Я си представете, че сте полицай
А, представяте ли си - един ден се събуждате и сте полицай.
И се поглеждате в огледалото и нещо ви тежи. Не знаете какво, затова тръгвате на работа. Бъркате в джоба, а там - метален бокс. За какво ви е?
Не разбирате, но продължавате. Краката ви водят.
Спирате сред други като вас. Пиете кафенце на Дондуков. После пушите цигарка на паметника на Радичков. Даже е весело - помисляте си за миг.
После времето минава бързо - слънцето пече, птичките пеят, пеят и хора. Пеят песни за свобода. Бръщолевят за неща, като свобода, бъдеще. Не ги разбирате. Или не ви се иска. Все тая. После пада мрак.
Несъзнателно посягате към джоба - боксът е на мястото си. Но защо ви е?
Отговорът връхлита с ярка светлина, после гръмко БУМ. Другите тръгват, тръгвате и вие. Заповед. После не помните. Или не ви се иска...
Събуждате се пак. Още по тъпо ви е. Но пак тръгвате. И пак следвате крачките, по които вървите всеки ден. Ден след ден.
Не всички са лоши, има и добри - повтаряте пред себе си, повтаряте пред приятели и пред камерите на журналистите.
Добре наизустени реплики. Заповед.
Тъпо ви е, но няма как. Рабирам ви.
И не ви разбирам, също.
Георги Златков, от Фейсбук
