Бабаитът Ганьо това може – да убие Денди и да си лепне „Z“ на голфа
Макар и автор на 13 романа и с повече медийни изяви от всички членове на Общото събрание на БАН взети заедно в последните 20-ина години, трудно можем да определим смъртта на писателя Любомир Милчев – Денди за тежка загуба за родната култура. Трагедията на този бутафорен финяга с афинитет към евтината бира обаче е тежка диагноза за цялото ни общество – триумф на анаболните бабаити и махленските агресори, които в крайна сметка могат само това – да пребият до смърт или жените си, или някой 60-килограмов (с джобния часовник) безобиден пияница.
Не знам кой е убиецът на Денди и се съмнявам, че Бойко Рашков ще направи нещо той да бъде разкрит от съпричастност към съдбата на своя колега по чашка. Без да съм профайлър от ФБР обаче, мога за половин минута да ви нарисувам абсолютно точен портрет на урода, сцепил главата на Милчев. Защото го виждам всеки ден на тротоара, на светофара и в магазина – комплексиран, дебел, онеправдан и полуграмотен Ганьо.
Мисля, че за тази работа си има психологически термин – агресия от позиция на слабостта. Нещо като нахлуването на Путин в Украйна, само че идващо не от върха на държавната пирамида, а от дъното. Точно както го е описал Алеко Константинов с гостуването на безсмъртния си герой у Иречек – наглият търгаш поучава своя домакин с характерното за евтината си парвенющина снизходително незачитане на интелектуалеца. Сред българските студенти в Швейцария Ганьо забелязва и оценява не някой талантлив наш сънародник, а бабаитът, който се явява при декана и ректора и им поставя ултиматум да го направят доктор само след три месеца следване.
Предвзет, дразнещ, маниерен, пиян – за Денди могат да се дадат какви ли не нелицеприятни определения. Едно обаче е сигурно – той не беше заплаха за никого. Не и във физическия смисъл. Със своя сарказъм обаче явно бъркаше надълбоко в селяндурската душица на ракиения бабаит, на домораслия мъжкар, на урода с три неврона, прекланящ се единствено пред мощта на точилката на свекървата, десния прав на Кубрат Пулев и хиперзвуковите ракети на Владимир Владимирович.
Ганьо не се задълбочава да търси корените на доброто и злото. Не му остава време, твърде зает е да се нареди пред „Кауфланд“ за олио или да закара бидона за зеле до бензиностанцията, за да се запаси с евтина нафта. Пази, Боже, обаче да му паднеш в ситуация един на един, когато си по-слабият. В своята емоционална сублимация българинът е примитивен, груб и безпощаден. Ще те бие, ще те плюе, ще се изпикае върху окървавеното ти тяло. Той не е религиозен, но е дълбоко суеверен, няма морал, но пък има милион предразсъдъци.
Вместо молитви, знае хиляди гнусни клетви, вместо аргументи, владее безброй псувни. Особено при нещастия, били те общочовешки като пандемията или войната в Украйна, или в отделното семейство, Ганьо търси ясновидци и врачки, конспиратори и алтернативни психопати, за които да закачи маймуноподобните си неврони. Търси враг, търси виновен, търси си жертва. Дали ще посочи с пръст лекарите-убийци, евроатлантическите подлоги, или Денди, нашенският примитив е жесток към слабите и жалък гъзолизец пред животинската сила. Той ще пребие писателя, но ще идолизира Фики, Митьо Крика, или Путин.
