Мариус Донкин пред Lupa.bg: Театърът е храм и ние, актьорите, трябва да даваме личен пример на хората

Директорът на Народния театър „Иван Вазов“ Мариус Донкин ще изиграе на Голяма сцена хитовия си моноспектакъл „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ навръх рождения си ден на 13 февруари. 16 години след премиерата специално за представлението, с което Мариус Донкин ще отбележи и 70-годишния си юбилей, у нас ще пристигне и самият автор – световноизвестният драматург Ерик Еманюел Шмит. Той ще се качи на сцената заедно с Донкин, за да изиграят заедно един от най-забележителните моменти от спектакъла. За емоцията около това знаменателно събитие, за мисията и за ролята на актьорите в съвременното общество, за театъра като духовен храм - за всичко това разговаряхме с Мариус Донкин в кабинета му в Народния театър в навечерието на неговия юбилей. 

Актьорът безспорно е един от най-ерудираните български творци. Роден е във Варна през 1950 г. През 1971 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Играе в Драматичния театър в Пловдив и в Театър „София“. В края на 70-те вече е част от трупата на Народния театър. Филмовият му дебют е през 1970 г. в "Петимата от Моби Дик". Една от най-емблематичните му филмови роли е на цар Симеон Велики в телевизионния сериал "Златният век". Директор на Народния театър е от лятото на 2016 г. след спечелен конкурс.

"Ако искате да бъдем открити и откровени, дайте да си говорим на "ти". Аз не обичам много, много да фамилиарнича, но с вас ми ми било интересно да си говорим на "ти", обръща се Мариус Донкин към екипа на Lupa.bg в началото на разговора-изповед. Като интервюиращ приемам да си говорим на малки имена, но все пак от уважение към г-н Донкин аз си запазвам правото да му говоря на Вие.

- Мариус, играете вече над 15 години моноспектакъла „Господин Ибрахим и цветята на Корана”. Вълнувате ли се, че навръх 70-ия си рожден ден ще се качите на една сцена заедно с драматурга на пиесата Ерик Еманюел Шмит? 

- Не само се вълнувам, но и се притеснявам. Аз съм играл представлението пред Ерик Еманюел Шмит, знам неговото впечатление и това, че се съгласява да дойде и да играем заедно, е част от впечатлението му. Самият той играе този моноспектакъл в Париж и из цяла Франция. Аз сам се натресох на тази ситуация, защото предния път, когато той беше тук на гости и обядвахме заедно и му споделих, че задачата на хората е да се усъвършенстват и да стигнат до Създателя си. Те решиха да стигнат до Твореца, построявайки Вавилонската кула, само че Бог им вдъхна да говорят на различни езици, за да се научат да говорят на езика, с който могат да се разбират, дори и да не познават думичките. И аз казах на Шмит, че за мен единственият език, на който хората могат да се разберат, е езикът на любовта. Бих искал да изиграем с него заедно представлението „Господин Ибрахим и цветята на Корана”, тъй като знам, че и за него, а и за мен, тази пиеса е нещо много различно и нещо много особено. Бих искал посланието ми към хората да бъде в този смисъл. Шмит каза, че това е невъзможно. Аз си помислих, че или много глупаво е било от моя страна да го споделя, или просто той не ме разбра.

Но към края на срещата ни Ерик Еманюел Шмит започна да ме гледа особено и тогава аз го попитах: „Какво има?” И той каза: „Предложението ти е толкова идиотско, че си заслужава да се опита.” И още миналата година го подхванах на тази тема и той се съгласи да направим нещо съвместно. Сега обаче, като наближава този момент, аз започнах да си казвам, че е толкова трудно, че би трябвало човек да се преборва в момента със себе си, за да не се излага. Емоциите варират в различни крайности. Вълнението е огромно. Че това ще бъде някакво събитие – разбира се. Какво, до каква степен, как и колко – не мога да ви кажа. Знам, че нещо ще се случи, но се надявам горещо всеки да вземе за себе си от тази среща и от тази случка това, което му е необходимо. И ако това стане, мисля, че това е достатъчно.

Като говоря по този начин се сещам за Стефан Данаилов, когато двамата правехме пиеса пак по Ерик Еманюел Шмит - „Енигматични вариации“. Това представление също бе играно дълго време. Тъй като ние със Стефан имаме малко различни мнения, различни философии, различни политически убеждения, аз му казах, че периодът, в който започнахме да работим е едно разединение между хората, което е изключително опасно.

Споделих му, че бих искал чрез тази пиеса да изпратим едно послание към хората, че могат да мислят различно за някои неща, но могат да живеят, могат да работят заедно и то да работят добре. Стефан много харесваше "Енигматични вариации" и споделяше моето мнение, макар че за разлика от мен бе скептичен и твърдеше: „Няма да ни разберат“. Аз отговорих, че един човек да ни разбере пак има смисъл. И сега повтарям: Един човек да ни разбере, ще има смисъл. Ако върнем хората към разбирането за това, че езикът на любовта би могъл да ги събере. Мисля, че думата единение е по-хубава от обединение и затова предпочитам да използвам единение.

- Отправяте много силно послание на фона на различни събития в глобалния свят – тероризъм, омраза към различния. Когато играете този моноспектакъл мислите ли си за това разединение в Европа?

- Навремето реших да направя този моноспектакъл, за да мога да кажа на хората защо живеят лошо. Около десетина години търсих този текст. Даже имах срещи с Негово Светейшество дядо Неофит, който тогава все още не беше патриарх, и го помолих да ми даде текстове от притчи, в които посланията са малко по-особени, но така или иначе са в основата на философията на човечеството. Много неща събирах, много неща четох, но все не можех да намеря този дълбок текст, който търсих – и като философия, и като човешка история. Един ден ми попадна „Господин Ибрахим и цветята на Корана“. Той е част от една трилогия за религиите – тук се говори за евреите и за мюсюлманите. Ужасно съжалявам, че през – 15-16 години, през които се играе този моноспектакъл той продължава да е актуален – дори нещо повече – става все по-актуален. За мен представлението не е представление. Преживяването всеки път е различно, емоцията е различна, посланието е различно в много посоки. В този смисъл нямам жалони, нямам контури, по които трябва да се съобразявам, а и емоцията върху тези проблеми, които всеки ден са актуални, предизвикват подобно нещо. Дай Боже, това представление да ми омръзне.

- Често правите паралели с Бог, с християнството, с философски теми, които са актуални над 2000 години. Знам, че баща Ви е бил свещеник и че много е искал Вие да го последвате по този път. Образно казано изневерявате на желанието му и ставате актьор, но като че ли запазвате това негово желание и чрез посланията Ви следвате пътя на духовника. Държите винаги да откривате театралния сезон в началото на септември с водосвет.

- Аз от съвсем мъничък ходих в църква, бях иподякон, участвах в Светото служение, в Светата литургия. Структуриран съм с тези идеи и с тези теми. Има много хора, които са живели в подобна ситуация и нямат отношение по тези теми. Но при мен не е така.

Аз съм верующ човек. Как вярвам и в какво вярвам няма нужда в момента да изповядвам, защото то си е мое, то е нещо лично. За мен вярата е нещо съществено в живота на човек. Важното е всеки да вярва в нещо.

Имайки в себе си енергията и смисъла да вярваш в нещо, то би могло да се реализира, то може да се случи. Говоря за тези теми, желаейки да предизвикам отношение на хората, бидейки в своето лично пространство и в своето лично време да имат време да се замислят за това. Нека не се страхуват да търсят, тъй като съм убеден, че основната задача на човек тук, на тази земя, е да се усъвършенства. И всеки трябва да си търси пътя. В пиесата се казва, че това, което даваш е твое завинаги. Аз си мисля, че ако Създателят ми е дал нещо, за да се занимавам с тази професия, аз съм длъжен да го давам. И мисля, че в този момент правя именно това.

- За Вас актьорството, освен професия, е и мисия.

- Всеки даровит човек е роден тук, на тази земя и неговото съществувание е свързано с това, което му е дадено, т.е това е мисия. Тя се разпростира не само върху това, което в конкретика вършиш – в случая актьорското майсторство, актьорската работа на сцената, а и по начина, по който живееш. Дълго време живяхме в лъжа и у хората се наруши чувството за доверие. Затова сега в съвременния свят е нужно на преден план да излезе личният пример.

-Зад Вас стои портретът на Иван Вазов. Пред Вас – старинна икона на Богородица с младенеца. Откъде е тази икона?

- Иконата има много нелицеприятна история. Но пък в нейната история има и пример и се надявам хората да го разберат като я разкажа. Тази икона е намерена в един склад за вехтории и за захвърлени вещи. Тя била закована на прозореца, за да пази от течение и за да не духа вятърът и да не влиза дъжд. Колегите са я намерили и са решили да я вкарат в едно представление. Оттам тя дойде в кабинета ми. Сега всеки сезон на 1 септември иконата е заедно с нас на сцената вече осветена и благословена. Тя е по класическите канони на иконописането, което значи, че центрирайки зениците, Богородица може да ви гледа във всеки един момент, където и да сте. Надявам се, че тя постоянно, гледайки ме тук, ме вкарва в правия път. Отвреме навреме си говорим с нея. Надявам се, че и всеки друг, който влиза тук, поглежда към нея и по някакъв начин се замисля за истината и справедливостта.

- Бих искала да ви върна към Вашите тинейджърски години, когато сте решил да се насочите към актьорството. Какво Ви каза тогава Варненският владика Йосиф, който Ви е благословил и Ви е подкрепил в желанието Ви да бъдете актьор?

- Дядо Йосиф беше една изключителна личност. Той обичаше да се разхожда в Морската градина заедно със своя протосингел, който пък ме е кръстил. Винаги съм се страхувал, когато трябваше да отида при дядо Йосиф с дрехите, с които трябваше да служа и да му кажа „Благослови, Владико, стихар и орар,“ – така се казват част от одеждите. Винаги съм изпитвал изключителен респект от този човек.

И когато отидох да държа изпити във ВИТИЗ и вече ме бяха приели в Академията, татко каза: "Иди сега да те благослови дядо Йосиф". Аз отидох да ме благослови. Владиката стоеше встрани, не в централната част на олтара - беше едно по-тъмно място, явно дядо Йосиф беше в особено състояние на усамотение.

В този момент влезе и татко и владиката каза: "И сега какво? Няма да бъдеш духовен човек." Аз отвърнах: "Не, аз ще бъда духовен човек и ще се занимавам с театър." И татко тогава каза, че са ме приели, за да стана "артисал." Но посланието на дядо Йосиф към мен беше да бъда духовен човек, да давам на хората това, което ми е дал Творецът и да бъда винаги отговорен към това, което правя, т.е да бъда честен и справедлив към хората.

- С тази мисъл ли изградихте образа на Цар Симеон Велики в известния сериал от близкото минало "Златният век"? А нуждае ли се България от нов Златен век?

- Докато човек стигне до Създателя си винаги ще се нуждае от Златен век и винаги ще се нуждае от духовност, защото тя е тази, която е в основата на усъвършенстването на човека. Доколко времената, в които живеем спомагат за това нещо? Струва ми се, че сме в опасен период от време, защото доста сме пренебрегнали духовността си и духовното изграждане на индивида - това, което е свързано с неговата душа, т.е това, което е свързано с вечността. Защото в момента като че ли се грижим повече за тялото, което е временното. Даже и в текста за господин Ибрахим е казано - да убием тялото, което е временно и да дадем живот на душата си, което е вечното. В този смисъл винаги има необходимост от духовен живот и винаги има нужда от Златен век. Той неслучайно е наречен така. Наименованието му е свързано все пак с някаква материалност, за да може понятието да бъде разбрано от повече хора.

В два сериала, в които съм играл - в "Златният век" и в "Знакът на българина" (тук Мариус Донкин играе ролята на философа Демир Селимов, за чийто прототип е смятан Ахмед Доган, б.а.) са все емблематични личности и всеки има представа и позиция за тях, като представата на един е коренно различна от тази на другия. В този смисъл винаги съм си мислил какво трябва да направя, че да бъдат задоволени всички възприятия в главите на хората. 

Единственото нещо е изкуството, с което на човек може да повлияеш емоционално. Влияейки емоционално и развълнувайки човека, всеки би могъл да вземе това, което му е необходимо. Едновременно с това основното нещо, което съм си мислил е, че цар Симеон Велики е човек като всички други - и той може да обича, и той може да сгреши. Важното обаче е колко бързо би могъл да разбереш грешката и колко бързо би могъл да вземеш най-правилното решение в най-тежката ситуация. Това е нещото, което различава хората. Има хора, които не взимат изобщо решения – те са оптекаеми и преминават през ситуациите при всички положения. Има хора, които не може да вземат правилни решения, има хора, които може да вземат правилни решения, но не могат да ги реализират, но този човек създава Златния век, защото взима най-правилните решения и най-добре ги реализира. Друг е въпросът, че понякога се налага да вземе нечовешко решение - да убие някого. Интересувало ме е как смъртта, която се е явявала като необходимост в онази епоха, се е отразявала върху цар Симеон. Това основно са нещата, които са ме вълнували, докато работех по филма.

- Идвайки тук като директор на Народния театър какво искахте да промените най-много?

- Убеден съм, че атмосферата в един театър или на едно работно място, трябва да бъде изградена така, че да има усещане за доверие, за истина, за справедливост, за това, че всеки би могъл по някакъв начин, независимо в какъв обем, да допринесе за добрия дух. Подобно нещо би могло да се оцени не само финансово, а и човешки и да отдадеш заслуженото на този човек. Мисля, че това създава една атмосфера, която би могла да даде добри резултати. В това е основният смисъл. Не е обемът на парите, които ще получаваш. Обемът на парите няма да подобри атмосферата. Това е оценка, която е свързана с времето, в което живеем и което за мен е нещо временно. Това, за което аз казах - промяната на тази атмосфера по тази посока е смисленото нещо, което може да даде дълбочина на резултата и на успеха. А при нашата работа се изисква тази дълбочина. Парите са нещо временно. Убеден съм, че ако ти увелича сега двойно заплатата като журналист, ти няма да ми зададеш по-добри въпроси, ако нямаш вътрешната духовна необходимост да направим смислено интервю.

- Принципно е така, но увеличението на заплатата или на хонорара е вид стимул, който всеки актьор, журналист или изобщо човек, който работи качествено, заслужава.

- Който мисли, че ще направи по 5000 лева заплатите на колегите ми тук и те ще започнат да играят достойно като за 5000 лева или ще променят начина си на живот, греши. Един актьор трябва да дава личен пример, защото хората имат нужда от това и те се надяват, че актьорите по начина, по който играят могат да дават пример. Ако това става с пари - съжалявам много. Аз не мисля така и съм убеден, че това няма да стане. Не искам и не обичам да изтъквам факти, които биха могли да ме ласкаят или да ме погалват с перото на успеха. Което е направено е направено. То се вижда. Хората го оценяват и за мен това е достатъчно.

Мога да започна да ви говоря с цифри и много хора биха могли да го направят. Аз съм от 1976 г. в Народния театър - такива цифри мога да дам - нито като бройка представления, нито като бройка заглавия в репертоара, нито като пари, които е печелел този театър през годините, е нямало досега. Няма да отида в тази посока, защото всеки би направил това. Най-доброто за мен е, че хората искат да влязат в театъра. Много често ми се обаждат мои колеги и ме молят "Шефе, дай, моля ти се твоите билети, че няма билети". А когато това нещо, което правиш има и духовен смисъл, т.е. хората влизат и не питат колко лева са билетите, а имат нужда да отидат, да видят, защото това удовлетворява тяхната необходимост в духовен аспект, това е важното за мен. 

- Какви интереси заглавия да чакаме от Народния театър в следващите месеци?

- Световноизвестният режисьор Боб Уилсън идва да постави при нас "Бурята" от Шекспир. Той идва с целия си екип. Ясно е, че големите творци идват с хората, с които работят. Само че аз успях да извоювам човекът, който ще се занимава с музика, да бъде Теодосий Спасов. Така българските ритми и българската музика ще бъдат в основата на това представление - "Бурята". Ще разберем как един остров създава тази буря, като в нея ще бъдат вплетени българските ритми. 

- Мариус, как разпускате, как си почивате?

- Обичам да ходя в планината, обичам да се срещам с приятелите си, имам необходимост да се срещам с тях, обичам да спортувам, болките в тялото ми са много от стари травми. В театъра прекарвам по 12-13 часа, седя часове зад това бюро и даже не мога да изпълня препоръката на кардиолозите да ставам на всеки 2 часа и да правя по 10-12 крачки, защото това е полезно за сърцето. Затова и хапчетата са на бюрото, но те не помагат. Изпитвам радост, когато доставям радост на колегите си, когато доставям удоволствие и смисъл на хората. В този смисъл винаги съм се пренебрегвал. Продължавам да го правя не за да се хваля, а просто защото така се чувствам по-добре.

- Актьорската професия изтощава емоционално.

- За изтощаване имаш предвид директорската работа. А актьорската работа съм я зарязал малко първо, защото няма сили за нея в момента и второ, защото не бих искал никой от колегите ми да остане с впечатление, че аз ползвам директорския пост, за да мога да играя това или онова. Играя представленията, които съм играл. Дискриминационно съм настроен към представленията, които играя - т.е ако няма публика няма да ги има. Едно от първите представления, които свалих беше мое.

- Пред вас има и един много интересен лозунг на руски - "Театр лучше жизни" - "Театърът е по-добър от живота". Откъде е този надпис?

- Това ми е подарък от едни гости от Перм. Много е хубава тази мисъл и много истинска. Театърът може да служи за пример, ние имаме необходимост от театъра, за да ни възпитава. В моето разбиране за театъра и за служение за театъра е казаното от проф. Димитър Шишманов при откриването на Народния театър на 3 януари 1907 г. Той казва, че това е една много красива сграда, но по думите му това ще стане театър, когато творците в него станат социални възпитатели. Ето това е смисълът на театъра, това е моята философия за правенето на театър. И това се стремя да правим. Тази година се навършват 170 години от рождението на Иван Вазов. Той има подобно изказване. Вазов казва, че театърът е едно такова деяние, което най-бързо, най-пряко и най-истински може да предизвика у человеку, у зрителя патриотическо въодушевление, което може да стигне и до саможертва. В духовен смисъл театърът е и революционно изкуство. Затова говорим с колегите за личен пример. За това говоря с всички - и с тези, които ръководят театъра, и с тези, които го реализират - че театърът е кауза. 

За "Господин Ибрахим и цветята на Корана":

Разказ от първо лице на еврейското момче Моисей за страданието и просветлението и за най-важните уроци за живота и смъртта, които научаваме, когато най-малко очакваме. Мойсей, наречен Момо, живее на “Синята улица” в Париж и когато навършва 11 години счупва прасенцето-касичка и отива при жриците на любовта. Така открива топлината. Когато баща му, студен и мрачен адвокат, го напуска, а по-късно се самоубива, смазан от влака и от спомените за семейството си, откарано с влак към смъртта в нацистките концлагери, Момо се сприятелява със самотния арабин господин Ибрахим, който държи малка бакалница на същата улица. Един ден мъдрият господин Ибрахим осиновява Момо, купува кола и двамата тръгват на пътешествие, което ги изправя пред най-важните кръстопътища в живота им. Във време, когато светът е  разтърсван от мрачни предчувствия и религиите са грабнали оръжията, тази великолепна, благородна и щедра на човещина и обич история на Ерик-Еманюел Шмит и това умно и толкова искрено изиграно представление във формата на приказка, която помирява човека със самия него, със сигурност е нужно на мнозина.

Снимки: АГНЕС МЕТОДИЕВА