Солунската митница ли? По-добре разградската филхармония

Не знам какво ни е взело новото време, но със сигурност ни даде някои доста интересни лингвистични добавки, за да имат какво да попълнят в речниците старчетата от БАН. Родиха се безброй нови съществителни, построени върху професионален отрасъл със значение на източване на държавни средства чрез въпросната дейност. Например – дедесар. Зърнар. Пътищар. А от този месец имаме и поредното попълнение – филхармонар.

Мазнокосото диригентче от Разград с неговите милион и половина, раздадени на фиктивни хамали и сервитьорки, е само върхът на айсберга в тотално сбърканата политика по отношение на сценичните изкуства, които позволиха културният сектор да се превърне в поредната яма за обществени средства. Тук действат същите шуробаджанашки правила като в енергетиката, земеделието, или извозването на боклука.

Секторът е завладян от дерибеи (ето още едно попълнение за речника на БАН от Делян Пеевски), които разпределят порциите, приватизират дейността на институциите, феодализират не само сцената, но и цялото ни културно пространство. Точно както в провинциалните градчета местните тарикати контролират всеки бизнес, надхвърлящ павилионче за кафе, така и театралният пейзаж се превърна с личен манеж на бандичка честни частници, които са узурпирали всичко от зала „България“, до читалищните постановки.

На всички афиши блестят Асен Блатечки, Любо Нейков, Евгени Будинов, Станимир Гъмов и още дузина втръснали муцуни, бутани от всемогъщите си продуценти „Вива Арте“, „Мелпомена груп“, „Ажур Пико“. Точно както телевизионния пазар е поделен между Халваджиян, Иван и Андрей, Нико Тупарев и Евтим Милошев, така и уж високото изкуство е парцелирано и нарязано като вкиснала баница от картела на т. нар. неправителствени културни организации.

И до какво води всичко това? Ами до тотална комерсиализация на българския театър, ниско художествено качество на продукциите и неконвертируемост на световния театрален пейзаж и пазар. Моделът на държавно финансиране на театралната дейност у нас действа вече 13-а година с трагични резултати. Обществените сцени се превърнаха в агенции и дирекции, които само разпределят средства. А целият независим сектор отчаяно търси алтернативни пространства за реализация на своите проекти, разбира се за сметка на технически и творчески компромиси.

Така държавната сцена се комерсиализира, а частната се маргинализира. И в тези абсурдни условия избуяха фигури като Левон Манукян и Румен Бечев, списъкът остава открит, които като римски императори с палец нагоре и палец надолу от удобните си ложи посочват къде и у кого да замине финансирането на спектакли и пърформънси, концерти и инсталации, изложби и соарета.

Според действащата законова уредба за базов компонент на държавното субсидиране се взема 1 лев реализиран приход от брой продадени билети от собствена продукция. За всяко левче получаваш 3 от министерството. Нито дума, нито ред за поощряване и гарантиране на художественото качество на театралния продукт. Плаща се на парче, все едно се шият ризи или се кваси кисело мляко. Като не му се търси стойност на крайния продукт, що да не ги даде парите Левон на някоя сервитьорка, Ал Пачино ли да ви покани? Егати филхамонаря. И егати държавната методика. Малко ви е.