Актрисата Линда Русева пред Lupa.bg: Риза на Анна Ахматова ме вдъхнови за нов спектакъл

Разговорът с актрисата Линда Русева започна с шеговит и в същото време любопитен разказ от нейна страна, още преди да съм й задала първия въпрос. „Когато с Васил Михайлов и Ивайло Христов играехме преди години пиесата на Стефан Цанев „Другата смърт на Жана Д'Арк“ Васил Михайлов ми каза следното: „Едно е да си на сцена, да играеш и да се правиш на актьор и да можеш да се справиш с тази работа, и да се чувстваш добре, и да завладяваш публиката, и да можеш да говориш правилно текста, и да го интерпретираш, друго е да даваш интервю. Интервюто е много сложна работа, моето момиче“. И аз от тогава така съм се наплашила в хубавия смисъл на думата да давам интервюта“, сподели Линда Русева пред Lupa.bg.

И добави: „Защото всеки иска да каже нещо адски смислено, да бъде умен, да бъде интересен, да бъде изчерпателен, а в същото време толкова много глупости се изричат в тези интервюта. Но никога няма да забравя тази сентенция на Васил Михайлов за акъла на актьора. Шегувам се, разбира се“.

Линда Русева завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1991 г. в класа на проф. Елка Михайлова. Кариерата й започва на сцената на „Театър 313“, а през годините участва в знакови постановки на сцените на Театър „Българска армия“, Младежки театър „Николай Бинев“, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, Народния театър „Иван Вазов“. Линда Русева участва в редица филми и телевизионни сериали, сред които "Седем часа разлика", "Знакът на българина", "Цахес", "Къщата", "Врабците през октомври", "Пук", "Лили Рибката" и др. В последните три години работата й е свързана и с аудиокнигите и радиотеатъра.

По време на пандемията актрисата намери свой начин да помогне на хората в социална изолация и най-вече на децата като четеше приказки по видеофона и качваше клиповете на своя канал в YouTube и на страницата си във фейсбук. Проектът й носеше названието „Приказки с Линди".

Сега даровитата актриса с аристократично излъчване излиза на театралната сцена с първия си моноспектакъл „Анна. Допълнена реалност. Репетиция“. Зад проекта стоят и още няколко талантливи дами - драматургът Майя Праматарова, режисьорът Катя Христова, сценографът Тита Димова-Вантек, Невена Праматарова, която отговаря за озвучаването, фотографът Кайя Христова, илюстраторът Мила Лозанова, авторът на трейлъра към спектакъла Катерина Бабурска. Спектакълът е подкрепен от изкуствоведа и куратор на галерия Credo Bonum Весела Ножарова, както и от още няколко приятели и съмишленици.

Пред Lupa.bg Линда Русева разказа как се е родила идеята за „Анна. Допълнена реалност. Репетиция“, за своето връщане в театъра, за това трудно ли е да се играе моноспектакъл и за любовта си към театралното изкуство.

Снимка: Агнес Методиева

- Линда, как се роди вашият моноспектакъл „Анна. Допълнена реалност. Репетиция“?

- Роди се съвсем случайно, изневиделица. В личен разговор със сценографката на представлението Тита Димова-Вантек – говорейки си ей така на кафе, й споделих за мои предишни преживявания с Анна Ахматова.

Преди много години получих като подарък от актрисата Домна Ганева една копринена блуза. Ризата ми беше подарена след една моя премиера. Идеята на тази ефирна нежна светла блуза беше, че тя е на снахата на Анна Ахматова. И това ми остана в главата и си казах: „Боже, това е велика блуза.“ Облякох я и ми стоеше много хубаво, тя е широка, много театрална, но никога не съм я носила навън. Сложих ризата в гардероба, но ми остана като спомен в главата. Разказах тази случка на Тита, говорихме си за поезия и за разни други неща и изведнъж тя каза: „Дай да направим нещо, което е свързано с Анна Ахматова.“

Свързахме се с драматурга Майя Праматарова, която отначало се учуди на нашата идея, но в крайна сметка написа една много хубава пиеса. Кандидатствахме на шега в Национален фонд „Култура“ за финансиране, те пък харесаха проекта и ни субсидираха, за да можем да направим този спектакъл. Намерихме и пространство, където да играя – галерия Credo Bonum.

Снимка: Кая Христова

- Защо предпочетохте да играете в галерия, а не в театър?

- Защото моноспектакълът е нестандартен. Това е едната причина. Другата е финансова, защото е много сложно независим проект да бъде приютен изведнъж някъде. Ние решихме, че този спектакъл може да се играе навсякъде и бихме могли да го покажем и в по-нестандартно пространство. Постановката и сценографията са измислени по повод на тази зала в галерията. Впоследствие към проекта привлякохме и Катя Петрова като режисьор. На нея й хареса и се включи. Аз не съм режисьор и щеше да бъде сложно да се боря със себе си.

Снимка: Кая Христова

- И така се оформи едно дамско каре, вдъхновено от Анна Ахматова.

- Да, бързо сглобихме едно дамско каре с помощ от приятели, също мадами. Идеята ни, слава Богу, беше реализирана. Надявам се да има смисъл от цялата тази конфигурация, от нашите усилия, защото е голямо усилие да направиш нещо такова, когато не си подкрепен нито от театър, нито от хора, които да работят за теб по време на представление. Ние всичко си правим сами – грим, музика, осветление, реквизит. (смее се) Успях да изиграя няколко представления през ноември. Дори заснехме спектакъла.

Сега на 1, 2, 4 и 5 март предстои нова серия и ще се радвам спектакълът да се възприеме от публиката. Ще се опитаме да му вдъхнем още живот и да го държим буден и жив. Ще играя и на 5 март - деня, когато Ахматова умира през 1966 г. Чисто съвпадение е, че тогава планираме представление, макар че всъщност няма случайни неща. Ще споменем този факт без да променяме постановката по някакъв начин. И след това ще изпием по една чаша вино като едно напомняне за нея и честване на нейната незабравима персона.

Снимка: Кая Христова

- Ще търсите ли театрална зала или предпочитате по-интимна обстановка и затова залагате на по-особено арт пространство като галерията?

- Може да се играе навсякъде, може и в театрална зала, ако ни поканят и ако някой ни вземе под крилото си. Иначе в Credo Bonum е много приятно, макар организацията понякога да е сложна, защото там непрекъснато има изложби и събития и театрално представление е сложно да бъде поместено без репетиция. Трябва да имаш репетиции в залата един-два дни преди да го играеш пред публика.

- Къде репетирате всъщност?

- Къде ли не – вкъщи, дори на улицата сме репетирали. Специално благодаря на Credo Bonum, те ни поканиха и приютиха. Продължаваме да се борим. Благодарна съм на всички, които застанаха зад мен и благодарение, на които се случи този спектакъл - на драматурга Майя Праматарова, на режисьора Катя Петрова, на сценографа Тита Димова-Вантек, на куратора на Credo Bonum Весела Ножарова, на приятелите и съмишлениците, които през цялото време ми помагаха и бяха до мен. Не мога да изброя тук всички, но те си знаят. Без тяхната подкрепа нямаше как този спектакъл да се случи. Ние сме един малък сплотен екип.

Снимка: Агнес Методиева

- Вие какво открихте за себе си по отношение на света на Анна Ахматова?

- Първо гледах много нейни снимки, освен че и преди това съм чела много нейна поезия.

Анна Ахматова ми харесва визуално, харесва ми нейната поезия, вълнува ме нейното творчество, то ме провокира по всякакъв начин. В нея има нещо много съвременно. Тя не е само една поетеса от Сребърния век, която е творила дълги години.

Анна Ахматова е една достойна дама, която е била страхотен бохем и е отстоявала женствеността си, интересите си, любовта си, поезията си, работата си и не е мръднала от тази пътека, по която е вървяла. Това мен много ме впечатлява. Тя е била отдадена в това, което прави – и в любовта, и в писането, и в отстояване на мнението си, и в стила си на живот. Тя е много интересна личност.

Среща се и с други интересни личности, за които става дума и в нашия спектакъл. Той не може да обхване цялата й история, но засяга доста теми с препратки в днешно време. Да не говорим за войната сега и войните, които е преживяла Анна Ахматова и през какво е минала – през революции и какво ли още не.

Снимка: Кая Христова

- Ситуацията с емиграцията и гоненията срещу руската интелигенция, която не подкрепя властта, се повтаря – и тогава, и сега натискът и унижението в Русия върху творците е огромен.

- Абсолютно се повтаря. Като някакво колело, което се завърта и пак се връща отначало. В пиесата става дума за философския параход – за принудителното изселване от Русия след революцията на цвета на интелигенцията. Сега се случва същото. Дори не мога да повярвам, че е едно към едно. Идеята ни за спектакъл за Анна Ахматова се роди преди няколко години и сега темата за мястото на руската интелигенция и нейните отношения с властта се оказа особено актуална.

Анна е като съвременен персонаж от глобалния свят. Защото тя пътува навсякъде – живяла е и във Франция, и в Италия. Тя не е човек, който е застопорен в Русия.

Анна Ахматова е била космополит, влюбвала се е, разлюбвала е, танцувала е, живяла е, страдала е страшно много. Но е издържала на всички гонения и случки, които са й се случили в живота. Тя е имала страшен дух, за да изтърпи всичко. Не знам какво я е крепяло. Може би любовта и интелигентността й. Тя е имала изключителен интелектуален тип мислене. Как този дух е издържал на всички физически несгоди и на психическия тормоз и на гоненията от страна на властта. Възхищавам й се.

Снимка: Агнес Методиева

- Особено болезнено е обаче, когато творци се разделят в отношението си към властта.

- Стойностните творци и хората на изкуството винаги са против политическите хрумки на реалността, в която живеят. И винаги са били опозиция, независимо с какви убеждения са. Ако говорим за Русия нея никой не може да я разбере. Нито един континент не може да разбере каква е логиката на действие и на разсъждение на руснаците. Те са необятната руска душа, но тя наистина е необятна. Достига до големи височини и низини. И там някъде, ако се засечеш в нещо би могъл да направиш спойка.

Снимка: Кая Христова

- Как се чувствате сама на сцената – по-сложно ли е да сте сама срещу зрителите?

- По-сложно е. Много по-добре е на сцената да имаш партньор, на когото да разчиташ. И е много приятно да си партнираш с някого, особено с колега, когото харесваш и с когото си пасвате. Това е голямо удоволствие. Тук опитвам да си партнирам с публиката, което също е много сложно.

Защото публиката всеки път е различна и като видиш очите на всеки зрител поотделно, защото аз ги виждам, такова е и осветлението и такава е и средата, в която играя, в началото е много стряскащо. Но пък е предизвикателно и те държи нащрек.

Много мои колеги още докато репетирах ми казаха: „Боже, как си се хванала да правиш моноспектакъл. Това е голям героизъм.“ И аз в първия момент си казах: „Какъв героизъм?!“ Но май си е доста опасно. Ти си сам и не разчиташ на нищо друго, освен на себе си, но това за мен е стимулиращо. Възприемам го положително. Това ми е нужно, аз трябва да го пробвам, трябва да се опитам да бъда максимално полезна на публиката и на представлението. Суетата я няма, когато ти си толкова вглъбен, тя изчезва в това, което правиш и това е голям кеф. Един час съм в друга вселена. В друга реалност.

Снимка: Кая Христова

- Не облякохте ли все пак ризата, свързана с Анна Ахматова, по време на представлението?

- Не, блузата стои в гардероба вкъщи. Но тя ме държи и се нося на нейните криле. Обикновено като екипът се събира екипът преди представление си има свой ритуал, и във футбола е така. Нашият ритуал седи в гардероба. Но го има.

- По време на премиерните спектакли на финала, когато звучи валсът на Шостакович ваш колега, който бе сред публиката, се впусна да танцува с вас. Беше интересна импровизация. Очаквахте ли такова предизвикателство?

- Да, беше неочаквано за мен, но беше приятно. Имаме такива неочаквани резервни варианти за финал. Надявам се да има пак. Хубавото на театъра е, че ти си сега, точно в момента, в този часови пояс на този терен. И се чувстваш по определен начин. Следващия път ще е различно.

Снимка: Кая Христова

- Трудно ли е да си свободен артист в България?

- Адски сложно е. Безумно сложно е, такова дране, копане. Гледах спектакъла „В самотата на памуковите полета“ с Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте в Народния театър. Представете си ги на свободна сцена колко ще им бъде трудно, независимо колко са добри. Всичко работи за тях.

Мога да дам и пример с колеги, които са на щат в театри - зад тях стои голям екип - те имат хора, които се грижат за костюмите, осветлението, звука, реквизита, асистент-режисьори. Ти не мислиш за техническата част, за техническите параметри и за това как трябва да излезеш на сцената. Ти мислиш само как да играеш, да си концентриран в това, което само ти правиш.

Фризьорът ти прави прическа, гримьорът – грима, слагат ти пръстена на пръста, обличат те, водят те до сцената, съобщават ти кога трябва да излезеш, включват ти музика, осветление и ти просто трябва да играеш, ти трябва да си концентриран в твоята работа. Докато самосиндикално да се бориш в тази джунгла е безумие – ти си всичко.

Снимка: Агнес Методиева

- Вие през повечето време от вашата кариера сте били свободен артист. Кое все пак ви поддържа, така че да не се откажете от актьорството и да продължавате напред?

- Актьорството ме привлича. Последните години не съм играла в театъра, предимно снимах в киното. Кеф е, когато играеш нещо, което ти е интересно и което искаш да правиш. Понякога завиждам на колегите, които редовно играят и са щатни в театъра, но от друга страна не им завиждам, защото те не играят всички неща, които искат. Мъжете актьори са много по-облагодетелствани, защото световната драматургия предлага много повече мъжки роли. Не че мъжете не могат да играят и женски образи, както във времената на Шекспир, но все пак да не се връщаме към Шекспировия театър.

Сложно е да си на свободна практика, да се бориш и да си промотираш нещата, да наемаш зали, да събираш екип, да ръководиш. Трудоемко е, изпива ти силите. Но въпреки всичко си заслужава. Но като си избрал да си актьор се бориш по този начин.

Ето Анна Ахматова е избрала да бъде поетеса, избрала е да остане в Съветския съюз, когато е било най-сложно, не е избягала, останала е в Русия и се е борила по свой собствен начин. Случили са й се толкова житейски несгоди. Но не е престанала да пише, не е престанала да превежда, не е престанала да твори, защото това я е държало жива.

Снимка: Агнес Методиева

- Защо се насочихте към актьорското майсторство?

- Като бяхме малки нали все ни питаха какъв искаш да станеш и аз все съм казвала: пожарникар, криминалист, детектив. Но всъщност моето първо изпълнение на сцена е било в английската забавачка в читалище „Светлина“. Играех овчарчето Калитко. (смее се)

Нашите ме дадоха по-късно в небезизвестната детска градина от близкото минало “Хо Ши Мин“ в квартал „Емил Марков“ (сега „Гоце Делчев“, б.а.), от която аз съм избягала още на втория месец. Бях злоядо дете, не ядях и имах страхотни проблеми с лелките в кухнята. И не исках да бъда манипулирана и заставяна да правя неща, които не ми се правят или пък да спя следобед. Това ми беше супер неприятно и никога не съм го правила. Сега бих си легнала с голямо удоволствие и бих си направила сиеста.

Но преди да избягам от детската градина участвах във филм на Би Би Си и все съм в кадър с дядо ми, хваната за неговата ръка. Много го обичах и той ме водеше на детска градина. Това беше документален репортаж за България като аз съм участвала във всичките сцени и съм отговаряла на въпроси, които са ми задавали журналистите. И един от въпросите бил какво ще направя, ако имам вълшебна пръчка. Не помня тогава какво съм отговорила.

Снимка: Агнес Методиева

- А сега какво бихте направили, ако имахте вълшебна пръчка?

- Първо ще спра войната в Украйна, защото това е най-голямата идиотия на човечеството. Второ ще се погрижа за всички животни. Аз страшно обичам животните и ако не бях станала актриса, щях да ходя в джунглата да спасявам животни. По принцип не е късно.

„Нешънъл Джиографик“ може да ме поканят в подобни експедиции. И като всичко се уреди с тези два проблема, ще организирам околосветско пътешествие с кораб за всички мои приятели със забавна програма на борда. Ще има театрални представления, пърформанси, концерти, балети. Ще направим императорски разгул в стил Римската империя. Ще бъде страшно (смее се). И ще се науча да свиря на пиано. С вълшебната пръчка само ще си докосна пръстите и ще започна примерно да свиря Рахманинов от раз.

Снимка: Агнес Методиева

- На кого сте кръстена – Линда не е българско име?

- Мама е решила така да ме кръсти. Била съм с две имена, но второто име не са го вписали. Трябвало да се казвам Линда-Катрин. Мама си отиде от този свят преди две години, Бог да я прости, но не можа да ми обясни защо не са вписали Катрин, а само Линда. Мама имаше стари каталози и изрязваше фотоси на актьори и ги лепеше в едни албуми. Тя е познавала Даниел Дарийо (Френска актриса и певица, нейната филмова кариера е една от най-дългите в историята на киното – осем десетилетия. Умира на 100 години през 2017 г., б.а.) и има автограф от нея. Има и снимка на американската актриса с индиански корени Линда Дарнел. На мама много й е харесало това име. И оттам й е дошло да ме кръсти Линда.