Слава Иванова, майка на убития психолог Иван Владимиров-Нав, пред Lupa.bg: Не изпитвам омраза към убиеца на сина ми, но само Бог може да му даде прошка или възмездие

Психологът Иван Владимиров-Нав беше от онези вдъхновяващи личности, които могат да дадат подкрепа и опора и да усмихнат хората в труден момент. Приятелите казват за него, че Иван е бил светеща радост. Земният край на известния психолог и писател дойде неочаквано и нелепо. Той беше застрелян в главата от агресивния си съсед и бивш полицай Румен Тонев на 8 февруари 2023 г. във входа на кооперацията, в която живеят. Така житейският полет на Нав беше прекършен едва на 45 години, след много спечелени от него битки.

Съзнанието ми отказва да приеме, че това е реалност, намери сили да сподели тогава неговата майка - дългогодишната учителка Слава Иванова. Загуба, която никой родител никога не може да преодолее и с която никога не може да се примири.

Огромната скръб обаче не сломи Слава Иванова. Майката на Иван Владимиров намери достатъчно душевни и физически сили, за да поведе една битка за справедливост в обществото, битка, която е свързана с това да не си затваряме очите пред злото и агресията. И да не ги приемаме за даденост. Макар че премина през ада, Слава Иванова никога не показа чувство на гняв към убиеца на сина си. Тя приема за своя философия да не позволи да бъде обхваната от омраза, а напротив да продължи по своеобразен начин да разпространява положителната енергия и добротата на Иван Владимиров-Нав, както и смислените уроци, които той като психолог преподаваше на хората.

Със Слава Иванова разговаряхме в любимо кафене на сина й в близост до столичния булевард "Витоша". Това интервю с майката на Нав е много лична и емоционална изповед за силата на човешкия дух, но и за бездушието на институциите. Това е дълъг разговор за това как да се изправим, когато сме на дъното. И за безкрайната любов на една майка към нейните деца - към родните й синове и към многобройните й ученици.

- Г-жо Иванова, преди два месеца съдът осъди бившия полицай Румен Тонев на 18 години затвор за убийството на сина ви. За вас това морална победа ли е, ако изобщо в случая може да се говори за победа на справедливостта? Обжалвахте ли присъдата?

- Да, обжалвахме. За такова престъпление максималната присъда е 20 години затвор. Румен Тонев вече е излежал две години и половина. Предполагам, че ще му приспаднат част от присъдата за добро поведение. Когато на финала на процеса ми дадоха право на последна дума, казах, че ако Румен Тонев се върне в дома си в близките години, всички хора, които живеят там, ще бъдат силно застрашени.

Малко след убийството на сина ми, аз се изнесох от жилището и го дадох под наем на семейство от Украйна – бесарабски българи. Нямаше как да минавам всеки ден по стълбището, където синът ми беше застрелян. Съседът, който хвана Румен Тонев на местопрестъплението, също вероятно няма да се чувства сигурен, ако Тонев се върне. От тази гледна точка аз искам максимална присъда за убиеца. Има и нещо друго, което ме вълнува като майка. Аз знам, че каквато и да е присъдата, никой никога няма да върне детето ми. Но това, което мен ме интересува, е да бъдат запазени други хора, които са потенциално заплашени. Въпросът е, Румен Тонев да си изтърпи наказанието и да няма хора, които да бъдат застрашени. Това казах на съда.

- Ще ви помоля да коментираме последователно предисторията на убийството на сина ви, конфликта, който сте имали със съседа ви Румен Тонев, това, което се е случило във фаталната вечер на 8 февруари 2023 г., когато той застрелва Иван, както и хода на процеса срещу убиеца. Нека изясним първо в какво се състоеше конфликтът между вашето семейство и Румен Тонев.

- Във всички медии пише, че става дума за „междусъседски спор”. И вероятно хората си представят едни караници, крещене, размяна на обиди, заплахи. В действителност между нашето семейство и Румен Тонев такова нещо не е имало. Винаги ми е било много болно, като се каже, че след голяма караница, разпален спор и прояви на агресия Тонев вади пистолет и застрелва сина ми. Аз говорих със съседите - при пълна тишина в стълбището, се е чул един единствен изстрел и нищо друго. Съседът, който живее на етажа срещу нас, да го поживи Господ, в този момент си е бил вкъщи.

Трагичната случка се разиграва на 8 февруари 2023 г. около 22,30 часа, когато Иван се връща у дома. Тогава съседът от нашия етаж чува нещо, което му прилича на изстрел, отива до кухнята да си сипе вода и се ослушва да види какво се случва. Понякога някой пуска пиратки. Ще вметна, че бях направила пътека от задния вход на блока до паркинга, защото имаше неравности и човек можеше да се пребие. Майката на убиеца е сляпа и според мен и за нея беше важно да има пътечка, по която да върви нормално, без да се спъва. Два-три дни преди убийството повиках майстори да монтират моя стара метална врата на входа към мазето, за да е защитено срещу кражби.

И Тонев, влачейки тялото на сина ми, се удря в тази метална врата, съседът чува, че нещо става до мазето, защото кънти, слиза долу и вижда какво се случва. Той ми разказа за ужаса, който е видял. И после ми сподели, че в квартала е имало облог дали Тонев ще убие него или Иван. Аз лично за такъв бас не бях чувала. Знаех, че Румен Тонев е работил за кратко в МВР, а след това е бил уволнен. Но не предполагах, че все още има оръжие. Преди 20 години той беше размахал пистолет пред един комшия, но оттогава мина много време.

Иван Владимиров е роден през 1977 г. в София, завършва Международни икономически отношения в УНСС, има докторска степен по Психология на развитието от Университета в Лас Вегас. Фотограф: Марина Чамуркова - Недекова

- Какво обаче все пак е провокирало Румен Тонев да действа така брутално и да извърши престъпление, убивайки сина ви? През годините какви бяха отношенията на сина ви и на вас с този ваш съсед?

- Последните три-четири години преди да убие Иван, Румен Тонев се дразнеше от всякакъв шум, дори когато ходим. А ние ходехме буквално на пръсти. Той живееше със сляпата си майка на партера, ние сме над тях. Преди много години майка му, претендираше, че прането, което простирам на моя балкон й спира светлината и у тях ставало тъмно. Затова аз още тогава бях вдигнала простора на високо, за да не й преча. Винаги съм се съобразявала.

Но мисля, че Румен Тонев започна войната срещу мен преди няколко години. Обикновено ставам рано и към полунощ прострях един чаршаф спокойна, че сутринта ще го прибера навреме. Но се успах, събудих се към 9.00 ч. По-късно, тръгвайки на пазар, видях, че цялата ми врата е омазана с нещо лепкаво и мазно. Така започна конфликтът между нас. Тонев решава, че аз по някакъв начин съм нарушила неговото лично пространство и спокойствие, той е крайно недоволен от мен и неговата реакция е да ми омаже вратата. Когато си сложих нова входна врата той веднага я намаза с нещо, което беше с неустановен произход. След това я пръскаше с машинно масло.

Важно е да се знае, че през последните 23 години той не работеше, стоеше си в къщи, не общуваше почти с никой. Но напоследък беше започнал да ни следи и да омазва моята врата всеки път, когато намираше повод за недоволство от мои действия. За които аз нищо не подозирах, защото ние не си говорехме! Започна да пише жалби до полицията, в които ме клеветеше на воля със завидно въображение. Това е истината, реално ние не сме се карали.

- Вие откога живеехте в това жилище на столичната улица „Черковна“?

- От много отдавна. Аз съм от 1961 година. Семейството на Тонев също. Румен е роден 1970 на този адрес.

Софийски градски съд осъди на 7 май 2025 г. бившия полицай Румен Тонев на 18 години затвор за убийството на Иван Владимиров-Нав

- И през годините между вас не е имало конфликти, преди вече той да предяви претенции, че вдигате шум или пък че вашето пране му пречи?

- Не, преди това никога нищо не е казвал. Имаше един период през 90-те години, когато Иван беше още ученик, а Румен Тонев да е бил на около 25 години. И тогава Иван правеше отвреме-навреме купони у нас и събираше приятели. Но тогава Румен никога не е казвал нищо и не е споделял да има проблем с шума. Няколко месеца преди да убие сина ми, на едно събрание на входа, съседът Тонев започна да се оплаква от шума, от нашите денонощни купони, от силната музика. Каза, че майка му е възрастна и не можела да спи от шумотевицата.

Всички, които живеят в блока скочиха срещу него: „Извинявай, но ние също живеем в този блок и за каква шумотевица говориш, като няма такова нещо.” Според мен той просто се сети за тези купони от преди 30 години и си беше навил на пръста някакви неща и си ги въртеше и си вярваше. Или пък е достатъчно умен, за да ни работи с неговите измислени версии и до края на делото ги въртеше като латерна.

При създалата се ситуация започнахме да се съобразяваме. Иван повечето време беше навън или седеше на бюрото си и работеше. Откакто се върна от Америка аз свикнах да стоя в тишина. Не се пускаше телевизия или музика, защото той работеше. Имаше един случай, около 15.30 ч. минах през къщи с внука. Тогава той беше само на 3 г. Сложих го на масата в хола да си рисува, но прецених, че трябва да му сложа възглавничка на стола, за да го повдигна. Леко приплъзнах стола. След няма и минута видях как на прозореца ми се разпльоква едно яйце.

Няма думи, няма разговор, няма претенции. Действията му бяха тихи, подли, подмолни, в гръб. 

Един единствен път Румен говори с мен. Пресрещна ме на стълбите и ми каза: „Аз ти правя последно предупреждение.” Викам: „Румене, за какво? Ние сме в блок, не живеем в гора и аз чувам съседа над мен, когато се къпе късно след полунощ.” Тогава отидох в полицията и написах поредната жалба за тормоз от страна на Тонев. Един от полицаите се изсмя в лицето ми и каза: „Че това не е заплашване.” Отговорих му: „Господине, какво е това, ако не е заплашване?”

- Колко сигнала подадохте до полицията вие и синът ви?

- Не съм ги броила, но са около 10-15.

- Къде носехте жалбите?

- В Пето районно управление на МВР в София.

- И нямаше никаква реакция?

- Никаква. И до прокуратурата писах, опитах се и там нещо да задействам с помощта на една полицайка. Но никой не ни обърна внимание.

- За съжаление пенсионирани полицаи и военни продължават да държат оръжие вкъщи, което се превръща в обществен проблем.

- Много години минаха, откакто този човек е имал оръжие. Аз не можех да допусна, че продължава да държи оръжие в дома си. Заради недоволството на Румен Тонев от всякакъв шум ние бяхме решили да се изнесем и да заживеем в Ихтиман. Иван купи там къща, ремонтът се оказа сериозен и много се забави. Оставаха две седмици нещата да приключат и да можем да се нанесем там. И точно тогава съседът гръмна сина ми...

Слава Иванова в съда по време на едно от заседанията по процеса срещу убиеца на сина й

- Как премина процесът срещу Румен Тонев през вашите очи?

- Аз бях изключително озадачена от целия ход на процеса. Защото съдийката, която водеше делото, през цялото време задаваше хиляди въпроси на всички свидетели, които според мен нямаха нищо общо с делото и които за мен бяха безмислени и неуместни. А важните неща, които трябваше да се установят, никой не ги пипна. Ще ви дам един пример. На момчето – наш съсед, което беше видяло Румен Тонев с пистолет в ръка да влачи тялото на Иван, му бяха задавани всякакви незначителни въпроси. Единственият съществен въпрос беше, когато съдийката го попита накъде е видял Тонев да влачи тялото на Иван.

Освен това по време на процеса изключително много се даваше думата на подсъдимия. А той говореше небивалици, които съдийката едва ли не приемаше за чиста монета. Една от версиите, които Тонев си въртеше като латерна е, че не е имало събрание на етажната собственост, както е по закон и не е имало гласувано решение за това да бъде направена пътека от блока до близкия паркинг. Аз обаче бях говорила със съседите, те бяха съгласни и аз организирах работници да я направят.

Много често на съдебните заседания се обсъждаше този въпрос. Какво общо има това с делото? За мен това е продължение на идеята на Тонев какъв лош човек съм аз, която вдига шум и му съсипва живота.

И опит да ме превърне в подсъдим, а той е един добър човек, който е невинен, защото е бил нападнат от Иван и е действал при самоотбрана. И той и неговия адвокат направиха всичко по силите си, за да докажат това. Не, не, не! Той много дълго е обмислял всеки детайл по убийството на Иван.

- Вие смятате, че става дума за добре планирано, т.е. за предумишлено убийство?

- Категорично. Всичко е обмислено до най-малкия детайл. Половин година след убийството на Иван, бях на въпросната пътечка пред паркинга до мазето. Един приятел на Иван дойде да вземе негови книги по психология и в този момент излезе майката на убиеца, която, както вече казах, е сляпа. Тя извади от мазето един балатум и го натика в апартамента си. Не знам какво го е правила.

Но аз си казах: „С този балатум убиецът е трябвало да увие тялото на Иван, за да изнесе трупът от блока и Румен Тонев ни лук ял, ни лук мирисал.” Всичко е било измислено. На всяко заседание на съда обвиняемият казваше: „Иван тичаше от горния етаж към мен с желязо в ръка“.

- Простете, за какво желязо става дума?

- Във въпросната вечер Иван се е върнал от театър. Той е бил с колело, което заключва навън с катинар. И този катинар е бил в ръката му. Румен Тонев твърди, че Иван е крещял и го заплашвал с думите: „Аз ще те убия, аз ще те убия!” Това е станало на стълбището и свидетели няма. Никой от съседите обаче не е чул Иван да крещи. Аз не бях в къщи, Тонев много внимателно е проследил да не съм в София. Ако бях в къщи, това нямаше да се случи.

Иван се прибира към 22.30 часа и намира една голяма бучка грес на ключалката на вратата. Реално той не може да си влезе в жилището, тъй като няма как да отключи – това нещо му пречи. Иван не беше конфликтен човек, той знаеше кой живее отдолу и никога не е искал да се кара със съседа. Всички, които познават Иван, знаят, че това, в което го обвинява Тонев е пълен абсурд.

За мен поставената бучка грес на ключалката е била капан. Тонев е седял с пистолета зад вратата и е чакал Иван да се прибере, да го предизвика и да извърши замисленото.

Лекарката от Съдебна медицина ми каза, че Иван е застрелян в лявото око, което означава, че куршумът минава през мозъка и това е мигновена смърт. Това е екзекуция. Тя заяви, че това не може да е самоотбрана, а също не може да се прецени от какво разстояние е стреляно, защото Иван носи очила и стъклото се явява като преграда.

Във времето бяха назначени няколко експертизи по темата, но вещите лица си даваха самоотвод. От последната експертиза стана ясно, че Румен Тонев е стрелял от 5-10 сантиметра. И съдът прие доклада на  експертите. Преди края на заседанието беше дадена думата на адвоката на подсъдимия и точно тогава той се развихри и каза, че това не е истина. И в продължение на час и повече правеше сметки и изчисления, за да докаже своята правота и невинността на своя клиент.

Въпреки това съдийката каза, че ще произнесе присъдата сутринта на следващия ден. И на следващия ден, когато стояхме в очакване,  тя изненадващо съобщи, че иска нова експертиза. Това, с което делото трябваше да започне - кой къде е стоял в момента на изстрела? Делото щеше да завърши без  това да бъде установено? Защото се изясняваше кой е правил пътека по двора и защо я е правил?

- Вие как си обяснявате това протакане на делото?

- В нощта на убийството във входа влиза полицайка, която говори по телефона и казва: „Изпратиха ме на адрес, където бивш наш колега е застрелял човек при самоотбрана“. Има го в показанията на съседа. Затова аз много лесно си го обяснявам - с това, че Румен Тонев е бивш полицай и допускам, че те си го пазят. Но някак си инстинктивно, много се зарадвах на това отлагане на произнасянето на присъдата. Казах си, че това е единственото нещо, което трябва да се знае по това дело. Тази експертиза трябваше да е първата, която да се поиска.

- В крайна сметка съдът е отсъдил справедливо в този случай, като е назначил нова експертиза.

- На рамката на отсрещната врата има дупка от куршум. Иван е стоял до вратата на отсрещния апартамент и не е прекрачвал прага на жилището на Тонев. Най-накрая експертите казаха, че от изстреляния куршум, който рикошира и отива отсреща в стената, те установяват, че Иван е стоял на площадката пред жилището на Тонев. А Тонев излиза на разстояние метър и нещо от своята врата и прострелва Иван в главата, докато слиза по стълбите. Което значи, че няма никакво нападение от страна на Иван и няма никаква самоотбрана.

Нападение и самоотбрана би имало, ако Иван е навлязъл  през прага – вътре в чуждото жилище. Железният катинар е паднал там, в локвата кръв. А кръвта е пред вратата на съседа срещу Тонев, а не пред вратата на Тонев.

За мен нещо се случи тогава, когато съдийката трябваше да произнесе присъдата. Сякаш Господ се намеси в наша полза. Иначе сигурно присъдата щеше да е по-малка.

Убиецът Румен Тонев не се разкая за престъплението, което извърши късно вечерта на 8 февруари 2023 г., застрелвайки известния психолог Иван Владимиров

- След като поведението на Румен Тонев към вас и към сина ви ескалира и след като нито полицията, нито прокуратурата направиха нещо да ви защитят, защо не се изнесохте по-рано от апартамента? Задавайки ви този тежък въпрос, си давам сметка, че човек невинаги може да направи бързо такъв ход.

- Защото Иван не беше страхливец. А и реално, буквално дни след този фатален ден на убийството, планирахме да се нанесем в Ихтиман. Къщата най-после беше готова.

Аз говорих с много близък приятел на Иван, който е негов съученик, и Иван му е споделил, че допуска такава трагична развръзка. Приятелят му ми каза: „Той го очакваше“. Изправи ми се косата от тези думи.

Знам, че Иван винаги ме е щадял и никога не би споделил с мен такова нещо и не би го обсъждал. И се запитах: „Но защо, очаквайки това да се случи, той не направи нищо. Защо тогава не предприе нещо?“ Попитах и приятеля му и той също ми каза: „Иван не беше страхливец.“ Знам, че той беше много смел. И много безразсъден. И не е тръгнал да се разправя агресивно. Никой не знае какво се е случило, свидетели няма.

- А на вас никога не ви е споделял тези свои съмнения – че може да бъде убит от съседа Румен Тонев?

- Не. Последните дни преди да бъде убит, така се случи, че все не можехме да се видим. Аз ходех в Ихтиман, за да наглеждам как върви ремонтът и да плащам на майсторите. Иван ме покани да отидем заедно в Народния театър и да гледаме постановката на Александър Морфов „Животът е прекрасен”. Но тъй като имах работа в Ихтиман му отказах. В крайна сметка той отиде на театър с една позната. Представлението обаче е паднало заради болен артист. Тази вечер имах неистово желание да му звънна. Но знаех, че е на театър и че няма как да говори по телефона.

Много ми тежи, че в последните му дни не можахме да се видим и да си кажем нищо. Сега ми тежи, че му предложих след като се върна от Америка без пукнат лев, да живее при мен. Той направи успешен бизнес и беше спечелил доста пари в САЩ. Купи жилище в Лас Вегас, после се разведе. Това беше много болезнено за него, а и подялбата на имуществото не се състоя според закона. Затова се наложи да остане при мен, докато си стъпи на краката. Но той много си обичаше дома. Там имаше голяма библиотека, той от малък много обичаше да чете книги. Все пак като възрастен мъж, искаше да има самостоятелно жилище. И направихме къщата в Ихтиман много уютна. За съжаление Иван не успя да поживее там. Там сега ходим със семейството на малкия ми син Нечо, с двете ми внучета и за мен е удовлетворение, че къщата не стои празна.

Нав и майка му в Националния парк Йосемити в щата Калифорния

- Преди и след убийството на сина ви казахте ли си нещо с майката на човека, който застреля Иван?

- Аз я срещнах няколко пъти на стълбите преди да стане убийството. Първия път я попитах: „Пенке, ти чуваш ли шум от моето жилище?“ Тя не отговори нищо. И аз тогава ѝ казах: „А ти знаеш ли, че твоят син непрекъснато пише жалби срещу мен за неща, които не са реални и не съществуват, защото ти не твърдиш, че ние вдигаме шум, а той непрекъснато се оплаква.“ Тя отново нищо не каза.

Втори път пак я попитах и тогава тя се дръпна назад. Тази нейна реакция за мен беше като нежелание да каже нещо против сина си. Това разбира се, е нормално, все пак е майка, аз й влизам в положението. В началото – братът на убиеца – нейният по-голям син, по поръчка на Румен Тонев, каза пред медиите, че всеки път, когато Иван минавал покрай тяхната врата я е ритал. Това е абсурд!

Много трудно намериха майката на убиеца, за да я разпитат, защото тя не отваряше на никого, но в крайна сметка беше разпитана. Моите адвокати ми казаха, че тя не е потвърдила, че е имало ритане на вратата. Тогава аз много силно бях изненадана, защото това е изказване срещу сина й. Той твърди едно, а тя не го потвърждава. Всички приятели на Иван, с които съм говорила, ми казаха, че обвиненията към него, че той може да е ритал вратата на съседите, е абсурдна. Адвокатът ми каза, че подсъдимият има право да измисля всякакви глупости в своя полза, така, че приемаме за нормално, това, че той лъже, за да се защити.

Иван Владимиров и Слава Иванова в националния парк Йелоустоун в САЩ

- А след произнасянето на присъдата срещнахте ли майката на осъдения?

- Не, не се е случвало да се разминем във входа. Тя спря да излиза, а и аз не живея вече там. От 30 години тя е клошарка, ходеше по кофите, събираше картони, цялото стълбище и мазето бяха задръстени с боклуци, никой не можеше да диша от тая смрад. Преди 20 години, когато на един от съседите му се роди бебе, той беше отишъл при Румен и му беше казал, че стълбището трябва да се изчисти от боклуците, тъй като има малко дете и жена му не може да минава с количката. И тогава Румен беше извадил пистолет и го размахал пред съседа.

- За съжаление ситуацията се е повторила и втория път завърши трагично.

- Да, уви. Майката на Румен Тонев излизаше сутрин в 7 часа с една синя престилка, събираше боклуци, връщаше се, трупаше ги. Последните години трупаше найлони и опаковки и понеже в тях явно е имало храна, която започваше да се разлага, то така смърдеше, особено лятно време, че беше непоносимо.

Фотограф: Марина Чамуркова - Недекова

- Всъщност се оказва, че семейството на Румен Тонев е тероризирало живеещите в блока.

- Историята е дълга. Имаше теч, който се прояви в неговата баня. В продължение на месеци Тонев тероризираше живеещите в блока като спираше водата. После се оказа, че тече топла вода и той започна да спира топлата вода. Установи се, че тече от 4 етаж и на събранието за наемане на фирма за ремонта той се нахвърли върху един 70-годишен съсед и го млатеше с юмруци по главата. Като цяло никой не го обичаше и не общуваше с него. Беше запалил моторчето на друг съсед преди доста години. Пишеше обидни клевети срещу съседа живеещ срещу мен и ги лепеше из квартала.

Наскоро в блока се появи нов собственик, млад и енергичен човек. Заедно с Иван вложиха свои пари, за да изчистят мазето, тавана и двора. С убеждението, че не може в 21 век целият този боклук да стои в блока в центъра на София. Повикаха цигани да изчистят. А те, без да знаят, изхвърлили в контейнера два чувала от тези на съседката клошарка. Аз не бях в София, а момчетата бяха хукнали по своите задачи. И това накарало Румен Тонев да извика полиция. След което полицаите дошли, попитали къде са били тези чували и обяснили, че след като чувалите са били извън жилището на Тонев, той няма право да предявява претенции.

След като полицаите са му казали това, той отива в полицията и носи жалба, в която пише: „Иван организира открадването на чувалите на майка ми.“ И тук вече става дума за злоба и омраза. Моите познания по психология като учителка не са много, но не са и малко. Говорила съм с моя ученичка, доктор по психология, и двете стигнахме до едно и също мнение.

Фактът, че тези две деца – Иван и Румен, са имали проблеми с бащите си, ги поставя на едно ниво. Иван беше сляп с дясното око, с очила, малко отнесен и извън реалността. И Румен не се е чувствал много комфортно като малък. В този смисъл те са били равни, още повече, че като деца между тях имаше нормални отношения.

Когато е млад Тонев се насочва към КАТ. Кара служебна кола, записва право в школата Симеоново. Но желанието за бърза печалба го забърква в кражба и търговия с боеприпаси и го уволняват. И вместо да продължи напред той се затвори в апартамента 23 години, отказвайки да работи. Майка му обикаляше кофите за боклук, за да го издържа. Минават 20-тина години – Иван се връща от Америка - успял, богат, издава книги, показва се по телевизията и ... чисти двора. Иван свети и показва на Тонев колко е неуспял. И тук вече става дума за завист от страна на Румен към Иван.

Според мен Румен Тонев е емоционално непораснал, неудачник, неуспял човек, той живее с мисълта, че е жертва и че целият свят му е длъжен. Това обяснява защо решава да извърши убийство. От друга страна явно не е никак глупав и много добре си е премислил нещата и си ги е планирал. И ако не беше моят съсед, Румен щеше да скрие тялото в мазето и щеше да се измъкне сух. Просто съдбата не беше на негова страна, намеси се човек, който го видя на местопрестъплението. Никой не може да твърди друго. Но е много тъжно, че заради такъв човек Иван вече го няма.

Слава Иванова е благодарна, че е имала възможност да пътешества по света със сина си Иван

- Ще си позволя да ви попитам по-лични неща – какви бяха отношенията на Нав с баща му?

- Ние сме разведени с бащата на Иван от 30 години. Казано на съвременен език те имаха различна вибрация, бяха на различни нива, нямаха никаква допирна точка. Веднъж зададох на Иван въпрос: „Ваньо, ти си момче, когато беше малък защо не отиде при баща си да си говорите?“ „О, да, майко, аз отидох и той ми каза: „Не ми досаждай“. Имах нужда да си споделям и да си говоря с някого и дойдох при теб. Ти винаги имаше време за мен”. Между нас имаше пълен синхрон в мислене, в разбиране, в светоусещане. Ние бяхме много еднакви в това отношение.

След време много пътувахме заедно. Малко не е редно един възрастен мъж толкова много време да отделя на майка си, но тъй като той, докато учеше и работеше в Америка, беше сам, без партньорка, за него беше удоволствие да има някой, с който да пътува, за да не е сам и да си прекара времето наистина с човек, с който има какво да си каже. През 2021 г. Иван ме покани да отида с него в Америка и аз съм много благодарна, защото за мен това беше изключително преживяване. Бяхме в Пуерто Рико, в Сиатъл и къде ли още не.

През 2022 г. бяхме заедно в Париж. А година по-късно той така внезапно си тръгна и аз не можах да се сбогувам с него. Но тези пътувания ми останаха като много скъп спомен. Тук е мястото да кажа нещо много важно. Малко след развода аз прочетох „Диагностика на кармата“ на Лазарев и това преобърна целия ми живот. Всичко мина на филмова лента пред очите ми и една сутрин се събудих с празна глава – гневът се беше стопил, аз бях простила на баща му. И възпитах синовете си да имат нормални, човешки отношения с него, защото кръвната връзка с бащата е неотменима. Иван имаше много ясна представа за това какъв човек е баща му, но не го съдеше. Беше го приел такъв, какъвто е и редовно се виждаше с него и с баба си в Ихтиман.

- В живота и на двама ви, още когато Иван е млад, има един много тежък момент – той се разболява от рак. За щастие се излекува. 18 години по-късно обаче животът му беше отнет по трагичен начин. Като майка какво си мислите – защо съдбата беше едновременно благосклонна и жестока към вас?

- През 2005 г. Иван се разболя от рак и можеше да си отиде още тогава. Но ние получихме 18 години отсрочка, за която аз съм много благодарена, защото никога няма да приема това, че го няма. Аз не мога да се примиря с това. Опитвам се да спра да го мисля, но той непрекъснато е в главата ми и в душата ми. И все пак тези 18 години, които получи, са много. Иван успя да постигне изключителни неща.  Имахме много преживявания заедно.

След завършване на гимназия той живя пет години с едно момиче. Много я обичаше и вложи много усилия в тази връзка. Бяха млади и се разделиха по лош начин. Иван се почувства предаден, провален, усилията му останаха напразни. Тогава замина за Америка по една едногодишна програма.

И цялата тази обида, гняв и неудовлетвореност от всичко, което се е опитал да направи и не е успял, за мен стана причината той да се разболее.

Той замина през 2003 г. и се върна през 2005 г. Тогава ми каза, че нещо не се чувства добре, отиде на лекар, направи си изследвания. И се оказа, че туморният му маркер е 560 при норма до 11. Веднага се оперира и за щастие заболяването беше хванато в началната фаза. След операцията имаше туморен маркер 50.

Аз съм особен характер. Не изпадам в паника, а започвам да мисля какъв е проблема и как да се реши. Един ден обаче аз се чух да казвам нещо, от което ми се изправи косата: „Е, Ваньо, ти за 27 години си преживял много повече отколкото някои преживяват за цял живот“. Усетих се, че го отписвам и се стъписах. Не очаквах да го кажа, не го мислех. Той нищо не каза.

На другия ден дойде при мен и ми сподели: „Майко, аз вярвам, че Бог ме обича и няма за цел да ме убие. Той ми изпраща това изпитание за да си пренаредя приоритетите“. Неговите думи ми дадоха такива крила и повече нямах никакви съмнения, че всичко ще завърши добре. Но аз много дълги години живях с чувството за вина. Как можах на моето дете, което толкова много обичам и с което се чувствам толкова свързана, да кажа такива страшни думи, да го отпиша.

И чак след 10 години разбрах, че не трябва да имам вина. Осъзнах, че моите думи са били огромен шамар, който му помогна да погледне на ситуацията от друг ъгъл. Да се замисли и да намери вярната посока, за да може да се вдигне. И на 40-я ден след операцията Иван се оказа с туморен маркер 6, т.е. всичко беше в нормата и не се наложи химиотерапия. За мен това беше абсолютно чудо. Чудото сътворено от  силна вяра. И у мен остана убеждението, че Господ го обича. Вярвах, че Иван има мисия и Бог ще го запази, за да осъществи мисията си.

- Иван ви е казал, че ще го направите щастлив, ако се грижите за себе си. Спазвате ли тази заръка?

- На възраст 71 години  стигнах до извода, че моето предопределение е да бъда майка. Не знам какво е да бъда жена, не съм се чувствала жена никога. Мечтаех да обичам и да бъда обичана. Разминах се с това. Но пък дадох всичките си усилия и цялата си любов на моите две деца и след това на моите ученици. И това ме направи щастлива и  удовлетворена. Аз виждах в хората само доброто. И последна научавах за недостатъците им, които другите виждаха от пръв поглед. И Иван беше такъв – той виждаше доброто у хората.

Винаги, когато съм можела да помогна на някого, съм го правила. И никога не съм смятала, че трябва да чакам благодарност.

Правила съм го от чисто сърце. И съм безкрайно щастлива, защото много си обичах професията и децата много ме обичаха. Връзката ми с моите ученици беше много силна.

И аз смятам времето, прекарано в училище, за едно пълноценно време, в което се хвърлят семена. Там, където семенцето е попаднало на благодатна почва, ще поникне нещо. Не навсякъде ще поникне вероятно, но дори да помогнеш на един човек, пак си свършил нещо полезно.

За мен беше много разочароващо, когато се наложи да се пенсионирам, защото бях в разцвета на силите си и можех да работя още десетина години. Аз съм човек със собствено мнение и си го отстоявам, непокорна съм. Това си има цена и аз винаги съм си я плащала. Единственото, което можех да правя, е да гледам деца. Ако Господ ми е дал някакъв талант, някакво можене, някакви качества, това е подходът към децата. Аз го имам и винаги съм казвала, че имам няколко качества, които много високо ценя и които не са моя заслуга. Родила съм се с тях, те са ми дадени и аз съм благодарна, че ги имам, защото са уникални и полезни в работата ми.

Две години и половина след като Иван го няма, моето внимание е насочено към внука ми Алек, който сега е на 7 години. И аз като педагог се старая да бъда полезна и на Алек, който ще бъде в първи клас и на сестричката му. Дали се грижа за себе си? Има моменти, когато правя неща, важни за мен, но все още не съм намерила баланса. В много от нещата, които правя, винаги първата ми мисъл е как Иван би погледнал на това и какво да направя, за да не го разочаровам. Сега съм се записала за едно обучение, което ми е важно и за което не намирам достатъчно време. Но ето аз вървя в някаква посока и се опитвам да съчетавам нещата - хем да съм полезна, хем да мога и за себе си малко време да отделя. Аз просто не мога да седна да почивам.

- Говорите ли си мислено със сина ви?

- Попадах няколко пъти на хора, които казват: „Ето, той е до теб. Виждам го“. Но аз не го усещам, за съжаление. И това ми тежи. 

- Кой е най-важният урок, който сте предали на Иван и кой е най-важният урок, който пък той ви даде?

- Иван винаги ми е бил учител. Вече вярвам и знам, че всяко едно дете може да бъде учител на своите родители. Той беше много талантлив и много щедър учител, защото ме научи на много неща. Ние бяхме много силно свързани.

Когато започна на 18 години да пише стихове и някакви текстове, аз имах усещането, че аз съм ги писала. Имаше една много интересна случка. Вървим по улицата и си говорим, защото ние все си говорехме. И Иван започна да ми говори някакви мъдрости. Много възмутена аз  сложих ръце на буква Ф и казах: „На какво прилича това? На мен ми трябваха 10 години да изчета един вагон книги, за да науча тези неща. А на теб ти идват от спустибоже". И тогава той ми каза: „Майко, нали знаеш, че ученикът обикновено надминава учителя си!” Много доволна възкликнах: „Благодаря ти, Боже”. А той се наведе и ми прошепна: „Насаме може да ме наричаш Ваньо”. Такъв беше хуморът между нас. Ние безкрайно много се шегувахме.

Научих го, че нищо, което се случва в нашия живот, не е трагедия, драма или нещастие. То е поредният урок, от който ние трябва да се поучим, да си вземем ценното от поуката и да продължим напред. И той прие този начин на мислене и го разви много повече и стигна висоти над моето ниво.

Нашето ежедневно общуване е било начинът, по който той е попил от мен много неща, за които дори аз не си давам сметка. Но в резултат на това общуване и на богатия език, който аз владея, Иван научи много неща.

Аз съм израснала в Троянския Балкан. Знам много турцизми, знам много думи от времето на Дядо Вазов. Балканджиите казват, са добри и достойни хора. Израснах на село, можех да ора, да преда, да плета. Знам думи, които сега не са в обращение, защото този бит го няма вече и децата не ги знаят. Иван беше наследил от мен този цветист език. Той много добре боравеше с него. За него жонглирането с думи беше много важно. Сега виждам отново, че разказите му са изключително смешни, цветисти с думички, които аз съм му предала.

- Препрочитате ли книгите на Иван?

- Наскоро прочетох някои неща от книгата му „Смешна метафизика за забавноразвиващи се” и си дадох сметка как той лети във висините и как има хора, които дори няма да го разберат, защото са на друга вибрация, на друга вълна, имат друго мислене. И колко оптимизъм има във всяка негова дума. Основната ми болка е колко много неща можеше да направи и колко много неща можеше още да напише.

- В прощалното и силно емоционално писмо, което написахте до сина си в деня, когато го изпратихте и което ни разплака, споделихте: „Сине, ти беше любов и остави много любов в сърцата ни.” Как продължавате сега като майка любовта на Нав, неговата доброта и тази положителна енергия, на която той много държеше? И как искате той да бъде запомнен?

- Първата ми мисъл беше да направя един голям архив, в който да събера всички снимки, всички текстове, всички блогове, това което е писал във фейсбук. Най-много ми се иска, когато пораснат моите две внучета , да мога да ги запозная с Иван, защото сега е рано. Другото е - много дълго време обмислях как да продължа делото на Иван. Имах желание да направим къщата в Ихтиман място за семинари и някой да поеме това, което Иван е оставил. Както знаете той водеше семинари по психология. За съжаление идеята се оказа нереалистична.

След това отидох и предложих в 35-то училище, където преподавах и в което Иван е учил, да направим среща с ученици от 11-ти и 12-ти клас, на която да се разкаже за училището, което тази година празнува 75-я си юбилей, и за един техен успял ученик. Предложих да поканим като гост за среща с учениците актьора Владимир Михайлов, който беше съученик на Иван, и който сега е изключително популярен. Двамата бяха и добри приятели. Получих разрешение, децата се събраха. Беше много емоционална среща. Влади прочете някои неща от книгите на Иван. Ученици от 12 клас, които ме виждат за първи път ме гледаха и ме слушаха с интерес и внимание. Случи се така, че преди срещата се разболях и нямам ясен спомен какво съм говорила.

Но след 30 години преподаване аз знам какво мога. Като учителка имах необикновено вдъхновение. Когато влизах в час цялата ми умора изчезваше и аз бях пълна с енергия. Започвах да говоря и всичко, което казвах  беше подредено като в Менделеевата таблица. Всичко беше казано по най-добрия начин, с най-подходящите думи, с най-доброто въздействие и беше уникално. И това също не е моя заслуга. За мен това е благословение, което идва, когато вършиш своята работа с любов.

След срещата ученици ми споделиха, че им е било много интересно. Това ми даде кураж да продължа. Искаше ми се тези срещи с ученици от горните класове в различни училища да продължат, но засега за съжаление нещата не се получават.

Много бих искала книгите на Иван да достигнат до тези ученици, защото Иван имаше мечта да работи с млади хора. И е написал тези книги за тях. Когато получи подходящо образование и придоби голям житейски опит, когато беше готов да осъществи мечтата си и щедро да изпълва с вдъхновение и смисъл навлизащите в живота млади хора.... него вече го няма.

- Иван изповядваше идеята за прошката, казваше, че човек трябва да прощава, да не питае омраза към този, който му е сторил зло, за да бъде в мир със себе си. Вие като майка може ли да простите на убиеца на сина ви? И всъщност може ли да се даде прошка за такова планирано убийство?

- Може. В първите дни след убийството не бях на себе, беше ми много тежко. Но нито за момент в глава ми не е минала мисълта за отмъщение. В нито един момент не съм искала голяма присъда за убиеца, за да бъде наказан.

Понятието „наказание“ отсъства в моята глава. Много дълга и сложна тема. Дори убиецът да изтърпи най-тежкото наказание, това няма да ми върне детето. Винаги от най-ранната ми младост съм си казвала, че има една висша инстанция, това е Бог и Той наказва. Аз не искам да се правя на Бог и да раздавам правосъдие. Просто оставям на Него. Вярвам, че Той ще даде най-доброто наказание. Това е природен закон и той действа безотказно.

- За съжаление, по време на процеса срещу Румен Тонев, не видяхте разкаяние нито в поведението му, нито в думите му.

- Не, не видях. Но това не промени моето вътрешно убеждение. Аз го казах и пред съда - искам да предпазя съседи и хора в квартала. Това е основният ми и логичен мотив, за да поискам максимална присъда. И понеже аз не видях нито грам разкаяние в този човек, за мен той би представлявал заплаха за други хора, когато излезе от затвора. Целият свят му е виновен и целият свят му е длъжен. Така че там не може да има никакво разкаяние. Той се изправя с тежестта на това, което е направил и което е неговата част. Моята част е аз да не си слагам грях на душата. Дали ще е Бог или природните закони, възмездие ще има. В природата има равновесие. Това деяние ще има някакво възмездие някъде във времето, в пространството. И аз не искам да бъде от моята ръка...

Снимки: Личен архив

Книгите на Иван Владимиров-Нав - "Вегаски истории", "Смешна метафизика за забавно развиващи се" и "Четенето като множествен оргазъм" може да се поръчат на nechoart.com