен жанров ключ. Това е нео-уестърн за един ветеран снайперист от спецчастите в Близкия Изток, тежко травматизиран човек, който се е прибрал в родните си гори в Родопите с надеждата да намери мир и покой, но не ги намира и общо взето е на ръба на самоубийството.

Докато един ден не го намира старият горски, който го познава от дете, и буквално го спира да си пръсне мозъка. И този снайперист дава втори шанс на живота си като започва работа в горското стопанство. И животът му тръгва нагоре до момента, в който новият кмет на селото изведнъж решава, че местната вековна гора вече не е защитена територия и разрешава сечта. Няма да издавам повече какво се случва с нашия герой.

Работното заглавие на филма е „Когато дърво падне в гората“, което идва от онзи мисловен експеримент – ако дърво падне в гората и няма кой да го чуе, произвежда ли то звук. Това е жанров филм, доста мъжки филм – нещо, което напоследък не е модерно да се прави, но пък пътуванията ни с проекта ни показаха, че е назрял глад за подобни сюжети.

Сценарият ни е готов за снимки, в момента върви и кастинг, планираме да започнем да снимаме през септември. Имаме субсидия от НФЦ, но все още сме в процес на финансиране и активно търсим международни партньорства. Камен Коларов е мой съдружник и творчески партньор, с когото преди две години основахме компанията „Дистопия филмс“. Първото ни копродуцентско участие всъщност е във филма „Триумф“.

Като продуценти работим и по документален проект, чиито автори са Владимир Полеганов и Виолета Радкова.

Той се занимава с творческата колаборация между Трио „Българка“ и световната поп рок икона Кейт Буш. Слабо известен факт е, че Янка Рупкина, Ева Георгиева и Стоянка Бонева имат участие в два албума на Кейт Буш, и тя таи дълбока почит, дори преклонение пред българските певици.

Работната ни концепция е през историята на съвременна млада героиня, музикантка и фенка на Кейт Буш, да разузнаем как се е осъществила тази колаборация и къде са тези жени днес. Основателката на триото Ева Георгиева отдавна не е между нас, но Янка Рупкина и Стоянка Бонева са в готовност да участват.

Кейт Буш също вече знае за проекта, но тя е личност потайна, цял живот страни от публичност, а след като се оттегля от активна творческа кариера, съвсем изчезва. Да се добереш до нея е почти невъзможно, освен ако не си Елтън Джон. Но ние сме установили връзка с американския продуцент на Трио „Българка“ Джо Бойд, който живее в Лондон. Той именно е човекът, който през 80-те е свързал Кейт с триото, и сега чрез него тя научи за нас, позволи ни да ползваме песните, в които участва триото, и прати сърдечни поздрави на Янка и Стоянка. Този проект все още е в ранен етап на развитие, но е изключително вдъхновяващ и благодатен за копродукция.

- От един мъжки филм отивате към един дамски.

- Да. Българското работно заглавие е „Ева, Янка, Кейт, Стоянка“, но международното заглавие е „Thеse Women’s Work“, вдъхновено от песента на Кейт Буш „This Woman’s Work“, което е много в целта. С Камен отделно имаме и други игрални проекти, които подготвяме за финансиране. Смея да кажа, че никога не съм бил в толкова активен творчески период.

- Значи всеки ден е триумф.

- Всеки ден е триумф. Абсолютно, не е шега.