Акад. Георги Марков пред Lupa.bg: Истинската дата на нашето освобождение е 19 февруари, не 3 март

България воюва за свободата и независимостта си, не ги получава даром

Актуално интервю
22:33 - 02 Март 2024
18756
Акад. Георги Марков пред Lupa.bg: Истинската дата на нашето освобождение е 19 февруари, не 3 март

Акад. Георги Марков е един от най-авторитетните български историци. Роден е в Пловдив през 1946 г. Баща му е военен инженер от Военновъздушните сили, дядо му е загинал през 1916 г. по фронтовете на Първата световна война. Акад. Марков завършва история в Софийския университет. Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ.

През 1977 г. постъпва на работа в Института по история към БАН. В периода от 1993 до 2013 г. е негов директор. Автор на близо 20 книги и учебници, специалист по нова история, международни отношения и войните в края на ХІХ и началото на ХХ век. Lupa.bg разговаря с уважавания акад. Марков за Националния празник и за това защо 3 март разделя обществото и дали тогава трябва да се чества Националният празник.

Подписването на Санстефанския мирен договор, 3 март (19 февруари ст. ст.) 1878 г. Снимка: "Изгубената България"
  

- Акад. Марков, от известно време се водят спорове дали 3 март е най-подходящата дата за Националния ни празник. Какво е вашето мнение?

- Бих искал да направя първо едно уточнение – за мен Националният празник на България трябва да се отбелязва на 19 февруари. Тогава по стар стил е подписан Санстефанският мирен договор. Това е ново начало в нашата история - България отново се появява на политическата карта на Европа. Тогава се създава Българското княжество, макар и васално на султана. От много години настоявам да уеднаквим стила на празниците, тъй като отбелязваме по стар стил 6 септември - Деня на Съединението, и 22 септември - Деня на независимостта, а при 3 март е различно и отбелязваме подписването на Санстефанския договор и възстановяването на Третата българска държава по нов стил, т.е. на 3 март.

А за мен датата е 19 февруари 1878 г. И да, тогава трябва да честваме свободата си, защото сме я чакали твърде дълго и тя идва в резултат на деветата поредна Руско-турска война.

След Влашко, Молдова, Сърбия, Гърция сме се надявали, че идва нашият ред, особено през Кримската война през 1853-1856 г. Тогава обаче нашето освобождение се отлага, тъй като западните държави - Австро-Унгария, Франция, Великобритания и Сардинското кралство, подкрепят Османската империя и побеждават Руската империя. Така че няма как да не оценим значението на 3 март или 19 февруари 1878 г.

Знам, че има призиви националният празник да се празнува на 24 май. Това наистина е най-българският празник, но това е празник на духа, на културата. А националните празници на всички държави се отбелязват в деня на ключови събития - въстания, революции, мирни договори. Не бива да се съобразяваме с политическата конюнктура и през нейната призма да оценяваме историческите събития.

Трети март върна България на политическата карта на Европа след петвековно отсъствие. Затова е подходящ за национален празник. Сега този въпрос се политизира заради войната в Украйна, която изкушава българските русофоби за разправа с Дядо Иван. Но няма как да изгоним Русия от историята ни, още повече, че тези събития са се случили преди 146 години.

Руската империя води десет войни срещу Османската империя. През тези войни нито ние, нито сърбите, нито гърците, нито власите сме успели да се освободим сами от Османската империя. Ние не можехме да победим Османската империя с черешови топчета.

Карта на Санстефанска България

- Знаете, че датата 3 март поражда спорове най-вече заради ролята на Русия в освобождението на България и затова дали България е получила свободата си даром.

- Можем спокойно да се гордеем, че сме заслужили свободата си с кръв. Санстефанският мирен договор нямаше да го има без героизма и жертвите на Априлското въстание от 1876 г. Въстанието е смазано военно, но то постига голяма политическа победа, защото поставя на международната сцена Българския въпрос като част от Източния въпрос.

Тогава руският император Александър II не е искал да води война с Османската империя и не е имал намерение да ни освобождава. Над него е тежал призракът на Кримската война - баща му Николай I умира заради поражението в тази война. През 1877 г. Русия не е готова да воюва нито военно, нито финансово. Но жестокостите, извършени от башибозука, предизвикват реакцията на славянофилското движение, което тогава е много влиятелно.

Решаваща роля за решението на Александър II да воюва е общественото мнение, славянофилството, призивите на известни личности като Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев за освобождение на еднокръвните братя славяни и православни. Руските интелектуалци настояват, че братята славяни страдат под турско робство и трябва да има война срещу Османската империя.

Отзвукът на зверствата, извършени в Батак и Перущица и в други български градове, отекват толкова силно в Русия, че императорът е принуден, както той казва, да извади меча в името на освобождението на своите братя по вяра и кръв. В манифеста за войната той набляга именно на православието и на славянството. Руската империя не може да си позволи за загуби влиянието си сред православните християни на Балканите и се принуждава да воюва само заради отзвука от жестокостите в Априлското въстание.

Самата Русия се надява на мирно решаване на въпроса и възлага надежди на Цариградската конференция от 1876 г., която предвижда образуването на две автономни области - Източна и Западна, със столици Велико Търново и София, което по същество е Санстефанска България.

Османската империя обаче по английско и германско внушение отхвърля решението на Цариградската конференция и така Русия се принуждава да извади меча през 1877 г. Освен това Русия има предварително секретни споразумения с Австро-Унгария и Великобритания да не създава голяма славянска държава на Балканите. Неслучайно след това тези две Велики сили настояват договорът от Сан Стефано да е предварителен, след което да бъде ревизиран на Берлинския конгрес.

Санстефанският договор включва в пределите на Княжество България почти всички български земи без част от Добруджа и Моравско. Това на практика е Обединена България. Неслучайно Петко Славейков създава веднага след Освобождението вестник „Целокупна България". Това е и правилният термин, който отразява обединението на българските земи.

Но за наше най-огромно съжаление, блянът Сан Стефано беше убит в Берлин през лятото на 1878 г. Всяка Велика сила и всеки Голям брат има своя геополитически интерес. Вярно е, че Русия е искала да завладее Дарданелите - стремежът към топлите морета е заветът на император Петър Велики. Но всъщност тези интереси на Русия през 1877 г. съвпадат с нашите национални интереси. Искам да припомня на съвременните либерални демократи, че 3 март е официален празник в Царство България. Комунистите го забраниха след 9 септември 1944 г., а Вълко Червенков го нарече „празник на великобългарския шовинизъм“ заради Санстефанския национален идеал. 

Територията на България след подписването на Берлинския договор

- Акад. Марков, още едно уточнение ще ви помоля да направите за 19 февруари - ако тогава бъде прието да отбелязваме нашият Национален празник няма ли да съвпадне с деня, когато почитаме Васил Левски, който е обесен тогава. Макар че и за тази дата има спорове дали е на 18 или на 19 февруари 1873 г.

- Апостола на свободата Васил Левски всъщност е обесен на 6 февруари 1873 г. по стар стил и на 18 февруари по нов стил. По традиция обаче в България датата на неговата гибел  се отбелязва на 19-и. Разминаването се дължи на техническа грешка, която продължава да се разпространява, тъй като тя не е коригирана в учебниците по история. Що се касае до датата на обесването на Васил Левски - 6 февруари 1873 г. по стар стил, отговаря на 18 февруари по нов стил, а не на 19 февруари. (През 1916 г., когато България преминава от Юлианския към Григорианския календар или от стар към нов стил, се приема поправка от 13 дни. За събитията, случили се преди 1 март 1900 г., необходимата поправка обаче е 12 дни. Въпреки това за някои събития, станали през 19 век, погрешно се добавят 13 дни, б.ред.)

Само преди десетина дни отбелязахме 151 години от обесването на Васил Левски. Ние сме нарекли Васил Левски Апостол на свободата, а това означава, че в българската памет Дякона е редом до Исус Христос. Левски е бил изключително прозорлива личност и е виждал много по–надалеч от своите съвременници. С това той се е отличавал от тях. Още Захари Стоянов е нарекъл Левски национална икона, защото е виждал по-далеч, но и по-ясно не само събитията, в които е бил участник, но и десетилетията напред на нашия народ.

Още тогава Апостолът вижда европейското бъдеще на българския народ, преди още да бъде освободен. Достойнството на Васил Левски е, че в него има и българско, и общочовешко. Затова Апостолът на свободата е герой не просто от национален, а от европейски мащаб. Никой няма право да го обявява за своя партийна собственост. 

Мястото на Васил Левски в историята не е оспорвано от никого, дори от неговите противници в националноосвободителното движение. Създаването на Вътрешната революционна организация (ВРО) е най-голямото постижение на Апостола. То има съдбоносно значение за възкресяването на съвременната ни българска държава. Реално ВРО е първата общобългарска политическа организация, която създава предпоставките за израстването на българския народ като политически субект на международната арена, като самостоятелен фактор в Източния въпрос.

В този смисъл чрез мрежата от тайни революционни комитети Апостолът на свободата спомага за превръщането на българите в народ, който не получава свободата си даром, а воюва за свободата и за независимостта си. 

"Защитата на „Орлово гнездо“ на Шипка, художник Алексей Попов

- Но и блянът на Левски за свободна и независима България и Санстефанският идеал за Обединена България са посечени на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г. Великите сили отново разпокъсват България.

- По онова време в Югоизточна Европа се сблъскват две Велики сили – Руската империя и Австро-Унгария. Външният министър на Австро-Унгария граф Андраши казва: „Ние не сме против голяма България, ние сме против малка Русия в близост до Протоците и Цариград.“ Той прави всичко възможно да неутрализира нарастващото руско влияние на Балканите и затова на Берлинския конгрес не позволява да има голяма българска държава, която да е създадена под руско влияние.

Другата сила, която има вина за съдбата на България, е Великобритания. До края на 19 век Британската империя е защитник на Османската срещу Руската. В самата руска дипломация също има разминаване по отншение на България.

Дипломатът граф Николай Игнатиев, който участва в мирните преговори по време на Руско-турската война 1877-1878 г., не знае за  споразуменията на Русия с Австро-Унгария и Англия и изработва Санстефанския мирен договор въз основа на решенията на Цариградската конференция за двете български области. Той взима етническите граници на Българската Екзархия и прави Санстефанския договор. 

Руският канцлер и министър на външните работи княз Александър Горчаков, който сключва предварителните тайни споразумения с Австро-Унгария и с Великобритания, настоява договорът от Сан Стефано да бъде предварителен, прелиминарен и налага това на граф Игнатиев. Горчаков е наясно, че договорът ще бъде ревизиран от другите европейски страни.

Ако го нямаше Берлинският конгрес, който разпокъса на пет части Санстефанска България, най-вече под въздействието на Великобритания и Австро-Унгария, въпросът за македонска нация нямаше да е на дневен ред. Нямаше да има такива нация. В Македония тогава има българи.

Несправедливо у нас от определени кръгове през годините бе обвиняван и германският канцлер Ото фон Бисмарк, че има вина за протакането на дипломатическите усилия за Освобождението на България и за разпокъсването й на Берлинския конгрес. Това не е точно така.

Обединена Германия от 1871 г., на която Бисмарк става канцлер, също е повлияла много силно за избухването на Руско-турската война. Образно казано, зелената светлина за започване на военните действия от руска страна се дава от Берлин. Веднага след обединението й главното внимание на Германия е съсредоточено съвсем естествено върху Франция и затова Железния канцлер се опитва да насочи Великите сили към Балканите чрез нова Руско-турска война.

През 1976 г. в дисертацията си „Бисмарк, Източният въпрос и освобождението на България" акад. Константин Косев застъпи тази теза и си навлече гнева на някои среди. Истина е, че конгресът на Великите сили от юни-юли 1878 г. се провежда в Берлин, но тези, които разпокъсват Санстефанска България са Австро-Унгария и Великобритания, а не Германия.

Но оттогава до днес като се каже Берлински конгрес гневът ни като нация се стоварва върху Бисмарк. Всъщност Железния канцлер има определена заслуга за националното ни освобождение. 

"Берлински конгрес", художник Антон фон Вернер, 1881

- Защо България става независима държава чак през 1908 г. – 30 години след Освобождението от турско робство?

- Според Берлинския договор Княжество България не е независима държава, а васална на султана и държавният глава, князът, се избира от Велико народно събрание, но се утвърждава от султана и се одобрява от Великите сили. Освен това Княжество България наследява режима на капитулациите, сиреч митата спрямо Великите сили не могат да се определят едностранно, а трябва да бъдат одобрени и отсреща. Ще дам още един пример - ако поданик на Велика сила извърши убийство на българин на българска територия, той не може да бъде съден от български съд. Това са неща, които са пречели на онази юридическа независимост.

Освен това България не е била свободна и в международните отношения. България няма дипломатически отношения на ниво легации, а дипломатически агенти, които са се нареждали на опашката на дипломатическия корпус. Така например Букурещкият мирен договор през 1886 г., който слага край на Сръбско-българската война, избухнала заради Съединението, е бил подписан първо от представител на Високата порта, а едва след това от българския делегат Иван Евстратиев Гешов.

Освобождението на България от петвековно османско иго идва на 3 март 1878 г. след края на Руско-турската война, но признаването на нейната независимост е дълъг процес, за който работят всички правителства на следосвобожденска България. Княз Фердинанд I обявява българската независимост едва на 22 септември 1908 г. След сложни преговори на 6 април 1909 г. независимостта на България е призната от Високата порта. 

И Денят на Съединението, и Денят на Независимостта ни вдъхват самочувствието, че сме имали сили да се изправим срещу Берлинския договор и да го нарушим. Пораженството, което се шири, че каквото и да правим, всичко се решава от Великите сили, намира опровержение именно в тези празници. Националният интерес може да се защити, ако има умни политици като Александър Малинов например, който три пъти е премиер на България. 

В този смисъл трябва да преодолеем едно изстрадало пораженско чувство, което преди 1989 г. изразявахме с шегата „Народна Република България е толкова независима, защото нищо не зависи от нея”.

Но без 19 февруари или 3 март ние нямаше да има какво да съединяваме и какво да обявяваме за независимо.